Тери Хейс
Аз съм пилигрим (15)

1.

Колкото и години да минат, дори и да имам късмета да остарея под слънцето, за мен той винаги ще си остане Сарацина. Това беше кодовото име, което му дадох още отначало, и понеже ми отне толкова дълго, за да открия истинската му самоличност, сега ми е трудно да мисля за него по друг начин.

Сарацин означава арабин или — в друго значение на думата — мюсюлманин, който се сражава срещу християните. Ако се върнем още по-назад, ще открием, че думата е означавала просто „номад“. И трите значения му подхождаха идеално.

Дори днес по-голямата част от това, което знаем за него, е фрагментарно. Няма изненада — по-голямата част от живота си той е тичал между сенки, прикривал е следите си, като бедуин в пустинята.

Всеки живот обаче оставя следа, след всеки кораб остава пяна и макар че много често той беше само фосфоресциращо петно в мрака, не преставахме да го преследваме. Минах през половината пазари и джамии на света, през секретните архиви на различни арабски държави и в кабинетите на десетки хора, които биха могли да го познават. По-късно — дори и след края на събитията през онова ужасно лято — екипи аналитици разпитваха майка му и сестрите му със седмици, обаче въпреки че мога да бъда обвинен, че съм слагал думи в устата му и мисли в главата му, не смятам да се извинявам. Накрая знаех повече за Сарацина и семейството му от всеки друг на тази земя.

Едно нещо, което е сигурно, е, че когато е бил много малък, е станал свидетел на обезглавяване. Било е в Джеда, втория по големина град на Саудитска Арабия и — според всеобщото мнение — най-изискания.

Джеда е на брега на Червено море и когато Сарацина бил на четиринайсет, живеел с родителите си в скромна къща в покрайнините, достатъчно близо до водата, за да се усеща миризмата на сол. Знаем това, защото много години по-късно застанах пред старата къща и я снимах.

Като повечето саудитци, бащата на момчето — зоолог — презирал Америка и нейната, както се изразява един арабски вестник, „платена курва“ Израел. Омразата му обаче не била плод на пропаганда, на страданията на палестинците или дори на религиозен фанатизъм — не, била много по-дълбока от това.

Дълги години слушал Вашингтон и Тел Авив и за разлика от повечето западняци, повярвал в приказките на нашите политически лидери — че целта им е да дадат демокрация на Близкия изток. Понеже бил дълбоко религиозен мюсюлманин, подобна перспектива го изпълвала с гняв. Понеже бил добре образован — поне според местните стандарти, — знаел, че един от фундаментите на демокрацията е разделението между религия и държава. За много мюсюлмани обаче религията е държава. Последното, което те искат, е да са разделени.

Според него единствената причина неверниците да препоръчват подобно нещо била да разделят и владеят, да подкопаят и унищожат арабския свят, като продължат по този начин кампанията, започната от Първия кръстоносен поход преди хиляда години и продължаваща до ден-днешен.

Би било лесно да обявим зоолога за екстремист, но в здрачния свят на политиката в Близкия изток той всъщност е бил от умереното крило на саудитското обществено мнение. Все пак има нещо, което го различава от масата — възгледите за кралското семейство.

В кралство Саудитска Арабия не можеш да правиш много неща — да проповядваш християнство, да ходиш на кино, да караш кола, ако си жена, да се отричаш от вярата си. Над всичко обаче се извисява забраната да критикуваш дома на Сауд, управляващата династия, която се състои от краля, двеста могъщи принцове и двайсетина хиляди обикновени членове на фамилията.

През цялата онази година Джеда била заливана от слухове, че кралят ще допусне американски войски, войски на нечестива страна, в свещените земи на Пророка. Не по-малко смущаваща била информацията, която достигала от саудитски дисиденти в Европа, че високопоставени принцове губят цели състояния в Монте Карло и обсипват със златни часовници млади жени от агенции за „модели“ в Париж. Както всички саудитци, зоологът знаел за позлатените дворци и разточителния начин на живот на краля, но лошият вкус и екстравагантността не са харам — забранени — в исляма. Проституцията, хазартът и алкохолът обаче определено са.

