Тери Хейс
Аз съм пилигрим (41)

27.

Макар че се срещнах с Бен и Марси за вечеря следващата вечер, не казах нищо на Бен за новата си версия — исках да я оглеждам в ума си като някакъв скъп архитектурен проект, докато се убедя, че всичко е на мястото си.

За да отвърна на домашната храна на Марси, ги поканих в изискан ресторант и някъде между скаридите темпура и жълтоперката споменах, че съм променил решението си — ще се радвам да участвам в семинара.

И двамата се втренчиха в мен. Марси реагира първа:

— Нека позная. Най-после си повярвал в Бог?

Усмихнах се, но — мъжете са си мъже — нямах намерение да карам Брадли, а и себе си, да се чувстваме неловко, като говоря за емоциите, които изпитах на Кота нула и когато прочетох за храбростта му.

— Може би защото се прибрах у дома — казах. — Мисля, че е време отново да дам нещо на обществото.

Брадли едва не се задави със сакето си. С Марси се спогледаха.

— Това е чудесно — каза той. — Защо не се запишеш и в кварталната доброволна организация за борба с престъпността? От чисто любопитство — има ли някакъв шанс да научим истинската причина?

— Всъщност не — отговорих с усмивка и се замислих за шейсет и седмия етаж и факта, че човекът с инвалидния стол всъщност е бил доста тежък, ако се съдеше по снимките.

Мълчанието се проточи и най-накрая Марси си даде сметка, че нямам намерение да обяснявам повече, и смени темата.

— Мислил ли си да посетиш дома, в който си отраснал? — попита.

Сега аз се изненадах. Изгледах я, като че ли полудява.

— Гринич ли имаш предвид? Какво предлагаш? Да натисна звънеца на спекуланта и да му кажа, че искам да разгледам наоколо?

— Можеш да опиташ, но понеже го видях, не мисля, че по този начин ще се получи — каза тя. — Реших, че може да си видял статията в списание „Ню Йоркър“.

Оставих чашата си с вода и я погледнах въпросително.

— Местно градинарско дружество показва градината, за да събере средства за благотворителност — обясни Марси. — Ако проявяваш интерес, с Бен можем да те придружим.

Сърцето ми подскочи — да се върна в Гринич? — но не проявих колебание.

— Не, благодаря. Това е просто къща, Марси — за мен не означава нищо. Мина много време.

Естествено, веднага щом се разделихме след вечерята, купих списанието, а на следващия ден се обадих на градинарското дружество и си купих билет.

На Бил щеше да му хареса. „Двеста долара, за да видиш няколко дървета!? Какво му е на Сентръл Парк?“

Беше великолепна съботна сутрин — слънцето се изкачваше по безоблачно небе, докато се движех по гористите пътища на Кънектикът. Можех да кажа на шофьора на таксито да ме закара до входа на къщата, но исках да походя пеша — реших, че така ще дам възможност на спомените да подишат. Огромните порти от ковано желязо бяха отворени. Подадох билета си на възрастна дама с брошка и влязох.

Изненадващо малко се бе променило за двайсет години. Чинарите все така оформяха тунел над чакълената алея, европейските букове все така придаваха дълбочина на хълмовете, в чиито хладни долчинки рододендроните бяха все така красиви. Някъде към средата на алеята имаше пролука в листака, за да могат посетителите да зърнат къщата за първи път. Идеята беше гледката да стъписва — и винаги успяваше.

Спрях и погледнах отново Авалон. Издигаше се в далечината, фасадата се отразяваше в изкуствено езеро. Дядото на Бил посетил Англия през двайсетте години на двайсети век и отседнал при семейство Астор в „Кливдън“ — техния удивителен хотел в италиански стил на Темза. Върнал се с десетина снимки, показал ги на архитекта си и му наредил да построи „нещо такова, само че по-красиво“.

Къщата била завършена половин година преди Голямата депресия — заедно с Мар-а-Лаго на Марджъри Мериуедър Пост в Палм Бийч — и е един от последните големи американски замъци на двайсети век.

Погледът ми се плъзна по стените от варовик, огрени от сутрешното слънце, и откри трите високи прозореца в северния край. Моята стая — може би ще успеете да си представите как едно момче от моята част на Детройт е възприемало такава стая. Споменът за онези плашещи дни ме накара да сведа очи надолу, към езерото, край което толкова много се разхождах сам.

Под дъбовете видях кея, от който години по-късно Бил ме научи да управлявам платноходка. Като дете беше прекарвал летата в Нюпорт и се беше влюбил в 12-метровите яхти, които се състезаваха за купата на Америка. Един ден се прибра у дома с умалени копия на две от най-прославените яхти, порили някога вълните. Моделите на „Австралия II“ и „Звезди и ивици“ бяха дълги над метър и половина, с платна и рул, и се задвижваха единствено от вятъра и ловкостта на оператора. Един господ знае колко са стрували.

Виждам го и днес как тича като полудял по брега, как намества платната и опитва да заслони вятъра ми и да ме изпревари край всяка шамандура. Едва когато го победих три пъти един след друг ме заведе до Лонг Айланд и ми показа как става истинското ветроходство, с една двуместна черупка.

