Тери Хейс
Аз съм пилигрим (82)

17.

Стаята ми беше до голяма степен каквато очаквах — до избелелите пердета, малката купчина списания и петната от кафе по покривката на леглото.

Още с влизането пиколото — албански сезонен работник на двайсет и няколко — започна да отваря и затваря шкафове и чекмеджета с идеята, стара като света, че колкото повече дейност имитира, толкова по-голям ще е бакшишът му. Не му обърнах особено внимание — исках час по-скоро да видя какво е казал президентът, за да успокои страната.

Намерих дистанционното и включих телевизора в ъгъла. Попаднах на Ал Джазира, която предаваше репортаж, но отново успяваше да намери своя гледна точка — говореха на предимно арабската си публика, че събитията от последните дванайсет часа ще доведат до експлозия от расово профилиране по летищата и пътническите терминали из целия свят. Този път — макар и да не си даваха сметка защо — бяха абсолютно прави.

Започнах да превключвам каналите и намерих две местни програми, токшоу на някаква жена и странни сапунки, които бяха толкова силно осветени, че да те заболят очите, после се върнах на Ал Джазира. Не ми се вярваше — къде са Би Би Си, Си Ен Ен, останалите? И започнах да натискам бутоните. С оръжията се справям нормално, но с дистанционните…

Обясних на пиколото — наполовина на моя език, наполовина на турско-английски, — че искам да гледам английските новинарски канали по кабелната. Дори му написах имената, за да съм сигурен, че ме е разбрал.

— Не, не… тука не — повтаряше той отново и отново и сочеше Ал Джазира. Явно това беше единствената възможност да гледам новини на английски. Беше толкова упорит, че бях принуден да го приема — в Бодрум няма канали на английски език.

След като пиколото излезе, се стоварих на един фотьойл. Ситуацията беше сериозна поради една проста причина — посланията на жената от Бодрум до мъжа на планината Хиндукуш бяха съставени изцяло от фрагменти от англоезични новинарски канали.

От анализите на записите, направени в ЦРУ, знаехме, че качеството на звука е твърде добро, за да е от компютър — били са направени от телевизор и в представите ми се бе загнездил образ на жена, която внимателно записва и монтира материала.

Ако обаче не е възможно да гледаш телевизионните канали в тази част на Турция, значи материалът е бил записан другаде и пренесен до обществения телефон в Бодрум за изпращане на съобщенията. Това означаваше, че тази жена може да е дошла от стотици километри — от Ирак, от Ливан, откъде ли не.

Прокарах пръсти през косата си — бях прекарал в Бодрум само десетина минути, а възможното местоположение на жената се бе разширило експоненциално. Уморен като куче, реших да оставя проблема настрана и да се придържам към първоначалния си план. Той включваше да взема душ, да грабна мобилния си телефон и — с помощта на картата на центъра на града, която бях запомнил — да почна да откривам и да снимам обществените телефони.

Не се получи точно така.

Събудих се към три след полунощ и реших, че човек, който обикаля улиците и прави снимки по това време — дори и в части от Бодрум, в които туристите продължават да пируват — би привлякъл тъкмо вниманието, което исках да избегна.

Без да имам алтернатива и решен поне да се наспя, започнах да се готвя за лягане, когато видях плика от бодрумските полицаи. Той съдържаше още по-лоши новини.

С няколко кратки реда — слава богу, на добър английски — ми обясняваха, че опитали да се свържат с мен, преди да замина, за да ми спестят пътуването. Пишеха, че доказателствата за смъртта на Додж били повече от убедителни — ставало дума за трагичен инцидент и — в резултат — разследването било прекратено.