Разбира се, ако живееш в Саудитска Арабия, можеш да изразяваш отвращението си от политиката на краля и поведението на роднините му, дори можеш да ги определяш като мерзост пред Бог или да проповядваш насилственото им отстраняване. Просто трябва да си сигурен, че го правиш в безопасното пространство на собствената си глава. Да разговаряш за такива неща с човек, който не е твоя жена или баща, дори съвсем иносказателно, е чисто безразсъдство. Мабахит, саудитската тайна полиция — закон в закона — и мрежата й от информатори чува всичко, знае всичко.

Било късно един пролетен ден, когато четирима агенти на тайната полиция, облечени в белите си роби, наречени тоб, и с обичайните шамии на бели и червени квадратчета, посетили зоолога на работното му място. Легитимирали се и го извели от кабинета му, през лаборатории и работни места, до паркинга вън.

Двайсетте други колеги, които работели в Департамента по биология на Червено море, видели как вратата се затръшва зад него, но никой не казал и дума, дори и тримата му най-близки приятели — един от които със сигурност го е издал.

Никога няма да разберем в какво точно е бил обвинен зоологът или каква защитна стратегия е избрал, защото саудитските съдебни процеси се провеждат тайно и не се занимават с пилеещи времето глезотии като свидетели, адвокати, съдебни заседатели и дори доказателства.

Системата разчита изцяло на подписаните признания, получени от полицията. Странно е как методите, свързани с изтезания, са едно от малкото неща, които пресичат всякакви расови, религиозни и културни граници — бедните милиции в Руанда, които боготворят призраци, прилагат почти същите методи като богатите католици, които се грижат за държавната сигурност в Колумбия. В резултат мюсюлманските ченгета, които са задържали зоолога в затвора в Джеда, не са можели да предложат нищо ново — само мощен акумулатор за камион със специални щипки за гениталиите и зърната на гърдите.

Семейството на зоолога се досетило за катастрофата, която се задава, когато той не се прибрал от работа. След вечерната молитва се обадили на някои от колегите му, които или не отговорили, или се престрували, че не знаят нищо — от мрачен опит хората знаели, че подслушвачите са готови да нарочат всеки, който опита да помогне на семейство на престъпник. Все по-отчаяна, жената на зоолога най-накрая се съгласила четиринайсетгодишният й син да излезе и да го потърси. Самата тя не можела да го направи, защото саудитският закон забранява на жените да излизат от дома си, ако не са придружавани от брат, баща или съпруг.

Тийнейджърът оставил майка си и двете си сестри и излязъл с мотоциклета, подарен му от баща му за последния рожден ден. По задните улички стигнал до сградите край брега и видял колата на баща си, останала сама на паркинга. Само в полицейска държава едно дете може да се моли на Бог с баща му да не се е случило нищо по-сериозно от злополука на работното място. Умолявайки Аллах зоологът да лежи ранен в тъмната сграда, в която се намирал кабинетът му, момчето приближило входа.

Пакистанският пазач се сепнал, когато видял през стъклената врата да наднича момче. Развикал се на лош арабски, размахал ръце, за да го пропъди, грабнал палката и бил готов да изскочи през вратата и да я използва, ако се наложи.

Момчето обаче не се смутило — завикало отчаяно на арабски, призовало Пророка на помощ, казало, че баща му го няма. Едва тогава пазачът си дал сметка, че посещението е свързано със събитието, предизвикало куп прошепнати клюки през целия следобед. Вгледал се в помръкналото лице на момчето, прекалено младо, за да се вкопчва в такива миниатюрни надежди, и свалил палката. Може би защото е имал свои собствени деца, но във всеки случай тектонските плочи във вселената на пазача се разместили и той направил нещо абсолютно неподхождащо за ролята му — поел риск.