Не мисля, че съм самохвалко, така че може бе ще ми повярвате, ако ви кажа, че ветроходството е единственото нещо, за което имам природна дарба. Освен заблудата, разбира се. Дотолкова, че една събота, докато седяхме на една обърната с дъното нагоре лодка, Бил ми каза, че съм имал шанс да отида на Олимпийски игри.

Понеже знаеше, че винаги страня от другите, прояви разума да ми предложи лодка от индивидуалните класове — „Лазер“ — и работеше усилено с мен всеки уикенд. В края на краищата се оказа без значение — когато станах на шестнайсет, объркан и ядосан на живота, когато нямах нищо друго, срещу което да се бунтувам, се отказах. Троснах се, че нямам намерение повече да се кача на лодка, а в наивността и жестокостта си реших, че разочарованието, което се изписа на лицето му, е някаква победа. Поне сто пъти си мислех как да оттегля думите си, но не бях достатъчно умен, за да разбера, че извинението е признак за сила, а не за слабост. Възможността изчезна с края на лятото.

Както стоях на алеята след толкова много години и отново гледах езерото, осъзнах защо съм се върнал тук. Той беше покойник, но исках да разговарям с него.

Стигнах до старата къща. На моравите бяха разпънати тенти за официалния обяд, а вратата на къщата беше оградена с въжета — само членове на комитета и ВИП гости можеха да минат през охраната. Влизането би могло да е проблем дори за много добре обучен агент, но не и за човек, който е прекарал детството си в тази къща.

Отидох при вратата за съблекалнята на градинаря зад служебните постройки. Беше отключена. Минах през стаичката на градинаря и влязох в огромния гараж.

На стената в дъното мушнах ръка между рафтовете с инструменти и натиснах един бутон под ред трифазни контакти. Част от рафтовете се отвори с проскърцване — оттук имаше подземен проход към къщата. Беше построен от бащата на Бил уж за да се стига по-лесно до гаража при лошо време, но истинското предназначение беше съвсем друго.

Според старата икономка полковникът — покорил Европа с Шеста армия — се прибрал у дома и предприел кампания срещу прислужничките. Установил щаб в дневното легло в кабинета си — помещението осигурява добър изглед към входната алея и адекватна възможност на обекта от съответната седмица да се облече и да отиде в гаража още преди жена му да е стигнала входната врата. Икономката винаги казваше, че планът на полковника бил толкова добър, че би трябвало да е станал генерал.

Спрях в прохода и се ослушах за шумове от кабинета. Нямаше, така че натиснах дръжката и минах през вратата, скрита в старинната ламперия на стаята.

Грейс щеше да получи инфаркт. Нямаше ги безценните английски антики и версайския паркет — на тяхно място бяха сложили обикновени канапета и мокет на квадратчета. Над камината, докарана от някакво френско шато — където някога висеше най-добрият й Каналето — беше поставен портретът на собственика и фамилията му, загледани в някаква далечна точка, сякаш току-що са открили Новия свят. Единственото възможно подобрение би било, ако беше нарисуван върху черно кадифе.

Игнорирах героичния поглед, прекосих кабинета и отворих вратата към вестибюла. Чух гласове — добродетелните и великите се бяха събрали във формалните дневни зали, — но двете горили край входната врата бяха с гръб към вътрешността, така че не ме видяха да се качвам нагоре по стълбите.

И горе изпитах нещо особено.

Спекулантът не беше пуснал декоратора си да вършее на втория етаж, така че годините се изпариха веднага и детството ми се върна. Минах по красивия коридор в пълна тишина — мисля, споменах, че това е най-тихата къща, която съм виждал — и отворих вратата в северния край.

Разположението на стаите беше същото, тежестта на миналото — почти осезаема: голяма дневна, баня, гардеробни стаи с изглед към гората. Имаше десетина подобни апартамента в къщата и беше очевидно, че семейството на спекуланта никога не е използвало този.

Стоях мълчаливо безкрайни минути, просто си спомнях, а после седнах на леглото и погледнах пейката, вградена в нишата на еркерния прозорец. Когато Бил идваше да говорим, винаги сядаше там и лицето му се очертаваше на фона на зелените букове и гората отзад. Оставих зрението си да се замъгли и можех да се закълна, че го виждам отново.

В сърцето си му казах всичко, което не бях успял да му кажа приживе. Казах му, че се е грижил за мен, без да има задължения по кръв или приятелство, и му казах, че ако има рай, там винаги ще има място за човек, който прави това за едно дете. Признах, че каквото добро има в мен, идва от него, но че необятната тъмнина си е моя, и му казах, че мисля за него непрекъснато и че не минава ден, без да ми се ще отново да мога да седна в лодката, за да му дам повод да се гордее с мен. Поисках прошка, че не съм бил синът, който той толкова силно желаеше. След това потънах в тишината.

Ако някой беше влязъл и ме беше видял да седя така, с наведена глава, щеше да си помисли, че се моля, и сигурно съм останал дълго така, защото се сепнах от звук на цигулка. Двестате долара купуваха не само изискан обяд, но и акомпанимент на камерен ансамбъл. Реших, че вече всички се запътват към тентите. Станах, погледнах миналото си за последен път и тръгнах към вратата.