Тери Хейс
Аз съм пилигрим (177)

40.

Предната нощ лежах буден в хотелската стая с часове и мислех как ще разпитвам Закария ал Насури, ако се стигне дотам.

Реших, че единственият ми шанс е да го залея с несекваща река от въпроси, така че да не му дам шанс да разбере кои отговори знам и кои — не. Трябваше да смеся знание и неведение толкова ефективно, че да не смее да рискува с лъжа, и трябваше да ги редувам толкова бързо, че да не му давам време да мисли и да шикалкави.

Знаех, че щеше да е трудно и преди няколко часа, а сега, с наранено тяло и душа, изобщо нямах представа дали ще се справя. Една грешка, една неуспешна заблуда — и всичко щеше да отиде по дяволите.

— Ако ме излъжеш, ако ми дадеш и един неверен отговор — уверих го, — ще те застрелям и ще изключа телефона. Мъжът в Бодрум има инструкции относно сина ти. Ясен ли съм?

Не изчаках да отговори.

— Кой нае Патрос Николаидис? — попитах. Безпокоях се гърлото ми да не ме предаде.

Още първият ми въпрос го извади от равновесие. Никой не беше споменавал името на гърка и видях как Сарацина се чуди откъде го знам — и вече заемаше отбранителна позиция.

— Сестра ми — отговори, като се постара да не изглежда объркан.

— Когато е била на дванайсет, тя е спечелила конкурс за писане на есе… по какъв предмет?

— Английски… Английски език… — С кого са говорили, вероятно се чудеше, кой би могъл да знае такива подробности? Майка им?

— В коя болница лекуваха раната от шрапнел в гърба ти?

— Болницата в Газа.

Разхождах го по целия свят, прескачах десетилетия…

— Сестра ти занимаваше ли се с гмуркане, с акваланг?

— Баща ми я научи… когато беше малка. — Вероятно не лъжеше — баща им е бил морски биолог.

— Колко руски бойни хеликоптера си свалил?

Погледнах телефона. Надявах се Бен да записва — в моето състояние не бях сигурен дали ще запомня отговорите.

Сарацина се сепна — вече бяхме в Афганистан.

— Три. Някои казват четири — отговори. Виждах го изписано на лицето му: „Кой е този човек!?“

— След войната с руснаците къде купи смъртния акт?

— В Куета, Пакистан.

— От кого?

— Откъде да знам?! Беше на един пазар.

— Кой ти осигури новата самоличност? — Погледнах го в упор.

— Абдул Мохамад Кан. — Отговорът прозвуча по-колебливо и реших, че това е предателство. Много добре.

— Говори по-ясно — казах. — Адресът на родния ти дом в Джеда?

— Знаеш го. Виждал си снимката.

— Бил съм там. Аз направих тази снимка — отговорих. — Къде беше разквартируван, когато се би в Афганистан?

— В Хиндукуш, селото се казва…

Прекъсвах го, карах го да мисли, че знам отговорите, поддържах темпото.

— От каква националност беше новата ти самоличност?

— Ливанска.

Първото попадение — разполагах с националност, чрез която можехме да започнем да го проследяваме, ако се наложи. Пространството се стесняваше.

В къщата в Бодрум Брадли притискаше телефона към ухото си, за да чуе всичко, и записваше трескаво на пръснати пред него листа, за да догони темпото, в което водех разпита.

По-късно ми каза, че бил почти сигурен — ако съдел по гласа ми, — че ще умра прав.