Тери Хейс
Аз съм пилигрим (22)

8.

Десет години по-късно, на половин свят разстояние оттам, стоях на тротоара в Париж и спорех с един непознат — чернокож тип, който куцаше.

След време лейтенант Брадли щеше да държи живота ми в ръцете си, но тогава мълчаливо го проклинах да гори в ада. Като ми каза, че иска да обсъждаме книгата ми, с един удар проби всички пластове на фалшивите ми самоличности, които така старателно бях изграждал около себе си.

Без видимо да си дава сметка за детонацията, която предизвика, той започна да ми обяснява, че преди час дошъл пред апартамента ми и видял как един човек, за когото решил, че съм аз, излиза и се качва в такси. Взел друго такси и ме проследил до Плас дьо ла Мадлен, обиколил квартала, за да ме открие, не успял и се върнал пред апартамента ми, за да започне отначало. Почукал на вратата ми и без да е сигурен дали съм вътре, или не, решил да излезе на улицата и да ме изчака.

Имах усещането, че смята всичко това за доста забавно, и вече започвах сериозно да не го харесвам. Колкото и да ми се искаше да го разкарам, не смеех — страхувах се. Беше ме открил, а след като бе успял той, значи би могъл и някой друг. Гърците например. Всичко, включително и емоциите ми, трябваше да бъде оставено настрана, докато не открия как се е добрал до мен.

— Кафе? — предложих учтиво.

Да, с удоволствие, отговори той и предложи да плати. Допусна грешка. В тази част на Париж за кафе и еклер вероятно трябваше да осребри пенсионния си фонд, но не бях в настроение да показвам милост.

Тръгнахме по улица „Франсоа I“ мълчаливо, на няколко крачки един от друг, но след пет метра се наложи да спра — Брадли полагаше сериозни усилия да поддържа темпото, но куцането с десния крак беше по-лошо, отколкото си давах сметка.

— По рождение? — попитах. Мога да съм доста гаден, когато съм ядосан.

— Това е другият крак — отговори той. — Този е от миналата година.

— Работа или спорт? — Трябваше да крача заедно с него, така че ми се струваше глупаво да не продължавам разговора.

— Работа — отговори той кратко. — В Долен Манхатън. Изтичах в една сграда, без да мисля. Не го правя за първи път, но тогава беше различно — имам късмет, че съм жив. — Беше ясно, че не иска да навлиза в подробности.

— Бедрото е, нали? — казах и продължихме още по-бавно. Бях доста сигурен, че съм прав, заради начина, по който пристъпваше, и защото имах някакви спомени от медицинското си образование.

— Замениха го с титан и пластмаса. Казаха, че ще ми трябва физиотерапия, обаче — по дяволите — осем месеца е прекалено.

Ченге от „Убийства“, унищожена бедрена кост, която се задържа на място с титанови елементи — приличаше на изстрел с голям калибър. Той не каза нищо повече и, трябва да призная, започвах да го харесвам въпреки всичко — няма нищо по-лошо от ченге, което разказва бойните си подвизи. Освен може би таен агент.

Спряхме на светофара и посочих хотел с варовикова фасада и три ролс-ройса „Фантом“, паркирани отпред.

— „Плаза Атене“ — казах. — Можем да пием кафе там.

— Изглежда скъп — отвърна той, без да си дава сметка, че много скоро ще разбере истинското значение на тази дума.

Минахме през въртящата се врата и през мраморното фоайе и влязохме във величествената галерия. Оттам през висока врата се излиза в един от най-красивите вътрешни дворове в Париж, изцяло затворен от четири страни с покрити с бръшлян стени, с прозорци на хотелските стаи.

Потъналите в зеленина балкони бяха закрити с червени навеси и долу гостите виждаха концертен роял, старателно подрязани декоративни храсти, плеяда руски олигарси и друг евробоклук. Седнахме на маса в дъното, почти изцяло скрита от поглед, и обръгналото ченге започна да обяснява как е разконспирирало легендата на един от най-тайните агенти на света.

Макар и да не го разказа толкова подробно, бързо стана ясно, че раните, които е получил, когато е влязъл в онази сграда, са много по-сериозни от натрошеното бедро. Единият му дроб колабирал — предположих, че от друг куршум, — гръбнакът му бил засегнат, а заради удар в главата се наложило да лежи в реанимация три седмици.

