Тери Хейс
Аз съм пилигрим (139)

2.

Отключих тоалетната и застанах пред половин дузина ядосани пътници, които бяха повикали стюардесата. От стиснатите й устни разбрах, че си е наумила да раздава справедливост.

— Хората чукат на вратата — каза тя ледено.

— Да, чух ги — отговорих. Така беше, но какво можех да направя? Да затворя телефона на шефа на разузнаването?

— Нали знаете, че е недопустимо да говорите по мобилен телефон по време на полет?

Кимнах — бога ми, бях адски уморен.

— Да — казах. — Знам.

— И гледахте нашето видео, в което това беше разяснено?

— Разбира се, госпожо. Обаче и вие трябва да знаете нещо. Все ми е едно.

Пасажерите ме гледаха гневно, говореха на турски и ливански, а аз си отидох на мястото — поредният гаден американец, вероятно така си мислеха.

После, не без задоволство, установих — малко след като докоснахме земята в Бейрут, — че самолетът не се насочва към ръкав. Спря на известно разстояние и през прозореца видях моторизирана повдигаща се платформа, три полицейски коли и няколко черни джипа да се насочват към нас, за да ни посрещнат.

Докато пътниците и стюардесите гледаха навън и се чудеха какво става, ледената дама дойде при мен и попита:

— Мистър Уилсън? Ще ме придружите ли, ако обичате?

Някакъв англичанин на съседния ред погледна униформените ченгета и каза:

— Леле! Това задето се обади по телефона ли е? Ей, ливанците май не си поплюват, а?

Каза го шеговито и ме накара да се усмихна. Взех ръчната си чанта и тръгнах след ледената дама между седалките. Две от колежките й вече отваряха едната от вратите за слизане. Пред нея се издигна подвижната платформа.

На нея стоеше мъж на средна възраст с тъмен костюм. Погледна ме и попита:

— Броуди Уилсън?

Кимнах.

— Паспорт?

Извадих го и му го подадох. Той провери снимката и физическото описание на страницата с данните, после въведе серийния номер в телефона си. След минута получи зелен сигнал и ми го върна.

— Аз съм Уесли Картър, търговски аташе към посолството. — Не го бях виждал никога преди това, но знаех, че не е истина — без капка съмнение това беше шефът на резидентурата в Бейрут. — Моля, последвайте ме.

Пред погледите на другите пасажери на борда и на смутената ледена дама се качих на платформата и ни свалиха на пистата. На стратегически места около джиповете стояха още четирима американци — въоръжена охрана. Изчакаха Картър да ме отведе до един от джиповете и дадоха знак на ливанските ченгета.

Те пуснаха сигналните светлини и подкараха с висока скорост към съседна писта.

— Уредихме ти частен самолет — обясни Картър. — Собственост е на арабски търговец на оръжие, но е нещо като приятел. Не намерихме нищо друго за толкова малко време. Пилотите поне са наши. Бивши военни, така че ги бива.

Погледнах през бронираното стъкло и видях в далечината черен „Гълфстрийм G-4“, с удължен фюзелаж и с работещи двигатели. Зачудих се колко ли гранатомети трябва да доставиш на приятелите на ЦРУ в Близкия изток, за да можеш да си купиш нещо такова.

Картър продължи тихо:

— Шепота ми каза, че си извън протоколите. И какво търсиш.

Кимнах и казах:

— Всички го търсят.

Той се засмя.

— Прав си. Само тук имаме три хиляди души. Всички в региона помагат. Лошото е, че не откриваме нищо. При теб?

Поклатих глава.

— Още нищо.

— Мисля, че действа сам.

— Кой?

— Нашият човек.

Погледнах го.

— Защо?

— Човешка природа. Ако не беше така, все щяхме да чуем нещо. Хората винаги говорят, всички се продават. Имахме си наблизо един революционер — не бомбаджия, а фанатик, така говореха доста хора… Имаше десетина последователи, които го боготворяха, и всички заедно отидоха в ада. И въпреки всичко един го продаде. Старата история: Юда продава Исус, с целувка.

Засмях се.

— Това е било преди две хиляди години — продължи Картър, — но нищо не се е променило. Поне не в този край на света.

Джиповете спряха пред стълбата на самолета и аз грабнах чантата си.

— Добра история — казах и му стиснах ръката.

Отворих вратата и забързах към стълбата. Чух Картър да вика след мен:

— Не забравяй! Онези типове, там, където отиваш, са боклук, опакован в кожа. Желая ти късмет!

Засмях се — не ми трябваше късмет. Дори Сарацина да беше солов изпълнител, все едно. След няколко часа щях да имам цялото му име, датата на раждане, ранната му биография и може би снимка. Това би било достатъчно Картър и десетки други като него да мобилизират хората си и агентите си в чужбина — всъщност от целия секретен свят, — за да го открият.

Четирийсет и осем часа по моя преценка. До четирийсет и осем часа щяхме да го хванем, щяхме да се вместим във времето.