Тери Хейс
Аз съм пилигрим (80)

15.

Километрите се нижеха бързо. Минавах покрай маслинови горички и малки селца с бели къщи, сякаш дело на някой кубист, по далечните хълмове виждах полуразрушени вятърни мелници, в които селяните някога са мелели житото си, но не виждах това, което ми беше нужно.

Търсех място, на което да мога да спра, без да будя подозрения, място, на което новопристигнал агент на ФБР да може да се отбие, за да се порадва на слънцето и да провери съобщенията на телефона си. Няколко километра след някакво по-голямо село с малка джамия и оживен пазар — непроменен от столетия, ако се съдеше по вида му — взех поредния завой и вдясно видях кафене с панорамен изглед. Бях стигнал брега.

Отбих в паркинга на кафенето и спрях доста далеч от откритите му тераси с прекрасен изглед. Слязох от колата и отворих телефона, загледах се в дисплея, все едно проверявам съобщенията, заразхождах се нервно около колата. Всичко това беше театър, разбира се, представление за евентуални обитатели на автомобил, който ме следи. Знаех, че няма да има съобщения — стартирах програма, която техниците от Лангли бяха качили на телефона ми. Някъде зад колата апаратът започна да писука и когато приближих, звукът се усили. Под калника на дясното задно колело имаше трансмитер за проследяване, сложен там несъмнено от приятелчетата от МИТ. Искаха да знаят къде съм — нищо изненадващо в това, — но се зарадвах, че са решили да го направят по този начин. Както ще ви каже всеки опитен агент, много по-лесно е да се отървеш от кола, отколкото от опашка.

След като се уверих, че пътувам сам, изключих телефона, извадих батерията, пуснах двете части в джоба си и се отдадох на гледката. Нищо чудно, че кафенето беше пълно с клиенти — назъбените скали се спускаха надолу, към Егейско море, пред себе си виждах целия Бодрум. Беше късен следобед, слънцето обливаше пристанищата и двата залива, които прегръщаха града, и осветяваше стените на величествения замък от 15-и век — построен от кръстоносците, — издигащ се между тях. Казваше се „Св. Петър“, спомних си.

Бяха минали повече от десет години, откакто за последен път бях видял града — беше се разраснал, изглеждаше променен, но това не можеше да спре спомените ми. За момент отново бях млад, гледах как светлините на скъпите хотели танцуват във водата, чувах музиката от множество заведения да изпълва нощния въздух. Как стана така, че мисия, започнала толкова обещаващо, бе завършила с такава катастрофа?

Опитах да се отърся от спомена и отидох до един от телескопите, монтирани на триножници за туристите, готови да отделят лира, за да погледат. Пуснах монетата и видях с удивителни подробности скъпите вили, накацали по скалите, и десетки яхти, прекалено големи за малките пристанища по Средиземно и Егейско море, пуснали котва далеч от брега. Подминах ги и открих голяма къща сред много декари градини на един нос.

Беше построена преди петдесет години и с колонадите си, покрити с асми лоджии и стъпаловидни тераси леко напомняше Рим. Капаците на прозорците бяха затворени и сега, когато залязващото слънце губеше силата си, сякаш беше обгърната от тъжна сянка. Колкото и да беше впечатляваща, не я харесах — дори и от това разстояние в нея имаше нещо зловещо. Не я познавах добре, но бях сигурен, че това е Френската къща и че от края на алеята й е паднал Додж, за да намери смъртта си.

Качих се в колата и продължих към Бодрум и назад, към миналото.