Тери Хейс
Аз съм пилигрим (176)

39.

Кумали — стискаше мобилния телефон — беше ужасена.

Брат й хукна към нея.

За момент се зачудих какво ли е станало — в мислите ми планът беше пропаднал и не бях в състояние да смеля и най-елементарната информация. И през ум не ми минаваше, че Брадли може да е жив, не си спомнях, че телефонният разговор все още може да спаси мен и мисията.

Гледах объркано — опитвах да не рухна от болката в стъпалата и китките.

Кумали тикна мобилния телефон в ръцете на брат си. Той й говореше нещо на арабски, сигурно я питаше какво е станало. Задъхана, Кумали само му посочи телефона. Сарацина погледна екрана…

От екрана го гледаше синът му — невинен и неразбиращ. Сълзи се стичаха по бузите на малкия, но понеже го снимаха, полагаше усилия да се усмихва. Около шията му имаше примка.

Сарацина се вгледа в неподвижния кадър. Цялата му вселена се разтърси, всичко, което смяташе, че познава и разбира, се разклати из основи.

Погледна ме — готов да убива, бесен. Някой заплашваше детето му! Той…

Спусна се към мен. Очите му пламтяха от гняв и в изтерзания ми ум зъбните колела най-накрая зацепиха. Телефонният разговор, до чието начало отброявах секундите, този, който толкова отчаяно исках да чуя — той беше единственото обяснение за тревогата на Кумали и гнева на Сарацина.

Брадли се бе свързал!

Опитах да се надигна, но не можех — бях завързан за дъската. Въпреки болката успях да си спомня какво репетирах в хотелската стая, когато умът и тялото ми бяха цели и ужасът беше нещо, което познаваха само други хора. Бях преценил, че най-опасният момент ще е, когато Сарацина разбере, че е попаднал в капан и че залогът е животът на детето му — че може да изпадне в бяс и да ме убие. Зарових по-дълбоко в ума си и си спомних какво трябва да кажа.

— Прояви разум и можеш да спасиш сина си — казах на пресекулки.

— Откъде знаеш, че ми е син?! — изкрещя той.

— Можеш да го спасиш, ако искаш — повторих, без да си давам труда да обяснявам.

Сестра му се беше съвзела достатъчно, за да започне да крещи — и на арабски, и на английски, изцяло съкрушена — казваше му да не се бави, да ме попита какво да направи, за да спаси детето. Сарацина ме гледаше, без да е сигурен дали да отстъпи пред логиката, или да се отдаде на гнева.

— Погледни снимката! — крещеше Кумали. — Погледни сина си!

Натика телефона в лицето му и той пак видя детето. Обърна се към мен…

— Какво става? Кажи ми.

— Говори с човека на телефона — отговорих.

Сарацина сложи слушалката до ухото си и заговори. Гласът му беше пълен с отрова.

— Кой си ти? — попита властно в опит да овладее ситуацията.

Знаех, че Брадли — точно както планирахме, щеше да му каже да види видеоклипа, който ще му изпрати. На първия кадър трябваше да има часовник, за да е ясно, че няма фалшификация, че всичко се случва в момента.

Сарацина пусна записа. Видя часовника, после ми се стори, че се олюля. Сестра му, която също гледаше, вкопчена в него, се разкрещя на смесица от арабски и турски. Записът показваше края на въжето, завързан за месинговия болт за лампата. Другият край беше направен на примка и сложен на врата на момчето. То стоеше на раменете на дебелата плувнала в пот бавачка. Когато слабите й колене се огънеха, щеше да падне и момчето щеше да увисне на въжето.

Беше кошмарна гледка и не се учудих, че Брадли се противеше толкова енергично, но имах нужда от нещо наистина ужасяващо, за да не дам време на Сарацина да действа или да направи план. Всъщност не бих могъл да приема всички овации — ако това е думата — за измислянето на постановката. Бях чел, че преди години, през Втората световна война, японски войници заставяли заловени бащи от Запада да поддържат децата си по същия начин. След това принуждавали майките на децата да гледат, докато съпрузите им загубят сили и паднат. Разбира се, за японците това е било спорт.

Сарацина ме погледна с омраза, а Кумали се спусна към мен, готова да издере окървавената ми физиономия.

Брат й я дръпна — опитваше се да мисли, очите му шареха по стените.

Умът ми започваше да функционира и знаех, че трябва да поддържам натиска, да не му давам шанс да прекъсне сценария, който съм написал.

— Аз и хората ми няма да търпим никакво забавяне — казах. — Чуй телефона отново.

Механично, стреснат, Сарацина вдигна телефона и чу женски глас — хлипащ, истеричен — говореше му на турски. Това го обърка — той явно не знаеше турски и подаде телефона на сестра си.

Тя започна да превежда на арабски, но я спрях.

— На английски — настоях.

