Тери Хейс
Аз съм пилигрим (152)

15.

Стигнах до летището точно навреме — две минути след като пристигнах Брадли излезе от митническата зона.

Поведох го покрай мъжете, които продаваха ябълков чай, покрай безкрайни тълпи просяци и проститутки и една симпатична славянска двойка, която почти сигурно се занимаваше с джебчийство, и излязохме на паркинга.

Вятърът духаше откъм Азия и донасяше десетки екзотични аромати, по високоговорители се чуваше гласът на мюезина, който призоваваше мюсюлманите за молитва. Видях как Брадли гледа хаотичния трафик, далечните покрити с борове хълмове и минаретата на близката джамия и си дадох сметка, че всичко това го изненадва и обърква.

— Тук сме близо до границите на Ирак и Сирия — казах. — Доста различно е от Париж, нали?

Той кимна.

— Хората от моята професия свикват с чужди места — добавих, — обаче човек никога не може да свикне със самотата. Радвам се да те видя.

— И аз — отвърна той. — Ще ми кажеш ли защо съм тук?

— Не — отговорих. — Но ще ти кажа каквото е необходимо.

Качихме се във фиата и докато изпълнявах нормалния смъртен танц с турския трафик, казах на Брадли да извади батериите и на неговия, и на моя телефон. Докато му обясня защо, стигнахме магистралата.

— Ние — това означава правителството на САЩ — издирваме човек — казах. — Издирваме го от седмици…

— Този, за когото говорят всички? — попита той. — Човекът с ядрения спусък? С бомбата?

— Няма човек с ядрен спусък — отговорих. — Това е легенда.

Видях изненадата му и си дадох сметка какво си мисли — беше слушал президентът да говори за това по телевизията многократно. Нямах време да обяснявам каква е причината за това, така че продължих:

— Преди два дни си мислехме, че сме го заковали, но се оказа, че грешим. Не разполагаме с име, националност или местонахождение. Единствената връзка, която имаме, е сестра му…

— Лейла Кумали — каза той и в очите му проблесна искрата на осъзнаването.

— Да. През последните дванайсет часа тя научи, че не разследвам убийство и че съм агент на ЦРУ.

— А не си ли?

— Не съм. Аз съм много над това. Когато се върнем в Бодрум, мисля, че тя ще е организирала грабеж в хотелската ми стая. Крадците ще вземат някои неща, включително лаптопа ми. Той е защитен донякъде, но мисля, че тя ще се справи без сериозни проблеми. Вътре има два имейла, които ще й се сторят важни. В първия пише, че сме засекли телефонни разговори между нея и мъжа в Хиндукуш…

— Къде-къде? — попита Брадли.

— В Афганистан. Ще прочете, че не знаем какво е съдържанието на тези разговори, защото са кодирани, но предвид факта, че е родена в Саудитска Арабия и баща й е бил екзекутиран публично, а телефонният й приятел е замесен в отвличането на трима чужденци, смятаме, че става дума за терористично начинание.

— Така ли е?

— Не ми се вярва, обаче документът дава подробности за предстоящото й прехвърляне в Ярка светлина.

— Какво е Ярка светлина?

— Тя ще потърси в Мрежата и ще намери няколко статии, в които се твърди, че Ярка светлина е в Тайланд и е част от системата тайни затвори на ЦРУ.

— Това така ли е?

— Да.

— И какво правят в Ярка светлина?

— Изтезават хора.

— Нашата страна постъпва така с жени?

— Нашата страна постъпва така с всички.

Бен беше в Турция от трийсет минути, но вече получаваше сериозно образование. Оставих го да помълчи за момент, докато задминавах конвой турски военни на път за сирийската граница.

— Кумали се грижи сама за едно шестгодишно момче — продължих, когато платформите с танкове изчезнаха от погледа ми в огледалото. — Ясно е, че детето не може да бъде изоставено, така че в документа се изреждат мерки за благополучието му.

Взех телефона си, сложих батерията, извадих снимките и ги подадох на Бен. На екрана се виждаше снимка на малкия, която бях направил в кухнята на Кумали.

— Той е със синдром на Даун — отбеляза Брадли и ме погледна.

— Да — отговорих. — В документа пише, че ще го вземат наши хора и ще го прехвърлят в дом за сираци в България, която е една от най-бедните страни в Европа. Поради бедността и факта, че е чужденец, за специалните му нужди няма да бъде направено нищо.

Брадли ме изгледа невярващо и дори потресено.

— Целта на документа е да я хвърли в паника — продължих.

— Мисля, че може и да успееш — каза той. — Защо?

— Знаем, че може да се свърже с обекта. Проблемът винаги е бил в това, че ако опитаме да я принудим да се свърже с него, тя ще го направи така, че да го предупреди. След това той ще се покрие и ще изчезне. Ако обаче си мисли, че чете секретна информация, и тя я изплаши, ще се свърже с обекта по своя воля. И няма да има умишлени грешки или хитроумни предупреждения. Той е единственият човек, който може да й помогне, който може да й каже какво се случва. Дори да поиска да не й обърне внимание, не може — той е арабин, неин брат, а това означава, че е глава на семейството.

Брадли се замисли, после пак погледна снимката. Малкият се смееше — дете, превърнало се в пионка в една стара игра.

— И си измислил всичко това сам? — попита. В гласа му не долових възхищение.

— До голяма степен — отговорих.

— Винаги ли е така… в работата ти?

— Не — отговорих и се замислих за две малки момиченца в Москва. — Понякога е по-зле. Брадли пое дъх.

— Добре. Да кажем, че Кумали се свързва с брат си. После какво?

— Казва му за втория имейл.