Тери Хейс
Аз съм пилигрим (109)

44.

Прекосих улицата до средата, прескочих ръждясалата разделителна мантинела, изпреварих група ръмжащи автомобили и се насочих към Памук. Той ме видя да приближавам и не положи усилия да прикрие неприязънта си. Е, така поне можех да се откажа от учтивостите.

— Имаш ли игиртма? Или може би си взел от някого за малко? — попитах.

— Какво да имам? — отговори той.

Бях доста сигурен, че не произнасям думата чак толкова лошо и че просто се държи като задник.

— Игиртма — повторих.

Той ме изгледа неразбиращо и сви рамене.

— Не знам за какво говориш, американецо — може би заради лошото произношение.

Успях да се овладея и взех шилото — голяма остра игла с уши за вдяване и дървена дръжка, — което използваше, за да шие кожа при работата си, и започнах да драскам масата му с него…

— Ей! Какво правиш!? — възкликна той, но не му обърнах внимание.

— Ето го — казах, когато изписах цялото име на инструмента. — Сега познаваш ли го?

— А, да… — каза, без дори да погледне. — Игиртма.

Странно, звучеше почти същото като моето произношение.

— Свирил си на такова нещо на тази маса преди около седмица… може би народна песен за архива? — Исках само да съм съвсем сигурен, че съм открил телефонната кабина — ужасно много разследвания се провалят заради агенти, които в отчаянието си да получат информация прибързано правят погрешни заключения.

— Не знам. Не помня — каза той, толкова намръщен, че да не ти се вярва.

Трябва да призная, че бях ядосан — най-после бях напипал осезаема нишка към изхода на лабиринта — и може би заради това откачих. Все още стисках шилото — доста гаден инструмент всъщност, — а лявата ръка на Памук беше върху масата. Замахнах толкова бързо, че май не ме видя. Забих шилото в кожата между палеца и показалеца и заковах ръката му за масата. Той изрева от болка, макар че трябваше да ми благодари, че имам точна ръка — един сантиметър навътре и никога повече нямаше да свири на бас китара.

Веднага сграбчих китката му, за да не мърда — при такава ситуация повечето хора инстинктивно биха дръпнали ръката си, при което кожата би се скъсала и раната би се влошила ужасно. Като обездвижих ръката му, щеше да има само прободна рана, която, макар и болезнена, щеше да заздравее бързо.

Странно обаче как шилото в кожата съсредоточи мислите му. Гледаше ме, поглъщаше всяка дума, която казвах, хапеше устни от болка.

— Ти си добър бас китарист — казах му. — Може би един от най-добрите, които съм слушал — а повярвай ми, знам какво говоря, — само че светът не е виновен, че не ти е потръгнало. Като не ти харесва да свириш кавъри на чужда музика, махни се. Пиши своя музика, прави фолклорни концерти за туристите, направи нещо — обаче престани да се мръщиш. Това беше съвет. Сега предупреждението. Ако ме излъжеш, обещавам ти, няма да можеш да правиш нищо от тези неща, дори да свириш „Мама Миа“ по десет хиляди пъти на следобед — ще имаш късмет, ако можеш да надуваш окарина с избитите си зъби. Ясен ли съм?

Той кимна изплашено. Може би реши, че съм някой от психарите, които работят със санкция на американското правителство. Помислих си да му кажа, че онова са пощите, не ФБР, но се отказах. Казах му да стои абсолютно неподвижно и успях да измъкна шилото без допълнителни поражения. Той изпъшка от болка, но това беше нищо в сравнение с рева, който наддаде, когато залях раната с щедро количество ракъ от бутилката на масата.

— Алкохолът — обясних — е чудесен антисептик.

Взех парчето бял плат, с което, изглежда, се канеше да лъсне инструмента, след като го поправи, и превързах ръката му. Направих го професионално — достатъчно стегнато, за да облекчи болката и да спре кървенето.

— Да не си доктор? — попита той.

— Не — отговорих. — Понаучих някои неща между другото. Най-вече да превързвам рани от куршум.

Той се втренчи в мен и реши, че не се шегувам, а това беше и целта ми.

— Свири ли на игиртма? Да или не? — попитах веднага щом свърших с превръзката.

