Тери Хейс
Аз съм пилигрим (129)

64.

След като шофирах общо хиляда и четиристотин километра, в ранния следобед се върнах в Бодрум. Все още опитвах да помиря каквото знаех за живота на Лейла Кумали и ролята й в предстоящия пожар.

По пътя спирах два пъти, за да заредя гориво и да пия кафе, и всеки път проверявах лаптопа си с надежда да имам вест от Battleboi. Нямаше нищо обаче и единствената поща, която получих, бяха две рекламни писма, които бяха филтрирани и заминаха директно в папката за „боклук“. Започвах все повече да се тревожа и безпокоя — може би хакерът самурай нямаше да свърши повече работа от експертите на ЦРУ, — така че когато мениджърът се спусна през фоайето към мен, реших, че катастрофата е надвиснала.

Оказа се, че от умора не съм разчел правилно знаците — оказа се, че бързал, защото не вярвал, че ще се върна. Бързо разбрах, че е смятал отиването ми до България за празни приказки и че направо ще се чупя, след като съм видял сметката на Смукача.

— Ти си човек на много големи изненади — каза ми той и стисна ръката ми енергично. — Всички ли във ФБР като тебе?

— Красиви и интелигентни ли? — отвърнах. — Не. Само аз съм.

Тупна ме по рамото и заговори тихо.

— Не имаше никой да посети теб. Вестникът казва, онзи бил крадец, сигурно за наркотици.

Облекчен от тази новина, му благодарих и си отидох в стаята. Проверих веднага електронната си поща, но все още нямаше нищо от Battleboi. Реших, че въпреки умората няма да мога да спя — през всеки няколко минути щях да проверявам дали не е дошло писмо.

Извадих документите за смъртта на Додж, които ми беше дала Кумали, и седнах зад бюрото. Докато чаках, щях да проверя дали има как да открия американката с акцент от Средния запад.