Тери Хейс
Аз съм пилигрим (145)

8.

Беше най-лошият телефонен разговор, който ми се е налагало да провеждам. Никой не се ядоса, никой не ме обвини за нищо, обаче усещането за провал и страх беше навсякъде.

След като се сбогувах с директора на Мабахит, един от черните джипове ме откара до добре охранявания корпус на консулството на Съединените щати. Картър от Бейрутския офис се бе обадил предварително и ги бе уведомил за присъствието ми, така че не се бавих много около преградите за самоубийци и постовете на охраната.

След като влязох, младият дежурен реши, че имам нужда от легло за нощта, и ме поведе към апартамента за гости, обаче го спрях по средата на пътя към асансьора и му казах, че имам нужда от телефон в зоната ТЕМПЕСТ на сградата — място, създадено специално с цел предотвратяване на електронното подслушване. С Мабахит може и да се бяхме разделили с добри думи, но това не означаваше, че им имам доверие.

Дежурният служител се поколеба — може би се чудеше кой точно съм, — после се зае с електронните ключалки на бронираните врати, за да ме заведе дълбоко в сърцето на сградата. Минахме през пункт за вътрешна проверка за сигурност, където ми обясниха, че влизаме в секция, заета от ЦРУ, след което попаднах в малка стаичка, в която имаше само бюро и телефон. Това е най-семплото място, което можете да си представите, пък било то и заради пълната липса на каквито и да било звуци.

Затворих вратата, активирах електронната ключалка, взех слушалката и поисках от оператора да ме свърже с Овалния кабинет.

От другата страна вдигнаха веднага и чух гласа на президента — беше ясно, че е уморен, но пък духът му беше приповдигнат, защото очакваше добра новина. Бях му казал, че ще науча цялото име на Сарацина, датата на раждане, вероятно ще имам и снимка — разполагах с всичко това, но просто не бях предвидил, че ще е безполезно.

Чух и гласа на Шепота — каза, че също участва в разговора, и мисля, че се досети от сдържания ми поздрав, че се задава катастрофа: като всеки добър водещ офицер, той също умееше да преценява много точно нюансите в поведението на агентите си. Така че попита направо:

— Какво има?

Казах им всичко директно, спокойно и твърдо, като съобщенията за катастрофи, които всеки ден четем във вестника. Казах, че въпреки усилията ни и големите надежди отпреди няколко часа отново не разполагаме нищо, с което да работим. С абсолютно нищо.

Последва ужасяваща тишина.

— В един момент сме наперени петли, в следващия — перушина за бърсане на прах — каза Шепота след малко. — Това е провал…

— Проснати сме по очи и нямаме време — добави президентът. Умората, вече без предишната надежда, се усещаше безпогрешно.

— Ами другите? — попитах. — Нещо от другите?

— Сто хиляди души и нищо — отговори Гроувнър.

— Мисля, че не сме имали шанс. Попаднали сме в съвършената буря… — заговори Шепота.

— Чиста кожа, солов играч — прекъснах го.

— Чиста кожа, да. Обаче не е съвсем соло — отвърна той.

— Какво имаш предвид?

— Афганистан. Някой му е помагал, поне за кратко. Солов изпълнител не би могъл да хване трима заложници.

Беше прав, но това не ми се струваше важно, а и президентът вече се беше включил.

— Да хванем жената — Кумали ли беше? — възможно най-бързо. Това ли е планът? — попита той Шепота.

— Да. Пилигрим смята, че тя е в неведение — така ли е?

— Повече или по-малко — отговорих. — Шепота може да ви е казал, господин президент, че тя има начин да се свързва с него, но според мен във връзката има система за предупреждение. Разместена буква, използване на друга дума — ще го предупреди да се скрие.

— Може и да си прав — каза президентът. — Купил си е цял смъртен акт. Значи е умен. Но трябва да опитаме.

— Ще изпратя екип възможно най-бързо — каза Шепота. — Ще я изведем от Турция и ще я преведем в Ярка светлина.

