Тери Хейс
Аз съм пилигрим (70)

5.

Шепота не знаеше накъде бия, но реши да разбере.

— Да, бях в Берлин, през осемдесетте, малко преди да падне Стената — каза той.

Би трябвало да помня, разбира се — тогава той беше в ЦРУ, шеф на резидентура в най-горещата точка на Студената война, столицата на шпионажа по онова време.

— Помниш ли Бебелплац? Големият площад пред катедралата?

— Не. Това е в Източен Берлин. С нашата професия не прескачахме Стената често. — Усмихна се и останах с впечатлението, че му харесва да си спомня старото време, когато врагът беше СССР и всички знаеха правилата.

— Когато започвах — продължих, — ме командироваха в берлинския офис на Дивизията. Оттам заминах за Москва и се срещнах със Синия ездач…

Той ме изгледа продължително и си даде сметка, че никога не сме разговаряли на тази тема.

— Това беше страхотно нещо — каза. — В центъра на Москва… Давам си сметка какъв кураж се иска, за да го направиш.

— Благодаря — отвърнах тихо. Бях искрен — не е малко да чуеш такова нещо от човек с неговата биография. — Преди всичко това — продължих — в неделя често се разхождах на Бебелплац. И не заради величествената архитектура. Ходех там заради злото, което витае наоколо.

— Какво зло? — попита той.

— Една нощ, през май 1933 година, нацистите повели тълпа с факли и ограбили библиотеката на университета „Фридрих-Вилхелм“, който е на площада. Четирийсет хиляди души ревали възторжено, докато изгаряли повече от двайсет хиляди книги от еврейски автори. Години след това на мястото, където са горели книгите, поставили стъкло, на земята. Това е прозорец и ако се наведеш, долу виждаш стая. Стаята е бяла, с празни рафтове за книги по стените, от пода до тавана…

— Библиотека без книги — каза Шепота.

— Точно така. — Кимнах. — Светът, в който щяхме да живеем, ако фанатиците бяха победили.

— Добър паметник — каза той и поклати глава. — Много по-добър от някаква проклета статуя.

Погледнах през предното стъкло — задръстването се раздвижваше.

— След няколко разходки из площада осъзнах, че празната библиотека не е единственото интересно нещо там — продължих. — Един стар градски чистач с воднисти очи, човек, който метеше там всяка неделя, не беше истински.

— Как разбра? — попита Шепота, с изострено професионално любопитство.

— Представянето му не беше съвсем убедително. Беше прекалено старателен в работата си, сивите му дрехи бяха твърде добре скроени. Както и да е. Един ден го попитах защо мете площада. Каза ми, че бил на седемдесет, било трудно да намери работа, трябвало да припечелва честно хляба си — и тогава видя изражението ми и престана да лъже. Седна, нави ръкава си и ми показа избелели цифри, татуирани на китката му. Беше евреин. Посочи групите възрастни мъже от неговото поколение, облечени в неделните си костюми, които се припичаха на слънце по близките пейки. Каза ми че са германци — и че подобно на повечето германци, не са се променили. Просто са загубили. В сърцата си, така се изрази, още пеят старите песни. Обясни ми, че метял площада, за да могат да го видят и да разберат — един евреин е оцелял, народът продължава да живее, хората му са издържали. Площадът беше неговото отмъщение. Като дете си играел там — каза, че бил там в нощта, когато дошли нацистите. Не му повярвах — какво ще прави на онова място седемгодишно дете, еврейче? Тогава той посочи стария университет и каза, че баща му бил библиотекар и семейството му живеело в апартамент зад кабинета му. Няколко години след огъня тълпата дошла за него и семейството му. Каза, че винаги било едно и също — започват с горене на книги, свършват с горене на хора. Този човек беше единственият оцелял от семейство с пет деца. Минал през три лагера за пет години — лагери на смъртта, включително Аушвиц. Понеже е такова чудо, че е оцелял, го попитах какво е научил. Той се засмя. Нищо, което би нарекъл оригинално, каза ми. Смъртта е ужасна, страданието е по-лошо, както обикновено, задниците са мнозинство — и от двете страни на бодливата тел. После за момент се замисли. Все пак преживяното го беше научило на нещо. Каза, че бил научил, че когато милиони хора, цяла политическа система, безброй граждани, които вярват в Бог, казват, че ще те убият — просто ги чуй.

Шепота се обърна и ме погледна.

— Значи това имаш предвид, а? Слушал си ислямските фундаменталисти?

— Да — отговорих. — Чувал съм бомби да се взривяват в посолствата ни, тълпи да крещят, че искат кръв, молли да издават смъртни присъди, така наречените лидери да призовават към джихад. Те горят книги, Дейв — температурата на омразата в някои части на ислямския свят е достигнала космоса. И аз ги чувам.

— И мислиш, че ние не ги чуваме… хората във Вашингтон? — Каза го без гняв. В един момент аз самият бях водещ офицер разузнавач и мисля, че искрено искаше да знае.

— Може би с главите си. Не и със сърцата си.

Той се обърна и погледна навън. Започваше да вали. Мълча дълго и започнах да се чудя дали кръвното му не се е качило.

— Мисля, че си прав — каза накрая. — Мисля, че като евреите, ние също вярваме във фундаменталната доброта на хората, през ум не ни е минавало, че това може да се случи. Обаче, по дяволите, вече привлякоха вниманието ни.

Минахме през автоматичен портал и спряхме пред малка будка с охрана. Изобщо не бяхме в кабинета на Шепота. Бяхме в къщата му.