Тери Хейс
Аз съм пилигрим (140)

3.

Всички етикети на малките стъклени шишенца били залепени. И Сарацина се справил с това в график.

Бил работил неуморно, но и късметът изиграл определена роля — един от колегите му катастрофирал с автомобила си и това дало на Сарацина възможност да работи допълнително двойни смени.

От самото начало организирал работата като производствена линия: установил се в част от склада, която била скрита зад купчини сгънати опаковки. Незабелязано занесъл там градински маркуч, помпа за отпадни течности, преса за отпадъци, индустриален пистолет за лепило и различни пластмасови вани.

Напълнил ваните с разтворител, разкъсвал найлоновата обвивка на кашоните нормални медикаменти и потапял шишенцата в разтвора за две минути и половина — оптималното време, както бил установил, за отлепване на етикетите. След това оставял отлепените етикети пред малък калорифер за две минути, за да изсъхнат — толкова време му било нужно, за да изсипе ненужните шишенца в пресата за отпадъци, да ги натроши на неузнаваеми парчета и да изсмуче течния медикамент, който съдържали, с помпата.

Най-бавната част от процеса било покриването на етикетите с ново лепило и залепването им за неговите шишенца. Отначало мислел, че ще стане твърде бавно и няма да се включи в срока, но скоро открил, че мисли прекалено много — влязъл в ритъм, задействал се като робот и увеличил производителността си неимоверно.

За негова радост в склада имало машина за опаковане с найлон — за поправка на опаковки, повредени при производството или транспортирането. В резултат Сарацина успял да снабди смъртоносната си стока с автентична опаковка.

В края на първата вечер разполагал с хиляда малки шишенца, които външно не се различавали от използваните от „Хирон“ Били пълни с наглед същата прозрачна течност, имали етикети на масово използвано лекарство, били увити с истински найлонови опаковки с легитимни баркодове, серийни номера и адреси на изпращач. Единствената разлика, която нямало как да се установи, освен чрез сложен химически анализ, била във факта, че потенциално спасяващото живота вещество било заменено със саморъчно изработения апокалипсис на Сарацина.

Като лекар, той знаел точно какво ще се случи, след като шишенцата стигнат в Америка. Лекар или добре квалифицирана сестра биха мушнали иглата два и повече сантиметра през капачката. Тази дължина била важна, защото препаратът, който медикът щял да си мисли, че инжектира, се прилагал мускулно. Инжектирал се в делтоидния мускул в горната част на ръката и за да проникне иглата на спринцовката достатъчно дълбоко, били нужни поне два сантиметра — при големи деца и възрастни хора. При бебета и по-малки деца били достатъчни и по-малко от два сантиметра и инжекцията се биела в бута.

И независимо от възрастта на пациента или мястото на инжекцията, след като вирусът проникнел в тялото — а при мускулна инжекция това нямало как да не се случи, — вече не можело да има спасение. Жертвите съвсем точно биха могли да бъдат оприличени на зомбита — ходещите мъртви.

Сарацина също така бил наясно, че малка група от населението, новородените бебета, не могат да бъдат лекувани с легитимния препарат, но му било все едно. При десет хиляди освободени вектора и при положение, че едрата шарка се разпространява по въздушно-капков път — както обикновената настинка, — единственият начин някой да не се зарази би бил да престане да диша.

След като подготвил хиляда стъклени шишенца и се уверил, че може да действа по-бързо, той приключил работа през онази първа нощ и се прибрал у дома преливащ от надежди и радостна възбуда. Зазорявало се, но вместо да се просне на леглото в малкия си нает апартамент, той започнал ритуал, който щял да изпълнява следващата седмица.

Пуснал телевизора и включил на метеорологичния канал.

В ранните часове на сутринта предавали обширна информация за ситуацията в Съединените щати. За своя голяма радост Сарацина видял, че в Северна Канада бавно се заражда студен фронт, който се очаква да се спусне на юг и да обхване почти целия континент.

Това наглед безобидно природно явление гарантирало, че предстоящата атака ще бъде още по-опустошителна — ако подобно нещо е възможно. Всички пренасяни по въздуха вируси — не само на едрата шарка — са много по-заразни при студени условия и повечето експерти твърдят, че стават поне с трийсет процента по-заразни. Причините са ясни — хората кашлят и кихат повече, качват се на автобуса, вместо да ходят пеша, хранят се в ресторанти, а не в кафенета на открито. С падането на температурите всички неволно стоят близо едни до други и по този начин улесняват разпространяването на заразите.

След няколко дни, когато приключил с обработката и на последните от десетте хиляди шишенца, Сарацина видял, че студеният фронт набира сили и се разширява.

Преместил опакованите шишенца в самия склад, разпределил ги по съответните изходи според местоназначението, проверил за последен път дали документите им са в ред.

В рамките на двайсет и четири часа няколко камиона, част от безкрайната върволица, която не преставала да се точи през завода на „Хирон“, щели да вдигнат пратките и да ги откарат до Манхайм, на сто и петдесет километра оттам, покрай американската военна база в Дармщат и след това до летището на Франкфурт.

Полетът до Америка щял да отнеме около десет часа, след което пакетите щели да бъдат изпратени в регионалните разпределителни центрове на фирмата — и след около дванайсет часа да бъдат натоварени на камиони и доставени по лекарските кабинети из цялата страна.

Останал сам в огромната паст на склада, единствено с мисълта за Аллах, Сарацина бил сигурен, че след четирийсет и осем часа бурята — буквално и преносно — ще удари Републиката.