Тери Хейс
Аз съм пилигрим (46)

32.

След изминалите двайсет години господарят Абдул Мохамад Кан приличал повече на средновековна картина, отколкото на вожд на бунтовници. Кожата му напомняла обработена кожа и носел чапин — дългата традиционна афганистанска роба — от най-фин плат, златен кинжал, символ на властта му, и излъскани до блясък ботуши от телешка кожа. За жалост ефектът се развалял от златен „Ролекс“, голям колкото микровълнова фурна.

Годините не му се отразили добре — но пък и не са милостиви към никого в Афганистан, — обаче пък той можел да се похвали с нещо, с което малцина от съвременниците му биха могли, — че все още е жив. Вече наближавал седемдесетте и бил воин старейшина на своя клан, така че всички войници и посетители се отдръпвали почтително, докато куцукал през покрития с калдъръм двор. И така, всички се чудели кой е мускулестият мъж, пристигнал на портата, и защо господарят Мохамад Кан така бърза да го посрещне.

Някои твърдели, че е бивш другар, герой муджахидин, други настоявали, че е доктор, дошъл да лекува Кан от някаква лоша болест. Независимо от миналото на непознатия, била му оказана чест, каквато не била оказвана на никого от тях — Кан го прегърнал през раменете и лично го съпроводил до богато украсената зала за аудиенции.

Залата някога била кабинет на британския командващ Северозападната граница и — в резултат — с високи тавани, камина, докарана от Англия, и повдигната платформа, на която било сложено писалището на командващия. Сега всичко било покрито със старинни килими, достойни за музей, и копринени възглавнички, донесени през границата от страни като Иран и Китай. В ъгъла в позлатен мангал тлеел тамян, до камината било подредено цялото оборудване за правене на чай. Обаче въпреки всички красиви екзотични предмети в залата вниманието на посетителите най-много привличала стената срещу камината.

Кан наблюдавал изпод гъстите си вежди, когато Сарацина видял бетонните блокове, вградени там. Спрял и се вторачил в барелефа — в напрегнатите крайници и разкривените лица на двамата мъже, предали Кан, застинали завинаги — кристализирали — в момента на смъртта. Поради някаква причина смятал, че тези двамата са момчета, но сега видял, че са истински воини — високи, въоръжени — и с това представата за ужаса им ставала още по-кошмарна.

Сарацина се приближил. Времето и димът били придали на блоковете патина и отблясъци като от мед и той бил изненадан колко много приличат на статуи, изваяни от бронз. Господарят Кан застанал до него.

— Харесват ли ти скулптурите ми? Знаеш ли как се казват?

Сарацина поклатил глава — макар да бил чувал историята многократно, никога не бил чувал тази част.

— Тъпак и Глупак — казал Кан и прихнал, после се разсмял гръмогласно. — Така ги нарече един от ЦРУ, който беше тук преди години. Оттогава всички ги наричат така.

Сарацина станал сериозен.

— Често ли идват тук хора от ЦРУ?

— През няколко години — отговорил Кан и свил рамене. — Винаги опитват да купят подкрепата ми за фракцията, която поддържат в момента. — Отишъл до камината. — Никога не съм вземал парите им, обаче трябва да призная, че харесвам чувството им за хумор.

Старец, седнал с кръстосани крака в мрака — със замъглени от пердета очи — се изправел и почнал да приготвя чай за господаря си и за госта. Кан го спрял и се обърнал към Сарацина, посочил прислугата и десетината души от охраната, пръснати из залата.

— Искаш ли да излязат?

Сарацина кимнал — нямал никаква нужда от свидетели. Кан се усмихнал.

— Така си и мислех. Никой не идва в Афганистан на светска визита.

Залата се опразнила и домакинът започнал да пуска листенца в чайника.

— Помниш ли последния път, когато пихме чай?

— Войната беше свършила — отвърнал Сарацина. — С теб седяхме и пушехме цигари.

Изражението на Кан омекнало — онези били добри времена, изпълнени с другарски чувства и храброст, и той обичал да си ги спомня.

— Аз се прибирах към дома, ти се отправи на много по-дълъг път.

Сарацина не казал нищо, а взел две чаши от поставката и ги сложил до огъня, за да се сгреят.

— Последния път, когато проверих — продължил Кан тихо, — династията Сауд още беше в дворците си и на власт.

— Още колко дълго? — попитал Сарацина също толкова тихо. — Може би съвсем скоро ще научим дали ще може да оцелее без помощта на далечния враг.

Двамата се спогледали.

— Когато чух, че си станал пътуващ лекар — каза Кан, — се зачудих дали си се променил, дали не си омекнал с възрастта… — Гласът му заглъхнал. — Значи все още вършиш делата Божии?