Първата седмица било под въпрос дали ще оцелее и Марси стояла неотлъчно до него. Някак си тя и лекарите успели да отпушат изхода на пещерата и в края на краищата го преместили в отделение за пациенти, които имат нужда от особени грижи. Там станало ясно, че заболяванията му не са само физически. Пропастта, в която бил надзърнал, като че ли го била лишила от желание да говори и от чувства. Може да е било уплаха, може да е било панически страх, може да е имало някой, когото не е успял да спаси — не обясни, — но това, което видял в онази сграда, го накарало да остави голяма част от себе си в миналото.

— Бях жив, но бях само сянката на човека, който отиде на работа сутринта в онзи ден — каза той тихо. — Претръпването, емоционалното изключване бяха по-лоши от физическите рани — не само за мен, а и за Марси.

Дори любовта на жена му не успяла да го накара да обърне лице към светлината и бях сигурен — при все че самият той никога не използва този термин, — че е страдал от това, което някога са наричали травматична невроза, а сега е посттравматичен стрес синдром. След седмици на медикаменти за третиране на тревожността без особен резултат лекарите предположили, че ако се прибере у дома, шансовете да се възстанови емоционално ще са най-добри. Вероятно им е било нужно болничното легло.

Марси отделила два дни, за да подготви апартамента им — приспособила един ъгъл от спалнята за сеансите му по физиотерапия, сложила там любимите му книги, музика и всичко останало, което си мислела, че може да го ангажира.

— Не се получи — каза той. — Бях натрупал твърде много гняв и чувство за вина — „вината на оцелелия“, както го наричат психолозите.

Чак сега си дадох сметка, че при инцидента сигурно са загинали хора — партньор, може би двама души от екипа му. Не държах да го питам, а и нямаше време — той бързаше.

Каза, че надеждите на Марси да възстанови здравето му с любов скоро били задушени от ужасния данък, с който психическите разстройства облагат и най-добрите взаимоотношения.

Понеже бил ранен при изпълнение на служебния дълг, Марси не трябвало да се тревожи за медицинските разноски и след три убийствени за психиката седмици най-накрая намерила номера на дом за специализирани грижи на север, в щата Ню Йорк. В най-мрачните моменти се питала дали ако приемат мъжа й, изобщо някога ще се прибере у дома.

Присъствал съм на достатъчно срещи на анонимните алкохолици, за да знам, че са нужни около двайсет минути, та някой да стане и да каже, че трябва да стигнеш дъното, за да можеш да се оттласнеш и да започнеш да се изкачваш. Така станало и с Марси една късна вечер, когато започнала да попълва формулярите, изпратени от фондация „Благополучие“ в Хъдсън Фолс.

Бен бил заспал в съседната стая — и сънувал как умират хора отново и отново, — а въпросникът я върнал назад, към безброй споделени преживявания, и тя установила, че вече няма сили. Не го знаела, разбира се, но най-накрая била стигнала дъното. Един от въпросите се отнасял за вещите, които пациентът би искал да вземе със себе си. Нищо, отговорила тя — нямало никакъв смисъл, тя вече била опитала да му осигури всичко. Обаче се вгледала в думата и й хрумнала странна мисъл. „Нищо“ — повторила тихо.

Марси, умна жена — учителка в много добро средно училище в Ню Йорк, — подобно на повечето жени била мислила много за любовта. Знаела, че дори в брака, ако правиш прекалено много, за да угодиш на другия, той ще ти върти номера и ти винаги ще си на негова територия. Понякога е добре да заемеш позиция и да го накараш той да дойде при теб — просто за да има равновесие.

Обърнала се и погледнала към вратата на спалнята — дала си сметка, че е направила толкова много, за да възстанови психичното здраве на мъжа си, че равновесието е сериозно нарушено. Може би щяло да е по-добре да го остави да излезе от дълбоката килия, която си е изградил, и да тръгне отново към нея?

Когато се събудил след седем часа подпомаган с медикаменти сън, Бен решил, че е попаднал в нечий друг живот. Това не била спалнята, която споделяли с Марси, не била стаята, в която затворил очи предната вечер. Да — вратите и прозорците си били на същите места, но всички вещи, които я индивидуализирали, които я превръщали в негово и на Марси пространство, били изчезнали.

