Тери Хейс
Аз съм пилигрим (78)

13.

Стари пътнически самолети дрънчали по асфалтовите писти на друго летище — в Исламабад, столицата на Пакистан. Сарацина минал по Трансафганското шосе до Кабул и попаднал във външния кръг на ада — този град бил пълен с американски и съюзнически войски и живеел под непрестанната заплаха от бомбени атентати.

След ден молитви и неспокойна почивка минал по доста оживения път към границата с Пакистан, преминал я сред тълпа други пътници, прекосил Пешавар и стигнал Исламабад.

Полетът за Бейрут закъснял — всички полети от Пакистан закъсняват, — но му било все едно. Бил в безопасност. Ако американците или австралийците, или каквито и да били онези, които едва не го хванали в изоставеното село, някак все пак успеели да открият кой е, щели да го арестуват още в момента, в който подава паспорта си на летището.

Вместо това всичко било съвсем нормално — небрежното поглеждане на паспорта и билета, задължителното бъбрене с чиновника на гишето, докато той чака бакшиша си, срещу който ще се погрижи багажът му да отиде в Бейрут, а не в Москва например. Дал го и тръгнал към изхода. Тежковъоръжени мъже с униформи пазели навсякъде, но това не било истинска охрана — както обикновено, твърде много пушки, твърде малко мозък.

Качил се на самолета, кацнал в Бейрут, върнал се в мрачния си апартамент в Ел Мина и веднага се заловил за работа. Бил напуснал местната болница още преди месеци, но преди това взел от хаоса на склада й два биозащитни костюма с дихателни апарати, кашони с десет хиляди малки шишенца, които бил поръчал специално за целите си, и кочан с етикети за официалните пратки на болницата.

Всичко това занесъл в гаража си. Облякъл единия от биозащитните костюми с дихателен апарат и се заел да произведе възможно повече от супервируса. Може би заради фантастичния резултат, който видял в Хиндукуш, или може би благодарение на придобития опит, процесът сега протичал много по-бързо, отколкото очаквал.

Ден след ден произвеждал смъртоносния вирус в големи фармацевтични резервоари, които превърнал в импровизиран биологически реактор, и прехвърлял течността в стъклените шишенца, които запечатвал със специални гумени тапи, със специална машина, която бил осигурил за целта, и ги складирал в специални хладилници, купени на старо в Бейрут.

Когато наближил краят на производствения цикъл, отделил един ден, отишъл в Бейрут и чакал на опашка два часа, за да купи последния модел мобилен телефон, който се появил в някакъв холивудски филм и станал мечта за местните хлапета. Платил в брой, после вървял няколко километра пеша и купил предплатена симкарта, с разговори за една година. Останало само да опакова покупките като подарък.

Следващия петък, след молитва, дал подаръка на друг член на джамията — юноша, с когото се сприятелил малко след връщането си в града. Момчето му напомняло за самия него на неговата възраст — без баща, със силна вяра, изпълнено с пламенни мечти за безспирния възход на исляма.

Хлапето било толкова бедно, че когато скъсало опаковката и видяло подаръка, се ококорило и не можело да повярва, че телефонът е негов. Сарацина обяснил, че напуска Ел Мина, за да потърси работа и нов живот в някоя от бързо нарастващите мюсюлмански общности в Европа. Телефонът бил подарък за спомен, а в замяна искал от момчето да му направи дребна услуга.

— Когато се установя някъде, ще ти се обадя по новия телефон, ще ти изпратя ключ и ще искам да отвориш гаража ми, за да може един куриер от Бейрут да вземе няколко кашона и да ми ги изпрати. Разбираш ли?

Момчето кимнало и повторило инструкцията. Мъжете — дори младите мъже — в мюсюлманския свят гледат на приятелския дълг много по-сериозно, отколкото връстниците им от Запада, и Сарацина не се съмнявал, че момчето ще изпълни заръката му до запетайка. Със сълзи на очи и без да съзнава в каква схема се е оказал замесен, тийнейджърът прегърнал Сарацина като баща — защото често си мислел колко хубаво би било, ако той бил истинският му баща.

Сарацина си тръгнал, без да се обръща. Вече бил говорил с куриера от Бейрут — два пъти седмично хладилният му камион се отбивал до болницата, за да вземе и достави кръвни продукти и медикаменти. Сарацина му казал, че в гаража му има кашони с медицински препарати, които иска да му бъдат изпратени, и го помолил да го направи, когато му се обади по телефона.

След като свършил всичко необходимо почти изцяло, Сарацина се върнал в апартамента си и слязъл в гаража. Апаратурата, която ползвал, и защитните костюми вече ги нямало, били натрошени и изгорени до неузнаваема каша, после пренесени до местното сметище в багажника на колата му. Сложил в кашони запечатаните шишенца с активен вирус, залепил официални етикети от болницата и на определените места написал „негодна ваксина“. Все още не знаел точния адрес, на който да бъдат изпратени, но това можело да почака — разчитал на момчето с телефона да го попълни коректно, когато му дойде времето.

Сложил шишенцата в хладилника, заключил гаража и се качил горе, в жилището. Плувнал в пот, прибрал единствените неща, към които не бил безразличен — снимки, спомени и дребни сувенири от жена му и сина му — в сандък, който щял да отиде в складова клетка, която бил наел в Бейрут. Бил почти свършил, когато пристигнали трима мъже от местна благотворителна организация и натоварили на пикап леглото, бюрото и другата покъщнина. След това Сарацина останал сам в празния апартамент.

Погледнал двете стаи за последен път — прекараните в тях години били добри, продуктивни години. Но и самотни години. Понякога толкова му липсвали жена му и момчето му, че го чувствал почти физически, но, от друга страна, може би както се били развили нещата било най-добре. Не, наистина било най-добре. Волята на Аллах.

Вече бил определил датата за мекото унищожение на Америка и я знаел само той. Този ден щял да живее в историята дълго след като него вече го няма. Денят бил 12 октомври, денят на Колумб, денят, в който Америка била открита от европейците и започнали истинските проблеми на света.

Колко уместно, мислел си с удоволствие, ще бъде поколенията да свързват същия ден с началото на края на врага.

Бил работил усилено, но ако искал да спази срока, нямал никакво време за губене. Излязъл от апартамента, заключил вратата и се отправил към Германия.