— Винаги. Имам нужда от трима души, Абдул Мохамад Кан, трима, без които може. Ако ми помогнеш, сигурен съм, че Аллах ще узнае какво си сторил.

— Какво точно имаш предвид? Какво точно значи „без които може“?

Сарацина не отговорил — само се обърнал и погледнал Тъпак и Глупак.

— А… — кимнал Кан. — В този смисъл.

Било му нужно време, за да помисли, така че излязъл на балкона, който гледал към двора, и започнал да крещи заповеди на войниците долу. Независимо от рисковете нямал голям избор, дал си сметка за това — Сарацина бил готов да даде живота си за Кан и хората му, а това бил дълг, който никога не можеш да платиш. Върнал се и си допил чая.

— Някакво предпочитание по отношение на затворниците? — попитал.

— В идеалния случай евреи — отговорил Сарацина.

Кан се засмял на шегата.

— Разбира се — отговорил. — Ще потърся в тукашната синагога.

Сарацина също се засмял. И двамата знаели, че в Афганистан евреин не е стъпвал от десетилетия, откакто някога процъфтяващата им общност била принудена да се спасява с бягство.

— Сериозно — продължил Сарацина, — трябва да са млади и здрави… и да не са мюсюлмани.

— Или американци — добавил Кан. — Ако отвлечеш някой от тях, ще докараш много нещастия на всички.

Сарацина кимнал и казал:

— Ако изключим мюсюлманите, значи трябва да са чужденци — бездруго ще последват достатъчно неприятности, за да е нужно да си търсим белята допълнително.

Имало голям шанс идеята да успее, решил Кан — в Афганистан е пълно с потенциални жертви — европейци, работещи по програми за подпомагане, християнски мисионери, англичани, работещи по възстановяването, журналисти от цял свят.

Макар и да не казал нищо, познавал хора, които от години се занимавали с отвличания с цел получаване на откуп. Това била банда от десетина братя и братовчеди, които някога се сражавали под негово командване, а сега живеели от другата страна на границата, в Иран. И не по-малко важно, всички те били готови да умрат за Мохамад Кан, ако го поиска от тях — той бил спасил живота на майка им.

— И последно — казал Сарацина. — Не е задължително пленниците да са мъже.

Господарят Кан се зарадвал — с жените щяло да е много по-лесно. По-трудно е да ги отвлечеш, но после е лесно да ги контролираш и криеш — никой чужд войник не би се осмелил да погледне под дългите поли на бурката.

— Ще ми дадеш ли три седмици? — попитал Кан. Сарацина не можел да повярва — бил готов да чака три месеца, ако се наложи. Тъй като не се доверявал на думите, за да изрази благодарността си, протегнал ръце и прегърнал топло стария воин.

След като приключили важния разговор, господарят Кан дръпнал едно въженце и прислугата се върнала в залата — не го казал, но колкото по-малко време бил прекарал насаме със Сарацина, толкова по-лесно би било да отрече, че е знаел за всякакви бъдещи събития.

— А какво ще ми кажеш за себе си, приятелю? — казал той, когато вратата се отворила и започнали да влизат охранителите. — Благословен ли си с жена?

Мохамад Кан водел неангажиращ разговор, за пред наемниците, но от сянката, минала по лицето на госта му, разбрал, че би било по-добре да не задава този въпрос.

— Бях благословен — отговорил Сарацина тихо. — Веднага щом се дипломирах отидох в Газа, в бежанския лагер Джабалия. Знаех, че хората там се нуждаят най-много от лекар.

Неколцина от гардовете се спогледали — Газа не е нещо, което приемаш несериозно, това е може би единственото място на света, в сравнение с което Афганистан изглежда безопасен.

— Слушах лекциите на една жена, докато учех медицина в Бейрут, тя ме запозна с идеята за далечния враг — добавил Сарацина. — След като пристигнах, я открих отново. След две години се оженихме и тогава… — Стисна юмрук и сви рамене: жест, който изразява повече скръб от всякакви думи.

— Как умря? — попитал господарят Кан. Всички погледи в залата били насочени към посетителя.

— От израелска ракета. Возеше се в кола.

Последвала дълга тишина — никой от слушателите не можел да добави нищо: всичко, свързано с израелците, било казано отдавна.

— Била е мишена? — попитал Кан накрая.

— Казват, че не — случайна жертва. Обаче знаеш как лъжат ционистите.

Кан наклонил глава и заговорил почтително.

— Мир на праха й. Как се казваше? Ще се моля за нея.

— Амина. Така я познаваха повечето хора. Амина Ебади — отговорил Сарацина. — Моята жена, майката на единственото ми дете.