Тери Хейс
Аз съм пилигрим (90)

25.

Мениджърът на хотела ми пристигна във Френската къща с два разнебитени пикапа и осем приятели, които приличаха на затворници в еднодневен отпуск. Съжалявам, че ги преценявах по външния вид — оказаха се едни от най-добрите и трудолюбиви хора, които съм виждал.

Мениджърът беше събрал приятелите си без никакво предупреждение и когато ги посрещнах пред Френската къща, вече им беше казал, че ще им платя, но те отказаха.

— Тези хора мъже казват че с пари днес нямат цуни-любов — преведе мениджърът, така да се каже. Колкото повече го слушах, толкова повече ми се струваше, че говори като някоя от програмите за онлайн преводи.

— Те достатъчно види голямо имение вътре — продължи той.

Изглежда, никой от тях, както и почти никой от Бодрум, не бе влизал в имението и сега те с радост се отзоваваха на молбата на мениджъра за помощ. Докато ги водех към задната тераса, срещнахме Кумали и колегите й, които излизаха. За един неловък момент двете групи застанаха една срещу друга, но мениджърът отстъпи от пътеката, а работниците последваха примера му и пуснаха полицаите да минат.

Виждах съвсем ясно лицето на мениджъра. Когато Ченгето мина покрай него, презрението, изписало се на него, беше почти осезаемо. Мениджърът се обърна към мен, видя, че го гледам, и се усмихна. После, когато ченгетата се отдалечиха, каза:

— Този човек име Смукач.

Работниците закимаха.

— Смукач? Който смуче? — попитах.

Мениджърът кимна, засмука въздух с уста и направи жест с ръка, все едно прибира пари.

— Аха — казах. — Такъв смукач. — Потрих палец и показалец — универсалният знак за подкуп. Мениджърът и приятелите му се засмяха, а един се изплю на земята. С две думи — разбрахме се на езика на жестовете.

След като ги оставих за минута, колкото да се полюбуват на гледката, ги заведох в библиотеката. Двама от мъжете бяха дърводелци и докато обсъждаха как да направят сандъците за огледалата, останалите се върнаха до пикапите, за да вземат стълби и инструменти.

Излязох на моравата и се опитах да се свържа с ФедЕкс, за да видя дали биха могли спешно да организират транспортирането на пратката до Флоренция. Чаках поредния запис с инструкции за клиента, когато до мен забързано дойде мениджърът, видимо обезпокоен, и ме повика да вляза. Уплаших се, че може да са изпуснали някое от огледалата и да се е счупило, но не помнех да съм чул трясък, така че оставих тази възможност настрана.

Временно се отказах от ФедЕкс и последвах мениджъра в библиотеката. И спрях. Мъжете — мълчаливи и застанали на една страна — ме наблюдаваха. Бяха свалили и двете огледала и аз погледнах измазаната каменна стена, на която бяха висели.

Когато ги видях за първи път, реших, че не са на място, и отдадох присъствието им в библиотеката на нечия ексцентричност. Не бях прав — огледалата бяха използвани, за да прикрият две големи свастики, издялани в камъка. Бяха съвсем истински, красиво оформени, под имперския орел на Третия райх. Вторачих се в тях — като дете бях виждал такива в кабинета на коменданта в Нацвайлер-Щрутхоф и за един кошмарен момент отново видях жената с бебето на ръце и двете други деца, вкопчили се в полата й.

Отидох до зловещите релефи. Мениджърът и хората ме гледаха, видимо смутени. През Втората световна война Турция е запазила неутралитет, но всички знаеха какви са тези символи и мисля, че тези обикновени хора бяха дълбоко смутени, че това нещо е в техния град.

Протегнах ръка — наистина не исках да го докосвам — и прокарах пръст по следите от длетото. Мазилката се посипа като прах — огледалата наистина бяха сложени там преди много години.

Погледнах мъжете и попитах:

— Защо наричат това имение Френската къща?