— Да — отговори той, доволен, че отново владее ръката си. Раздвижи пръсти, за да се увери, че все още функционират.

— Как е произношението ми сега? Става ли?

— Не е зле — отговори той. — Подобри се доста, заради шилото.

Нямаше как — засмях се. Налях му чаша ракъ и смекчих тона.

— Искам да чуеш една мелодия — казах и извадих плейъра. — Ти ли свириш това?

Той се заслуша за момент.

— Да… да, аз съм — отговори. Беше много изненадан.

Тогава разбрах, без капка съмнение, че логиката не е паднала жертва на емоциите.

— Как го записа? — попита той и посочи плейъра.

— Някой е дошъл да налива бензин — излъгах. — Човек в колата е говорел по телефона и е оставил съобщение на телефонен секретар в Ню Йорк. Мелодията се чува във фона. Разследвам убийство. Не мога да кажа повече от това.

Последното, което исках да разкрия, беше ролята на телефонната кабина — дори и с намек за нея — и със задоволство забелязах, че той повярва на обяснението ми.

— Ню Йорк? — каза с усмивка. — Ау! Най-после имам запис в чужбина.

Усмихнах се и аз и посочих това, което видях на офиса и покрива на бензиностанцията.

— Имате видеокамери — казах.

— Да. Ако някой реши да си тръгне, без да плати. Или при въоръжен грабеж, макар че такова нещо не се е случвало от години.

— Виж, Ахмут, това е важно. Каква система се използва, за да се записват камерите? Лента или диск?

— Стара е. Лента — отговори той. — Ви Ейч Ес.

— Къде са? Системата и лентите.

— Вътре, в офиса.

— Добре — казах. — Как се описват лентите? Регистрират ли се?

Той се засмя.

— Какво ти регистриране? Има един кашон и касетите се хвърлят в него.

— И се използват повторно? Нов запис върху стария?

— Точно така — каза той.

Точно от това се опасявах — че някоя от камерите е хванала приближаващата се до телефонната кабина жена — пеша или с кола, — но лентата е била използвана повторно и записът е изтрит.

— Добре — казах, — кажи ми как действате. Кой сменя касетите?

— Всички… Който е на смяна — обясни. — Когато започнеш работа, първо проверяваш дали парите в касата отговарят, после поглеждаш видеозаписа. Ако наближава краят на касетата, махаш я, хвърляш я в кашона, вземаш друга, връщаш я в началото и я пускаш да записва.

— Значи някои касети може да останат неизползвани със седмици и месеци? — попитах.

— Разбира се. Зависи кой коя взема. Някои от дъното може да не са били използвани от година.

Замислих се за момент — очертаваше се игра на лотария, несъмнено.

— А какво става, ако някой си тръгне, без да плати? — попитах.

— Отиваме до системата, връщаме записа, записваме номера на колата и го даваме на полицията.

— Давате ли им записа? За прокуратурата например?

Той ме погледна и се засмя.

— Това е Турция, господин Уилсън. Ченгетата откриват собственика на колата и отиват да си поговорят с него. Много скоро той се съгласява да изкашля двойната сума на дължимото, която отива в бензиностанцията. Освен това плаща и „глоба“, която прибират ченгетата. На кого му е притрябвала прокуратура? Всички са щастливи, освен длъжника, но на никого не му пука за него.

Системата имаше предимства и за мен — означаваше, че никоя от касетите не е в полицията на Бодрум и не циркулира из съдебната система.

— И гледате записите на телевизор в офиса, нали?

— Разбира се — отговори той, после ме проследи с очи, докато обиколих бензиностанцията и огледах всички камери, за да преценя какво виждат. Шансовете бяха малки, много малки — независимо дали жената е дошла с кола, или пеша, до телефонната кабина е трябвало да стигне пеша. Ако се е движела близо до бордюра, едва ли някоя от камерите би я уловила. И това беше при положение, че открия записа от съответната дата.

— Записите маркирани ли са по време… Виждат ли се датата, часът и минутите в долния край? — попитах.

Той кимна — да — и с това получих още едно предимство — благодарение на „Ешелон“ знаех часа и датата и на двата телефонни разговора.

— Добре — казах. — Заведи ме в офиса. Искам да прегледам записите.