Нямало снимки, нямало картини, нямало разхвърляни по пода неща. Нямало го телевизора и дори килимът, който и двамата толкова обичали, бил изчезнал като по чудо. Освен леглото и оборудването за физиотерапията… нямало нищо. Доколкото виждал, намирал се в бяла стая в края на вселената.

Объркан, той станал от леглото и с куцане, заради надробеното бедро, отишъл до вратата. Отворил я и видял една паралелна реалност.

Жена му била в кухнята, допивала си кафето. Брадли я гледал мълчаливо — през двайсетте години, откакто били заедно, ставала все по-красива в очите му. Била висока и слаба, семплата прическа подчертавала формата на лицето й, което сякаш казвало, че тя като че ли не се интересува особено от външния си вид. Това, разбира се, е единственият начин да се отнесеш към такъв дар и я правело да изглежда още по-привлекателна.

Както я гледал в дома, който двамата обичали, в гърлото му заседнала ужасна буца. Зачудил се дали не му показва от какво се е отказал и че всъщност така и не е излязъл от онази сграда и вече е мъртвец.

Тогава Марси го погледнала и му се усмихнала. Брадли изпитал облекчение — бил почти сигурен, че хората, които виждат покойник на прага, не се държат така. Поне не и Марси, която не си падала по Хелоуин и мразела гробища.

За първи път от месеци духът на Марси полетял — новата стратегия най-малкото го била накарала да отиде до вратата на килията си и да погледне навън.

— Отивам на работа. Ще се върна за вечеря — казала му.

— На работа? — попитал той и опитал да асимилира идеята — не била ходила на работа, откакто го ранили.

Тя не му отговорила — ако искал да получи отговори, трябвало да се потруди за тях. Дояла препечената филийка, взела малкия термос кафе за път, махнала му за довиждане и излязла.

След момент тишина, неспособен да поддържа дълго тежестта върху ранения си крак, Брадли направил единственото, което смятал за смислено — напуснал паралелния свят и се върнал в бялата стая.

Легнал на леглото и колкото и да се опитвал, не можел да си представи ясно какво се случва — особено с толкова много психоактивни вещества в тялото му. В тишината, останал сам в разпадащата се сутрин, решил, че единственото смислено нещо, което може да направи, е да престане да ги взема. Решението било опасно, но много важно — най-малкото защото поемал отговорност за собственото си изцеление.

Онази вечер Марси не му приготвила вечеря — заварила го унесен в неспокоен сън и го оставила да спи. Вместо поднос с храна сложила до леглото му нова книга, с твърди корици, с надеждата, че след като няма какво друго да прави, в края на краищата ще я разлисти. Идеята й дошла сутринта и веднага след училище тя се отбила в една книжарница близо до Кристофър Стрийт. Казвала се „Зодиак“, но нямала нищо общо с астрологията — името идвало от един сериен убиец от Северна Калифорния, чиито деяния бяха довели до появата на маниакален издателски бизнес.

Марси никога не била влизала в „Зодиак“ — знаела за книжарницата от Бен, — така че останала силно изненадана, когато се качила по стълбите и влязла в пространство, голямо колкото склад, натъпкано с безброй книги за престъпления, криминология и разследвания от цял свят. Обяснила на застаряващия собственик зад бюрото какво търси — нещо техническо, с факти, което да заинтригува професионалист.

Собственикът бил висок един и деветдесет и приличал повече на дървосекач, отколкото на книжар. Бивш профайлър от ФБР, той се разгънал бавно от стола и я повел покрай рафтове, отрупани с прах, до ред книги и списания, означени като „Нови издания“. Някои от тях вероятно били на по четирийсет години. От малък кашон на пода, наскоро получен от издателя, извадил книга с цвят на телешка кожа, голяма колкото тухла.

— Нали е болен — казал дървосекачът и отворил книгата, за да й покаже техническите подробности. — Петдесет страници от това ще го довършат.

— Наистина ли? — попитала тя. — Бива ли я?

Той се усмихнал и посочил с жест останалите книги.

— Би трябвало да изхвърля всички останали.

В резултат книгата, която писах толкова много месеци, попаднала на нощното шкафче на Брадли. Видял я, когато се събудил рано на следващата сутрин, но не посегнал към нея. Било събота и когато Марси му донесла закуска, я попитал:

— За какво е?

