Тери Хейс
Аз съм пилигрим (151)

14.

За първи път в професионалния си живот бях на „студено“ — изпълнявах мисия без легенда или прикритие.

Малкият самолет прекоси Йордания и кацна късно сутринта. Минах през граничния контрол без бавене, взех колата си и вместо да подкарам към Бодрум, влязох в град Милас. Зад сградата на общината намерих магазин за фотоапарати, където млада жена взе телефона ми и извади на хартия снимката на родната къща на Кумали в Джеда. В магазина се продаваха и аксесоари за телефони, така че купих нова батерия за боклука, който бях купил в България.

Наблизо намерих магазин за инструменти и купих ръчна дрелка, малък поялник, универсално лепило и още някои дреболии. Хвърлих ги в колата и подкарах към Бодрум. Пристигнах в хотела във времето за обяд, което означаваше, че мениджърът не е там, и веднага се качих в стаята си.

Свалих очукания куфар от гардероба и внимателно разпрах подплатата, която скриваше двете ключалки. Пробих малка дупчица в едната и се заех с телефона от България. Запоих втората батерия успоредно, така че времето за работа на телефона се удвои, после отворих менюто. След това двайсет минути се борих със софтуера, докато накарам камерата да снима на всеки две секунди.

Закрепих манипулирания апарат в куфара така, че обективът на камерата му да е пред дупката в ключалката и да вижда цялата стая. Преди да изляза, оставаше само да включа телефона, да залепя подплатата на място и да върна куфара върху гардероба. Камерата не беше идеално скрита, но мястото имаше едно сериозно предимство — хората, които търсят нещо, гледат вътре в куфара или кутията, но много рядко оглеждат самия куфар.

Сега разполагах със собствена система за наблюдение, която наистина беше импровизирана, но щеше да свърши работа — трябваше да съм сигурен, че крадците са намерили каквото се канех да им подхвърля. Всичко останало зависеше от това.

Взех копираната снимка на къщата на Кумали и добавих компютърен диск с копие от шофьорската книжка от Бахрейн, подробности от блога за аквалангисти и подробности за колежа в Истанбул. Сложих всичко в пластмасова папка и я мушнах в сейфа на хотелската ми стая — боклук с електронна ключалка, захранвана с батерия, с която всеки крадец, който си заслужава името, знае как да се справи — прекъсване на захранването, изчистване на кода, отваряне.

Снимката и документите трябваше да убедят Лейла Кумали, че Майкъл Спиц е по петите й.

В добавка, понеже документите бяха истински, така нареченият „ефект на ореола“ щеше да обхване и всичко останало, което открие — разчитах отрепките да задигнат и лаптопа ми. На него Кумали щеше да открие два имейла — изцяло фалшиви, — които бях написал в самолета над Йордания. Прегледах ги за последен път и тъкмо ги слагах в папката с получени писма със съответните дати, когато телефонът на хотела иззвъня.

Някаква жена се представи като секретарка в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция, но реших, че това са глупости — почти сигурно беше от екипа на Шепота.

— Полетът, който очаквате, е 349, на Турските авиолинии, от Рим. Каца в Милас в 15.28 — каза тя.

Не очаквах никакъв полет от Рим, но се досещах какво се е случило — Шепота беше решил, че правителствен самолет би направил прекалено голямо впечатление, и заради това бе качил Брадли на редовен полет.

Погледнах си часовника — имах десет минути, ако исках да стигна до Милас навреме. Прегледах докрай имейлите, но не изтрих останалите си файлове — бяха наистина секретни, но кодирани с непробиваем 128-битов код, а присъствието им само щеше да придаде реалистичност на замисъла ми. Самият компютър също беше защитен с някаква парола от ниско ниво, но бях сигурен — както ми бе казал Шепота, когато ми го даде, — че тя може да бъде разбита лесно, ако някой пожелае да го направи.

Сложих лаптопа в сейфа заедно с останалите материали, включих българския телефон, залепих подплатата и излязох.

Пиколото, момчето на рецепцията и телефонистката ме видяха, когато излязох от асансьора. Плъзнах ключа от стаята по плота на рецепцията и извиках на телефонистката достатъчно силно, за да ме чуят всички:

— Отивам на летището. Ако ме търсят, ще се върна към пет и половина.

Знаех, че ако Кумали претърси стаята ми, първо ще опита да разбере къде съм и какво правя. Надявах се да съм спестил малко усилия на нея и крадците.

Изтичах до колата. Смятах, че докато се върна, те ще са влезли отзад, ще са се качили със служебния асансьор, ще са разбили ключалката на стаята ми и — за да изглежда като обикновена хотелска кражба — ще оставят стаята ми нагоре с краката.

Оказа се, че греша.