Ярка светлина беше кодовото название на Дои Сам Муан, тайния затвор на ЦРУ, на границата между Бирма и Тайланд, който бях посещавал. Говореше се, че ако някой потъне в Ярка светлина, повече няма да се появи. Беше странно — предвид магнитуда на събитията, които очаквахме, — но не можех да не мисля за малкия симпатяга и какво би се случило с него. Отново щеше да попадне в сиропиталище, в Газа или в Турция най-вероятно. Където и да е, вече нямаше да има поклони и смях.

— Призори ще издам президентска заповед — продължи Гроувнър — и ще затворим границите. Ще изолираме страната възможно най-добре — летища, земни пунктове, пристанища, всичко, което можем.

Беше очевидно, че се насочват към теорията за човешки вектор, но дори и да се окажеха прави за начина на разпространение на заразата, всяка година в страната влизаха поне по половин милион нелегални имигранти — добра индикация, че опитите за по-добра охрана на границите няма да са от особена полза. Както беше казал възрастният вирусолог — рано или късно всички ние ще седнем на пиршество от последици.

При все че не мислех, че планът им ще успее, замълчах. Нямах алтернатива, така че би било проява на заядливост да разбия идеята им на пух и прах, без да мога да предложа нещо по-добро. Те правеха всичко възможно да спасят страната — толкова по въпроса.

— Не е нужно да тръбим, че е едра шарка — предложи Шепота.

— Можем да кажем, че е много заразен птичи грип — колкото и да е страшен, няма да предизвика същата паника. Ако обявим, че е едра шарка, нещата ще излязат от контрол — както връх Еверест създава свой собствен климат.

— Не — възрази Гроувнър. Очевидно и той беше мислил по въпроса. — Какво ще стане, когато истината излезе наяве? Единствената ни надежда е да си сътрудничим с обществеността — когато имат шанс, американците винаги се оказват достойни граждани. Ако ги предадем, ще ги загубим. Един вектор, една следа — само това ни е нужно и ще можем да го проследим назад. Освен това възнамерявам да пусна ваксината. Не знам дали ще има някаква полза от нея, но трябва да опитаме всичко и да използваме каквото имаме.

— Да, господин президент — каза Шепота. — Да приберем ли Пилигрим?

— Ще замина за Газа — казах аз.

Шепота се съвзе първи.

— Сам американец в Газа? Без легенда? Веднага ще дойдат с бомби и бейзболни бухалки. Ще умреш за по-малко от ден.

— Говорих със саудитците. Те имат на място хора, които могат да помогнат.

— Това означава, че въжето ще е наполовина по-късо.

— Ал Насури е бил там. Това е единствената следа, която имаме.

— Не си длъжен да го правиш — каза президентът. — Това, че не си го намерил, не те злепоставя по никакъв начин. Напротив. Когато се срещнахме за първи път, казах на Шепота да те остави да действаш. Казах му, че си най-интелигентният кучи син, който съм виждал. Не си давах сметка, че си и най-добрият. Справи се повече от добре.

— Благодаря — казах тихо.

— Няма да ти изпратя президентско благодарствено писмо — добави той в опит да разведри тона. — Вече си имаш.

— И топките за голф — отвърнах.

Засмяха се и това ми даде шанс.

— Може ли да помоля за нещо, господин президент? — казах.

— Слушам — отвърна той.

— Има един хакер… когото извадихме от Левънуърт и който свърши чудесна работа. Възможно ли е да не го връщаме там?

— Искаш да го помилвам, така ли?

— Ако е възможно — отговорих.

— Какво ще кажеш, Шепот? Познаваш ли този тип?

— Да. Наистина свърши чудесна работа. Подкрепям.

— Добре. Ще взема името му от Шепота и ще напиша заповедта.

— Благодаря, господин президент — успях само да кажа. Мислех си как Battleboi ще прегърне Рейчъл, когато научат новината.

— Късмет, Пилигрим — каза президентът и с това разговорът приключи. — Надявам се да се видим пак, при по-добри обстоятелства.

Не прозвуча много уверено.

Линията прекъсна. Останах в звукоизолираната тишина и си помислих, че това са може би последните мигове покой, които ще имам за много време. Може би въобще.

Газа.

Шепота беше прав — това е едно от най-опасните места на света.

Единственото добро там беше, че нямаше накъде да отплавам: поне нямаше да ме чакат никакви стари яхти с кърпени платна.

Навсякъде другаде, но не и в Газа.