Тя каза на брат си, че е бавачката.

— Казва, че едва се държи на крака! И че ако не можем да спасим нея, да спасим поне детето.

Сграбчи брат си за ризата, вече не се владееше.

— Какво си направил?! В какво ни забърка?!

Той я отблъсна и тя залитна. Дишаше тежко, гледаше го с гняв.

— Преценихме, че бавачката вероятно ще издържи още шест минути — казах. — Разбира се, може и да грешим. Може да са по-малко.

Измислих си го, но предвид обстоятелствата никой не подложи думите ми на съмнение. Сарацина погледна дисплея на телефона, после мен. Знаех, че се колебае, че не знае как да постъпи.

— Ти си му баща — казах тихо. — Синът ти е твоя отговорност. Спаси го.

Бях научил, години преди това, в Женева, че любовта не е слаба, че любовта е силна. Сега залагах всичко на това твърдение. Сарацина не каза нищо, беше парализиран — неспособен да мисли и решава — попаднал между големия план за бъдещето и живота на сина си.

Трябваше да го притисна. Разрових объркания си ум и си спомних какво трябва да кажа:

— Каква стойност има обещанието? Особено ако е дадено на умираща съпруга? Обаче добре, давай, наруши обещанието, което си дал пред Аллах.

Той ме гледаше, дишаше тежко, изплашен.

— Откъде знаеш това? Кой ти е казал за Газа?!

Не отговорих и той се обърна настрани. Беше загубен в мрака, опитваше да открие изхода от затвора, спомняше си — сигурен бях — как е държал умиращата си жена, как синът му е последната осезаема връзка с нея, спомняше си свещеното обещание, което й е дал пред Бога да го защити.

Стори ми се, че видях как раменете му се отпускат. А после гласът му изведнъж прозвуча изтерзано.

— Какво искаш? — попита той и се обърна към мен. — Кажи ми какво да направя?

Кумали се разрида облекчено и се спусна да го прегърне.

— Трябва да дам на човека на телефона да разбере, че съм жив и в безопасност — отговорих. — Развържи ме.

Сарацина се поколеба — знаеше, че след като ме освободи, вече няма да има връщане назад, — но нямаше време да мисли за това. Кумали пристъпи напред, откопча каишите, които ме държаха привързан към дъската, извади от джоба си ключа и отвори белезниците.

Те паднаха на пода и имах чувството, че ще припадна от болка, когато кръвообращението в отеклите ми длани започна да се възстановява. Успях да се хвана за ръба на коритото и да се изправя. Протегнах ръка към телефона.

Сарацина ми го подаде, но не го вдигнах до ухото си — вместо това протегнах ръка към двамата и казах:

— Оръжията.

Подадоха ми пистолетите си — полицайката имаше стандартна деветмилиметрова берета, но Сарацина — вероятно му го беше дал Николаидис — носеше SIG 1911 Stainless, произведен в Швейцария, едно от най-добрите оръжия, които могат да се купят легално.

Мушнах беретата в джоба си, но задържах другия пистолет в отеклата си длан. Дори не бях сигурен дали ще мога да стрелям. Преместих тежестта на премазания крак, потиснах болката и вдигнах слушалката до ухото си.

— Бен? — казах. Гласът ми бе хрипкав. Вероятно едва ме позна.

— Ти ли си? — попита.

Гласът на ченгето, който мислех, че няма да чуя повече, почти ме опияни. Отпуснах се за момент и осъзнах, че много скоро съм щял да рухна.

— В известен смисъл — отговорих. — Ще оставя телефона на линия, Бен — продължих, като се опитвах да си спомня подробностите, които така щателно бяхме планирали. — Ще чуваш всичко, което се случва тук. Ако с мен стане нещо, застреляй бавачката, ясен ли съм?

Видях, че Сарацина и Кумали са чули думите ми, и свалих телефона. Въпреки прясно изкопаните кратери в ума ми знаех, че трябва да действам бързо. Обърнах се към Кумали.

— Отиди в прохода, скрий се и наблюдавай брега. Когато видиш, че онези идват, ела и ме предупреди. Помни — ако решиш да правиш глупости и да ги оставиш да ме нападнат, човекът в Бодрум ще чуе. Наясно си какво ще направи.

Тя кимна и изтича към изхода. Отчаяно искаше да се получи, отчаяно искаше да спаси момчето. В страха и тревогата си, макар че едва ли го осъзнаваше, бе станала мой най-близък съюзник.

Обърнах се към Сарацина. Знаех, че независимо от изтърпяното досега истинските трудности все още ме очакват — трябваше да го накарам да ми каже истината, да не допусна да ме оплете в лъжи и дезинформация.

— Казвам се Скот Мърдок — казах през вълните от болка. — Аз съм агент на американското разузнаване. Ще ти задам няколко въпроса.