Тери Хейс
Аз съм пилигрим (89)

24.

Колегите на Кумали вече бяха пристигнали и порталът беше отворен. Минахме по дългата алея и видяхме трима да чакат край колите си — всички бяха цивилни, пушеха, двама говореха по мобилните си телефони.

Двама приличаха на обикновени ченгета. На физиономията на третия обаче беше изписано „корупция“. Беше вулгарен тип на около четирийсет и пет, висок и пълен, с пръсти като наденички, със скъпарски костюм. Кумали го представи, но изобщо не схванах как се казва. За да не рискувам — така да се каже, — реших да го наричам Ченгето. С главно Ч.

Когато позвъниха на вратата, телефонът в джоба ми започна да вибрира. Беше за четвърти път, откакто открих Кумали в парка, и отново реших да не отговарям. Предполагах — надявах се — да е някой от „Уфици“ и не исках да обяснявам набързо. Щеше да ми е нужно много време, за да им представя една от най-странните — предполагах — идеи, чувани някога.

Никой не отговори на звънеца и Кумали отвори вратата със служебен ключ. Вътре беше сумрачно, колкото и преди, и макар че не бях влизал в тази част на къщата, успях да ги заведа до библиотеката през аристократичната трапезария. Единственото, което се бе променило от предишната вечер, бяха спуснатите завеси на прозорците и реших, че след като съм си тръгнал, Камерън е останала в стаята със спомените за покойния си съпруг. Освен, разбира се, ако наистина не бях чул да се затваря врата и другият човек, който е в къщата, да е прекарал цялата вечер в библиотеката.

Дръпнах завесите, за да влезе светлина, и се обърнах към четиримата турски полицаи.

— Казах на детектив Кумали, че не вярвам Додж да е бил сам в нощта на смъртта си. Мисля, че в тази стая е имало посетител — някой, когото е познавал.

— Как е влязъл в имението? — попита навъсено онзи, когото бях решил да наричам Ченгето. Типично.

Изплаших се, че може да пропилеем доста време, така че се заех с него също толкова не преклонно.

— Приемете го за момент. Приемете, че посетителят е знаел как да излъже охранителната система, знаел е място, което камерите не покриват, открил е как да прескочи стената, мислете си каквото и да е, за момента. Няма значение.

— Добре, побързайте тогава — каза едното от двете ченгета.

Не му обърнах внимание.

— Лампите са изгасени, завесите са дръпнати — така пише в доклада за местопрестъплението. — Посочих креслото. — Двамата са тук. Посетителят е прав, Додж седи до запасите си дрога. Друсан е и няма намерение да излиза. Обаче посетителят има план. Смята да придума Додж да слезе долу, до беседката, и да го бутне от скалата.

— И какво му казва, за да излезе? — прекъсна ме Ченгето.

— Не знам — отговорих.

— Стига вече… какво знаете?

— Знам, че докато посетителят е разговарял с него, са започнали фойерверките — отговорих. — Започнали са с избухването на бялата звезда, над носа. Всички казват, че е била огромна…

— Да, сигурно се е виждала чак от Истанбул — предположи едното ченге. Усмихнах се учтиво — Истанбул все пак беше на седемстотин километра.

— Ето нещо обаче, за което убиецът не е помислил — продължих. — Природата на фойерверките.

Ченгетата се спогледаха — какви ги дрънка идиотът от ФБР? Фойерверките са си фойерверки.

Поне бях привлякъл вниманието им.

— За да са толкова ярки, че да се виждат от Истанбул, трябва да съдържат магнезий. Това винаги е така при големите заряди — които за миг превръщат нощта в ден. Заради това фотографите в миналото са го използвали за светкавиците си.

— Вижте… — каза Кумали — Фойерверки, магнезий… какво означава това?

Останалите закимаха в унисон.

— Означава, че имаме светкавица и имаме сюжет — Додж и посетителят му — отговорих. — Нужен ни е само филм.

