Тери Хейс
Аз съм пилигрим (160)

23.

С Брадли се бяхме разделили — в мрачната тишина на хотела отивахме към стаята ми по различни пътища.

Когато до края оставаха по-малко от трийсет минути, реших, че е по-добре да се раздвижа, за да облекча тревожното очакване, и предложих на Брадли да му дам документите на турската полиция за смъртта на Додж. Той беше наясно, че те ще са много съществени при един бъдещ съдебен процес, така че се съгласи. Казахме лека нощ на ленивата котка и тръгнахме през опустялото фоайе. И тъкмо да се качим в асансьора, ме обзе силното чувство, че ни наблюдават.

Наоколо нямаше жива душа, нямаше го дори дежурния на рецепцията, но на стената беше монтирана камера за наблюдение, насочена към рецепцията и сейфа там. Зачудих се кой ли ни наблюдава от някой кабинет наблизо.

Казах тихо на Бен да вземе асансьора и че аз ще се кача по стълбите — група нападатели, албанци например, биха се затруднили, ако целта им изведнъж се раздели на две. Полицаят ме изгледа въпросително.

— Имам нужда да се раздвижа — казах.

Той разбра, че го баламосвам, но влезе в асансьора, а аз тръгнах уж небрежно към стълбището вляво.

След секунди вземах по две стъпала наведнъж и го пресрещнах, без инциденти, точно когато металната врата на асансьора се отваряше. Той ме изгледа с повдигнати вежди — беретата беше в ръката ми, готова за стрелба.

— Какво е това? Вдигаш тежести ли? — попита, без да му мигне окото.

Свалих пистолета и тръгнахме към стаята ми. Още имах усещането, че ни наблюдават, но в коридора нямаше камери. Обърнах се бързо назад, обаче в мрака не видях нищо особено.

Отключих вратата и се спомних нещо — може би пиколото все още беше в сградата и този, който го бе наел, му беше наредил да ме държи под око. Затворих, заключих и оставих пистолета на масичката, за да е подръка.

— Бяхме стигнали до Манхатън — напомни ми Брадли — Камерън и Мерилин решават да убият Додж в Турция, но имат проблем.

— Да. Мерилин има нужда от паспорт — казах аз. — Двете започват да търсят. Нужна им е жена, между двайсет и трийсет, самотна, нова в града, някоя, чието отсъствие няма да бъде забелязано.

— Намерили ли са я?

— Разбира се.

— Къде?

— Някъде. В лесбо бар, на площад „Вашингтон“ в неделя следобед… не знам, няма значение. Мерилин я кани да излязат заедно. По-късно вечерта я кани в стаята си, в „Истсайд Ин“, с обещания за дрога и секс. И я убива.

Спогледахме се.

— Убила я е заради самоличността й, Бен — добавих.

Брадли не каза нищо, а се замисли — беше добро ченге и търсеше пробойни във версията ми.

— Спомняш ли си една жена на семинара ти? — продължих. — Тюркоазна блуза, много интелигентна, седеше отпред?

— Разбира се. Обаче не беше интелигентна. Ти й каза, че жените те намират за сексуално привлекателен, и тя се съгласи.

Засмях се.

— Тя каза, че убийството може да е свързано с кражба на идентичност, но не й обърнах внимание. Помниш ли онези типове, които дойдоха и седнаха отзад? Трябваше да я чуя обаче — била е права.

— И твърдиш, че името на мъртвата е Ингрид Кол? — попита Брадли. — И това е жената, която открихме в киселината?

— Да — отговорих. — Мерилин е била мъртва. Нямала е самоличност и заради това се е налагало да унищожи лицето на Ингрид, отпечатъците от пръстите й, зъбите й. Не е можела да допусне тялото да бъде идентифицирано — целта е била да открадне името й и да стане нея.

— След като истинската Ингрид умряла, тя е взела портмонето й, дамската чанта, ключовете от апартамента — продължих. — Почистила е стая 87, напръскала я е с индустриален антисептик, огледала е всичко, изгорила е всичко останало, което е намерила, и е излязла.

— Мислиш, че се е нанесла в апартамента на Ингрид?

— Не знам. Решила е да живее самотно, така че е възможно. Каквото и да се е случило, Мерилин веднага е претършувала вещите на Ингрид. След няколко часа е разполагала с номер на социална осигуровка и всичко останало, за да получи сертификат за раждане.

— А със сертификат за раждане може да си извади паспорт — добави Брадли.

— Точно така — казах и почнах да събирам папките, свързани с убийството на Додж.

Погледнах цифровия часовник на нощното шкафче — оставаха петнайсет минути — и се опитах да не мисля за провал. Все още имаше време. Само един телефонен разговор и кратко съобщение — това беше всичко, от което имах нужда.

— Значи сега тя вече е Ингрид Кол и може да го докаже с легитимен паспорт, на който е нейната снимка — каза Брадли.

— Заминала е за Европа — обясних, — създала си е легенда за млада жена, която пътува с раница по света, и е пристигнала в Турция четири месеца преди Камерън и Додж.

— Какъв е бил планът? Как са смятали да го убият?

— Не съм убеден, че са имали план. Мисля, че са смятали да решат тук, на място — падане в морето някоя нощ, висока доза калпава дрога, удавяне във ваната, след като се надруса. Обаче новата Ингрид вади късмет — тук се запознава с една мъжка проститутка, Джанфранко. Този тип знае повече за къщата, в която е отседнал Додж, отколкото който и да било друг. Мисля, че се е възползвал от това — когато не е имало наематели, е водел жени през тайния проход, за да правят секс в заключената къща.