С гръб към камерите за наблюдение, насочени към вратите, с жестове, сякаш го гони, той казал на момчето малкото, което знаел — четирима от тайната полиция, предвождани от полковник, отвели баща му с белезници. Според шофьора — сънародник пакистанец, на когото пазачът изнесъл чаша чай — разследвали този човек тайно от месеци. Обаче слушай внимателно, казал му, това е важната част — казали, че ще го обвинят в „пакост на земята“^[1] — термин толкова широк, че е безсмислен, освен за едно: че води до смъртно наказание.

— Кажи на семейството си — посъветвал пакистанецът момчето. — Ако искат да го спасят, трябва да действат бързо.

А после отворил вратата рязко, като че ли е изгубил търпение, и — заради камерите — започнал да размахва палката. Момчето изтичало до мотоциклета и ритнало стартера, за да го запали. Форсирало двигателя, прелетяло през паркинга, едва не паднало, защото гумите поднесли на слой нанесен от вятъра пясък, и изфучало през портала.

Макар че никой няма да го разбере със сигурност, предполагам, че вътрешно е бил разкъсан на две: като дете отчаяно се е нуждаел от утешенията майка си, но като мъж, глава на семейството в отсъствието на бащата, е имал нужда да се посъветва с други мъже. Имало е само един начин да се разреши конфликтът — той е арабин, а това означава наслоявана две хиляди години мъжка гордост. И така, станало неизбежно да се насочи на север, към най-мрачната част на града, към къщата на дядо си.

Още докато пътувал, започнало да го обзема усещане за предизвестена обреченост. Бил наясно, че баща му вече е обречен. Давал си сметка, че ще е нужна много „васта“, за да се промени посоката на това пътуване. При отсъствието на демокрация и ефективна администрация арабският свят функционира чрез васта — това понятие включва връзки, влияние, мрежа от стари услуги и племенна история. Ако имаш васта, вратите се отварят за теб — дори на дворците. Ако нямаш, остават завинаги затворени.

Дотогава момчето не било мислило за тези неща, но сега видяло, че семейството му, включително и дядо му, когото обичал толкова много, било скромно: скромно в амбициите си, скромно в контактите си. Да повлияят на тайната полиция и да я накарат да оттегли обвиненията в нещо, което смятат за нападение над дома на Сауд, би било… ами, все едно да извадиш нож срещу атомна бомба.

Към края на нощта — след като продължителните потайни разговори с чичовците, дядото и братовчедите не довели до провеждането даже и на един значим телефонен разговор — той разбрал, че бил прав за шансовете. Това обаче не означавало, че някой от тях се е отказал — цели пет месеца семейството, близо до нервен срив, опитвало да проникне в саудитския ГУЛАГ и да открие в неговите лабиринти един нищо и никакъв живот.

И какво получили тези хора срещу усилията си? Никаква информация, никаква помощ от тяхното правителство и определено никакви контакти със зоолога. Също като жертвите от 11 септември. Един ден той просто отишъл на работа и не се върнал.

Бил загубен в сюрреалистична плетеница, уловен сред живите мъртви в стотиците пренаселени затворнически килии. Там научил много бързо, че всеки подписва самопризнания — доказателство за ефективността на дванайсетволтовия акумулатор, но и че сред арестантите се открояват две обособени групи.

Част от тях се предавали на съдбата си или на Аллах и просто пишели името си под проклетите показания. Другите смятали, че надеждата им е да подпишат признанията, за да се изправят по-бързо пред съдия. Та там да се откажат от самопризнанията си и да заявят, че са невинни.

Тази стратегия възприел и зоологът. Саудитската правна система обаче е намерила начин да се справя с подобни похвати — просто връща затворника в полицията, за да обясни промяната в мисленето си. Твърде потискащо е да се описват „усъвършенстваните“ методи, прилагани срещу такива мъже и жени — достатъчно е да кажем, че никой никога не се е отричал от самопризнанията си втори път. Никога.

След като зоологът най-накрая признал всичко и бил осъден за противодържавни изказвания и „пакост на земята“, пътешествието му през системата внезапно спряло.

Причината били проблемите с трафика в центъра на Джеда — било нужно предупреждение от поне десет дни, за да се затвори огромният автомобилен паркинг пред главната джамия. Едва след това било възможно в средата му да се издигне бялата мраморна платформа.