Тери Хейс
Аз съм пилигрим (68)

3.

Първото, което поразява в Овалния кабинет, е, че е доста по-малък, отколкото изглежда по телевизията. Президентът, от друга страна, изглеждаше много по-голям.

Над един и осемдесет, със свалено сако, с торбички под очите. Стана от бюрото си, стисна ми ръката и посочи креслата в ъгъла. Погледнах натам и видях, че не сме сами — в полумрака седеше мъж. Разбира се, би трябвало да се досетя — той беше изпратил паяците, той се бе погрижил да разбера, че няма как да не се отзова на поканата.

— Здравей, Скот — поздрави ме той.

— Здравей, Шепот — отговорих.

Бяхме се срещали няколко пъти — беше двайсет години по-възрастен от мен и вече си проправяше път към върха на разузнавателната пирамида, а аз бях бързо изгряваща звезда в Дивизията. След това рухнаха Близнаците и аз поех по друг път. Разправяха, че онзи следобед — а и късно вечерта на 11 септември — той писал убийствена критика за цялата разузнавателна общност на Съединените щати и нейните мащабни провали.

Макар че никой, когото познавам, не бе чел този материал, Шепота, изглежда, е бил толкова жесток в оценката си за отделни хора — без да изключва себе си — и толкова безпощаден към ФБР и ЦРУ, че нямало надежда за кариерата му, след като го предал на президента и на четиримата лидери на Конгреса. Тъй като беше интелигентен човек, няма начин да не си е давал сметка за последиците — беше извършил професионално самоубийство.

Вместо това, когато пълните размери на бедствието станали ясни, тогавашният президент реши, че той е единственият човек, който е готов да е честен, а не да прикрива задници. Победа с гняв, или както е там на латински, би трябвало да е девизът на Шепота — след година го назначиха за директор на националното разузнаване.

Не мога да кажа, че при професионалните си съприкосновения съм го харесвал кой знае колко, но винаги съм му се възхищавал — сякаш голяма бяла акула среща соленоводен крокодил.

— Имаме проблем — каза той, когато седнахме. — Свързан е с едра шарка.

С това станах десетият посветен.

Президентът седеше вдясно от мен и долових, че ме наблюдава, че опитва да прецени реакцията ми. Също и Шепота. Но нямах реакция — никаква, поне не в обичайния смисъл. Да, изпитвах горчивина, но не бях изненадан. Единствената истинска мисъл в главата ми беше за един човек, когото бях срещнал някога в Берлин, но обстоятелствата не бяха такива, че да го спомена, и затова само кимнах и казах:

— Слушам.

— Изглежда, е арабин — продължи Шепота.

— Не сме сигурни, че е арабин — прекъсна го президентът.

— Президентът е прав — съгласи се Шепота. — Това може да е опит да бъдем подведени. Да кажем, че става дума за мъж, в Афганистан, който знае арабски и е синтезирал вируса. През последните няколко дни е провел експерименти с хора — негов вариант на клинични изпитания.

И отново се вторачиха в мен, за да видят реакцията ми. Свих рамене — естествено, ако си си дал труда да направиш нещо, ще искаш да го изпробваш.

— И годен ли е вирусът? — попитах.

— Разбира се, че е годен! Не сме тук, защото се е провалил — каза Шепота, подразнен от привидното ми равнодушие. За момент си помислих, че ще повиши тон, но не го направи.

— Освен това, изглежда, вирусът е бил генно модифициран, за да преодолява съществуващата ваксина — добави.

Президентът не сваляше поглед от мен. След като продължих да мълча, поклати глава и като че ли се усмихна.

— За теб мога да кажа едно — не се плашиш лесно.

Благодарих му и го погледнах в очите. Беше трудно да не го харесваш — както казах, беше много далече от нормалните политици.

— С какво друго разполагате? — попитах.

Шепота отвори една папка и извади доклада от „Ешелон“. Започнах да чета и забелязах, че нищо не е почернено или отрязано — бяха ми дали суров, нередактиран секретен материал и това ми подсказа колко са изплашени. Като се замисля сега, през онзи следобед, който се превърна в нощ, те искрено вярваха, че цялата страна ще полети надолу по водопада.

— Два телефонни разговора — отбеляза Шепота, когато оставих доклада, — през три дни.

— Да — отговорих и се замислих. — Мъжът в Афганистан се обажда първи. На обществен телефон в Турция и жената го очаква там. Прекарала е часове, за да кодира посланието, така че е знаела много добре, че ще се обади. Откъде е знаела?

— Предварителна уговорка — предположи Шепота. — Знаеш как става. Уговорили са се да й се обади в определен ден, в определен час…

— От върха на Хиндукуш? Докато тества забележителното си биотерористично оръжие? Не мисля. Не би рискувал. По-вероятно е да се е случило някакво събитие и тя да е трябвало да се свърже с него спешно. Това означава — продължих, — че тя е имала начин да го уведоми, че трябва да й се обади.