— Таен проход към къщата? — каза Бен — Ингрид е имала нужда точно от нещо такова.

— Да — казах и му подадох купчината папки. Оставаха десет минути.

— Додж и Камерън са дошли в Бодрум с яхтата си и са срещали Ингрид по заведенията — случайно, нищо особено. Додж дотогава не е виждал любовницата на Камерън, така че не е имал повод да подозира, че Ингрид е нещо различно от това, което казва, че е. Двете жени изчакват, докато той остане сам в имението — вечерта на големите фойерверки, — и Ингрид влиза в сградата на брега, после минава през прохода. Додж е бил в библиотеката, тежко дрогиран, когато влиза жена, която познава. Разбира се, решил е, че я е пуснала охраната. Теорията ми е, че — привидно останала без дъх — тя му е „съобщила“, че хеликоптерът с Камерън на борда току-що е паднал в залива.

— По дяволите! — изруга Бен, стъписан от безмилостната изобретателност на подобно деяние.

— Естествено, Додж й е повярвал — продължих. — Не че е бил способен да мисли рационално — бил е друсан до умопомрачение, изпълнен със самоненавист и отвращение от самия себе си.

— Откъде знаеш?

— По дланите му имаше срязвания. Ченгетата смятат, че са от опитите да се задържи за храсталаците, докато е падал, но раните са прекалено еднакви и почти успоредни, за да е това. Направил си ги е сам, докато е бил в библиотеката. Често се среща при наркоманите — нараняват се сами.

Бен помълча, после каза:

— Горкият. С толкова много пари, да остане сам и с нож…

— Грабнал е бинокъл и Ингрид го е повела по моравата към скалите на брега — продължих аз. — Искал е отчаяно да види какво се е случило с Камерън и е застанал на парапета. Ингрид вероятно е предложила да го държи за кръста. И всичко се нарежда чудесно. Тя го бутва съвсем леко, той полита в пропастта и един милиард долара започват да чукат на вратата им.

Свих рамене — това беше, нямаше нищо повече. Бен ме погледна.

— Виждал ли си някога нещо по-добро? — попита. — Дори ако турските ченгета бяха решили, че е убийство, няма начин да свържат Ингрид с Камерън.

— Никакъв — съгласих се. — Как въобще биха я заподозрели? Няма минали взаимоотношения, няма сегашно участие, няма мотив.

Бен поклати глава.

— Брилянтно.

— Разбира се — съгласих се. — И двете убийства. Това тук и другото, в Манхатън.

Бен намери папката, която търсеше, и я разгърна — там беше паспортната снимка на Ингрид и той се загледа в красивото й лице.

— Ако си прав, че се е почувствала отхвърлена, изглежда, Ингрид е обичала Камерън настина — някакъв си тип е предпочетен пред нея, после обаче е призована да се върне и тя убива заради приятелката си. Не един, а два пъти.

Не бях мислил по този начин за тези неща.

— Да, така е — казах. — Макар че такава любов ми се струва малко странна.

Разбира се, трябваше да си спомням какво ми каза Ингрид, когато говорих с нея — че не разбирам и половината от случващото се. Предполагам, бях проявил самонадеяност — толкова сигурен бях, че съм разкрил цялото престъпление.

Брадли също беше сигурен.

— Какъв лош късмет извадиха — каза той. — Извършват почти перфектни убийства и са щели да се измъкнат безнаказано — ако по съвсем странична причина разузнаването на Съединените щати и един от неговите следователи не са насочили вниманието си точно към този град.

— Лош късмет, но не и за нас — отбелязах. — Без Ингрид и Камерън нямаше да го има идеалното прикритие, изобщо нямаше да се доближим до целта си толкова, колкото сега. Бог да им е на помощ, обаче изиграха важна роля в нещо, което можеше да е огромна победа.

— Можеше? — попита той изненадано, с поглед, забит в часовника. Оставаха четири минути. — Вече не мислиш, че ще се обади, нали?

Поклатих глава.

— Не ти казах, но Маккинли има своя собствена преценка за крайния срок. Аз дадох повече време. Според него трябваше да е станало преди час.

— И какво правим сега? — попита той тихо.

— Вземи телефона — казах му — и си запази място за първия полет за дома. Ако тръгнеш призори, вероятно ще стигнеш преди да затворят летищата. После направи каквото те посъветвах — вземи Марси и вървете право в къщата на брега. Заедно ще имате шанс.

— По-добре да сме трима — отговори той. — Ела с нас.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не. Ще замина за Париж.

— Париж? — изненада се той. — Градовете ще бъдат засегнати най-лошо.

— Да, обаче там бях щастлив… Имах много мечти… Ако положението стане наистина лошо, искам да съм близо до тези неща.

Изгледа ме продължително — тъжно, струва ми се, но беше трудно да се прецени. След това ме попита колко време ще е необходимо, за да може заразата да стихне по естествен път…

Вдигнах ръка и му дадох знак да пази тишина. Стори ми се, че чух нещо в коридора. Двамата замръзнахме и се заслушахме. И чухме едновременно — стъпки.

Взех беретата от нощното шкафче се плъзнах безшумно до шпионката на вратата. Бен също извади пистолета си и го насочи към вратата.

Погледнах през шпионката и видях на стената сянка на мъж. Приближаваше.