Посочих двете големи огледала до камината.

— Огледалата са стъкло, покрито отзад със сребърен нитрат. Какво е сребърният нитрат? Това е другото име на покритието на фотографските плаки — точно това са използвали някога във фотографията.

Никой не реагира, само ме гледаха.

— Всичко е било тук — продължих. — Светкавица. Обект. Филм. Мисля, че разполагаме със снимка на този, който е бил в стаята. Мисля, че изображението му се е отпечатало върху сребърния слой на огледалата.

Те продължаваха да мълчат, продължаваха да ме гледат с недоверие. Не мога да кажа, че ги обвинявах — дори и на мен идеята ми се струваше доста налудничава.

Кумали се съвзе първа.

— Само да изясним — смятате да „проявите“ огледалата? — попита.

— Да.

— Къде? В някое фото за един час?

Усмихнах се, но преди да успея да отговоря, Ченгето се намеси:

— Това нелепица! Снимки върху огледало! — изсъска подигравателно. — Губим си времето! — И кимна на другите да го последват към изхода. Вероятно предпочиташе да изнудва престъпници.

Нямаше как, обърнах се към него. Открай време не понасям корупцията.

— Защо да е нелепица? Защото не е правено досега? ФБР разполага с най-добрата криминологична лаборатория на света, ясно ли е? Най-добрата. Свикнали сме да правим неща за първи път. Вие откъде знаете кое е нелепица и кое не е?

Искрите в мазния поглед и извивката на устните му ми показаха, че съм си спечелил враг до живот. Беше ми все едно. Преди ситуацията да се влоши още, телефонът ми иззвъня пак, погледнах дисплея и видях, че ме търси италиански номер.

— Вероятно е галерия „Уфици“, във Флоренция — казах. — Смятам да поискам помощта им за възстановяване на изображението.

Едното от другите ченгета — явно той беше старшият на групата — поклати глава.

— Не. Няма да има никаква помощ — не и от макаронаджиите или когото и да било — огледалата ще си останат, където са. Това е хващане за сламка или както там го наричате.

— Добре — съгласих се. — Добре. Сега отправям официално искане от името на ФБР да ми предадете огледалата за криминологично изследване. Ако откажете, ще трябва да ми дадете писмени обяснения, така че да мога да ги изпратя в Белия дом и на съответните власти в Анкара.

Тишина. Телефонът зазвъня пак, но и този път не се обадих. Стояхме и мълчахме. Точно преди телефонът да спре, старшият сви рамене.

— Добре. Вземете проклетите огледала — каза ядосано. — Пилейте си времето, щом така искате.

— Благодаря — отговорих. — На кого да се обадя, за да ги свали?

Ченгето с главно Ч се засмя.

— Откъде да знам? Опитайте лабораторията на ФБР, те знаят всичко — сигурен съм, че ще помогнат.

Двете други ченгета се ухилиха. Кумали сякаш се чувстваше неудобно заради колегите си, но когато старшият кимна, послушно ги последва на терасата.

Запалиха цигари и тръгнаха надолу през моравата — радваха се на гледката и злословеха по мой адрес, сигурен съм, — а аз позвъних на „Уфици“. Някой беше уведомил шефа на реставраторското ателие и тъкмо на него — може би на най-добрия експерт по реставрациите на света — обясних от какво имам нужда.

След като спря да се смее, той ме накара да повторя още веднъж. След още десетина въпроса най-накрая се съгласи — вероятно повече заради предизвикателството, отколкото поради някаква друга причина, — но ми даде да разбера, че не бива да очаквам да има някакъв положителен резултат.

— Предполагам, че е спешно? — попита.

— Разбира се — отговорих. — Кое не е спешно? Ще изпратя огледалата възможно най-бързо.

След като затвори, веднага се обадих на още едно място — съвсем друго — и също получих обещание за помощ.