Президентът и Шепота мълчаха замислени.

— Добре — каза президентът след малко, — тя се е свързала с него. Защо „Ешелон“ не е чул?

— Има много възможни обяснения — казах. — Станало е извън зададения район или съобщението е изпратено по мобилен телефон дни преди това, а може да е с предадена на ръка бележка. Може да е всичко. Аз предполагам, че е безобидно съобщение в някой безинтересен интернет форум.

— Изглежда логично — каза Шепота. — Така ще получи автоматично текстово съобщение, че еди-кой си е качил нов коментар или нещо такова.

— Да. И веднага щом види съобщението, ще направи каквото се иска от него — да се свърже с нея. И го прави при първа възможност, от съвсем друг телефон. Изслушва кодираното й съобщение и от него получава определена информация. То също така му казва да се обади пак след още три дни. Той го прави и това е вторият разговор.

— Два телефонни разговора и някакво предупреждаващо съобщение, което не можем да идентифицираме — каза президентът. — Не е кой знае какво, а знаем само това. — Погледна ме. — Шепота казва, че е най-удачно ти да отидеш в Турция, за да намериш жената.

— Сам? — попитах равнодушно.

— Да — отговори Шепота.

Нормално. И аз бих използвал следотърсач — някой, който да влезе под дълбоко прикритие, човек, способен да се ориентира пипнешком по стените в тъмната уличка, който може да бъде спуснат, за да освети пътя на щурмуващата армия после. Освен това бях наясно, че повечето следотърсачи не се радват на дълголетие, както го наричат експертите в разузнаването.

— Ами турското разузнаване? — попитах. — Няма ли да помогнат?

— Ще помогнат на себе си най-вероятно — отговори Шепота. — Ако се доберат до информация, ще изтече — или по-скоро ще я продадат — най-много след час из половината свят.

Щом Шепота казваше, че иска някой да отиде „сам“, това значеше сам. Замълчах, замислих се за Турция и куп други неща.

— Не изглеждаш особено ентусиазиран — каза президентът, доловил тревога по лицето ми. — Какво ще кажеш?

Телефонът иззвъня и реших, предвид мащаба на това, което обсъждахме, че трябва да е за нещо важно — може би Северна Корея току-що е започнала ядрена атака, за да даде завършек на един иначе перфектен ден.

Президентът отговори — и се обърна с гръб към нас, за да си създаде някакво усещане за уединение, — а Шепота отвори мобилния си телефон, за да провери съобщенията. Аз погледнах през прозореца — не всеки ден получаваш шанс да се любуваш на гледката от прозореца на Овалния кабинет, — обаче истината беше, че не се виждаше нищо.

Мислех за провалени мечти, за проваления досег с нормалното и за една красива жена в Ню Йорк, чийто телефон никога нямаше да науча. Мислех за 4-ти юли, за дните на плажа и всичко останало, което така лесно изгоря. Най-много мислех обаче за това, че секретният свят никога не те оставя — винаги те причаква в здрача, готов да събере децата си отново.

Тогава ме обзе лошо чувство за предстоящото и видях нещо, видях го съвсем ясно, сякаш беше от другата страна на стъклото. Плавам на стара яхта с вдигнати платна, вятърът ме носи бясно напред, само звездите на небето ме водят в тъмнината. И настъпва тишина, толкова звучна, че крещи, и виждам как яхтата и аз ставаме все по-малки. Наблюдавам как изчезвам в черната безкрайна вода и съм изплашен, стомахът ми е свит, като че ли настъпва краят на света.

При толкова години ужасяващи опасности си въобразявах подобно нещо за първи път. Не е нужно да имаш докторат по психология от Харвард, за да разбереш, че това е видение на смъртта.

Чух, че президентът затвори телефона, и се обърнах към него.

— Тъкмо се канеше да ни кажеш — каза той. — Ще заминеш ли за Турция?

— Кога тръгвам? — отговорих. Нямаше смисъл да споря, нямаше смисъл да се жалвам. Мрачни предзнаменования или не, животът има начин да те притисне в ъгъла. Човек или се съпротивлява, или не.

— Сутринта — отговори Шепота. — Ще бъдеш под най-дълбоко прикритие. Само ние тримата ще знаем кой си и каква е мисията ти.

— Ще е нужно име, с което да те обозначим — каза президентът.

— Предпочитания?

Яхтата и океанът трябва все още да са били в главата ми, защото устните ми изрекоха една дума, съвсем неочаквана.

— Пилигрим — отговорих тихо.

Шепота и президентът се спогледаха, за да видят дали няма възражения.

— Добре — каза Шепота.

— Да, струва ми се подходящо — съгласи се президентът. — Значи Пилигрим.