— Реших, че може да ти е интересна. Погледни я, ако искаш — отговорила тя, защото не искала да го притиска по никакъв начин.

Той не погледнал книгата, а вместо това се заел с храната. През целия ден, когато отивала да го види, разочарованието й растяло — продължавал да не докосва книгата.

Тя нямала представа, обаче Брадли не бил на себе си заради отказа от медикаментите и главата му се пръскала от болка, докато тялото му се приспособявало, калейдоскоп от мисли летели хаотично, карали го да помни когато даже не искал да мисли.

По времето, когато се заела да приготвя вечерята, Марси вече била изгубила надежда — след като съпругът й продължавал да не проявява интерес към книгата, тя намерила формулярите на фондация „Благополучие“ и започнала да репетира как ще му каже, че ще е най-добре да се върне в болницата. Не успявала да измисли нищо, което да не прозвучи като поражение, и знаела, че това може да го срине. Обаче била стигнала края на психическите си сили и, близо до сълзи, отворила вратата на спалнята, готова за крушението.

Брадли бил прочел трийсетина страници от книгата ми, плувнал в пот, с изкривено от болката лице — един бог знае какви усилия му е коствало, но си давал сметка, че това е важно за Марси. Всеки път, щом влизала при него, тя не успявала да се сдържи и да не погледне книгата.

Марси го гледала, изплашена, че може да изпусне подноса, но решила, че ако обърне прекалено голямо внимание на събитието, има опасност да го подплаши и да го накара да се върне в клетката си, така че продължила както обикновено.

— Идиотщина — казал той. О, боже! Полетелият й дух полетял надолу с носа, готов за поредния изблик на необуздан гняв.

— Съжалявам, мъжът в книжарницата ми каза… — започнала да обяснява тя.

— Не, не книгата — прекъснал я той раздразнено. — Книгата е фантастична. Имах предвид автора. Наречи го интуиция, наречи го каквото искаш, но този тип не е от ФБР. Познавам ги. Те не достигат до границата. Този тук е нещо специално…

Кимнал й да се приближи, посочил й неща, които отбелязал, защото решил, че са стъписващи. И тя не помнела да е виждала такова нещо, хвърляла погледи крадешком към съпруга си, чудела се дали тази искра интерес ще запали огън, или — като при някои хора, които излизат от кома, за които била чела — скоро искрата ще изгасне и той отново ще потъне в бездната.

Той взел салфетката от подноса с вечерята и с нея избърсал лицето си от потта. Това дало шанс на Марси да прелисти началото на книгата. Погледнала няколкото реда биографични данни, но нямало снимка на автора.

— Какъв е той тогава? — попитала. — Кой според теб е всъщност Джуд Гарет?

— Нямам представа. Надявам се някъде да сгреши и да ни подскаже случайно — отговорил той.

През почивните дни Марси с облекчение видяла, че огънят продължава да гори. Седяла на леглото, докато той обръщал страниците — четял й пасажи, обсъждали идеи и мнения. И колкото повече задълбавал, без да престава да мисли за изкуството на разследването, бил принуден да се замисли и за престъплението, което така упорито опитвал да забрави. Фрагменти от случилото се в онази сграда се връщали в паметта му, оставяли го без дъх, карали го да се поти.

В неделя вечерта, като че ли съвсем неочаквано, думите прелели над язовирната стена и в един момент той казал на жена си, че бил уловен в нещо, което чувствал като бетонна гробница, която била толкова тъмна, че не можел да види лицето на умиращия човек, с когото бил. Започнал да плаче, когато говорел, че можел единствено да опита да долови последните му думи — послание за двете му малки деца, — и за първи път, докато мъжът й плачел в ръцете й, Марси си помислила, че всичко може би ще се оправи.

След време се върнал към четенето и Марси слушала всяка дума. След още няколко часа Брадли отбелязал, че според него авторът е прекалено умен — нямало начин да разкрие самоличността си по случайност. На шега подхвърлил, че тест за всеки голям следовател е да откриеш кой е той всъщност. Двамата се спогледали.

Без повече приказки Марси отишла в съседната стая и взела лаптопа си. От онзи момент откриването на самоличността ми станало техен проект, рехабилитация, обновяване на тяхната любов.

А за мен? За мен се оказа катастрофа.