Тери Хейс
Аз съм пилигрим (110)

45.

Час по-късно, сам, продължавах да седя пред древен черно-бял телевизор с екран малко по-голям от дланта ми и горе-долу същата разделителна способност.

До мен имаше голяма купчина видеокасети, които вече бях прегледал, и малка — които още не бях. Бързо намаляващият резерв на моите надежди. Може би и на Западния свят, но беше по-добре да не мисля за това.

Офисът беше претъпкан с какви ли не боклуци и бих се изненадал, ако е бил чистен през последните десет години. Въпреки горещината — климатиците все още не бяха стигнали до „Бритиш Петролиъм“ в Бодрум — нямаше шанс да заспя. Столът, на който седях, беше толкова разнебитен и неудобен, че трябваше да ставам за малко на всеки няколко минути — за да дам шанс на гърба и задника си да оцелеят.

През цялото време — спирах само за да хвърля поредната касета на купчината с прегледаните — пред очите ми се въртяха часовете и минутите и заплашваха да ме направят разноглед преди края на деня. За да не се объркам, записах пред себе си датата и часа на двата телефонни разговора и давах по петнайсет минути преди и след тях, за да съм сигурен, че жената не е дошла по-рано и не е останала да чака след това.

Не свалях очи от цифрите и когато на два пъти записът приближи нужното време, пулсът ми се ускоряваше, само за да видя как касетата изведнъж показва съвсем друга седмица.

Веднъж стигнах до сто и четирийсет секунди преди първия телефонен разговор и вече бях сигурен, че жената ще се появи в кадър, когато екранът се изпълни с виелица от бели точки, защото лентата свърши и останах с увиснала челюст. Ахмут Памук не ме бе излъгал, че записите са пълен хаос.

Оставаха ми три касети, когато той се появи на вратата и ме попита:

— Искаш ли кафе?

Поколебах се, сигурно съм го погледнал скептично.

Той се засмя.

— Знам какво си мислиш: стига с този турски шербет, толкова гъст, че не знаеш дали да го пиеш, или да го дъвчеш. Не ти предлагам това обаче — предлагам ти чаша истинско американско кафе, рядко като пикня и толкова слабо, че при нас обикновено се дава на бебетата.

— Звучи идеално — казах.

— Едно условие обаче — добави той. — Ще отида и ще се унижа пред собственика на кафенето заради теб, обаче ако дойде кола, ще налееш бензин.

— Разбира се — отвърнах. При само три останали касети си давах сметка, че шансът да видя жената е нищожен, и до голяма степен се бях предал — освен от чудо, нуждаех се поне от едно кафе.

Свърших следващата касета и стигнах до средата на втората, когато Памук ми подаде кафето. Свалих капака на чашата, огледах се, за да намеря кошче за боклук, хвърлих капака и пак вперих очи в екрана. Бях скочил девет дни напред и с растящо удивление гледах как броячът бързо приближава деня и часа на втория телефонен разговор.

Сравних с бележката си за всеки случай — нямаше грешка — и не можех да сваля очи от екрана. Зад мен Памук стоеше до вратата и се наслаждаваше на рядкото кафе и знаех, че ако види жената, няма да мога да реагирам — той смяташе, че търся някой, който е дошъл да зарежда с гориво, а ако се окажех лъжец, щях да предизвикам водопад от въпроси. Освен това налице беше и рискът — макар и минимален — да познава жената. „Стой спокойно — казах си, — не издавай нищо“.

— Наистина ли мислиш каквото каза преди малко? — попита Памук, когато видя възможност да поведе разговор.

— За кое? — Продължавах да гледам записа. Страхувах се да превъртя напред, за да не би да изпусна нещо.

— Че съм от най-добрите, които си слушал.

— Така е — отговорих, докато гледах как секундите превъртяха още една минута. „Само не спирай — казвах си мислено — не спирай!“

— Ти свирил ли си някога? — попита Памук.

— Като хлапе. Бях достатъчно добър, за да разбера, че от мен никога няма да стане страхотен музикант. Бих дал всичко да имах твоя талант.

Той не каза нищо. Щеше ми се да го погледна, за да видя реакцията му, но не исках да откъсвам очи от екрана. Щях да я видя много скоро — ако изобщо се появеше. Погледнах към касетата — все още имаше много лента, но предвид системата за сигурност в бензиностанцията това не беше гаранция. Всеки момент можех да прескоча ден, седмица или месец напред. Съсредоточих се пак върху екрана. Гледах как секундите минават и усещах присъствието на Памук зад гърба си.

Изпълваше мислите ми все повече и ме обзе странно чувство — предполагам, сетивата ми са били прекалено напрегнати, — обаче ме обзе чувството, увереността, че съм влязъл в живота му с причина. Спомних си онзи монах, когото срещнах в Тайланд преди толкова много години и който ми каза, че пътищата ни може би са се пресекли, за да може да ми каже нещо. Сега имах чувството, че е мой ред да го предам нататък.

Концентрацията ми не се промени, погледът ми не се премести.

— Мразиш работата, с която се занимаваш — казах тихо, — мразиш музиката, която трябва да свириш, и това е предостатъчно, за да осакати сърцето на всеки човек. На всеки човек.

На екрана нямаше и следа от автомобил или пешеходец — нищо. Може би беше минала близо до стената или беше паркирала толкова близо до бордюра, че да не е попаднала в зрителното поле на камерата — а и записът можеше да свърши изведнъж или да прескочи неочаквано, както се случваше толкова често. Погледнах времето — приближаваше все повече до минутата на разговора.

Ако не я видех след секунди, малкият прозорец щеше да се затвори завинаги.

Говорех спокойно, нищо в гласа ми не издаваше тревожност или възбуда.

— Веднъж срещнах един човек… преди много години — продължих. — Будистки монах. И той ми каза нещо, което никога няма да забравя. Каза ми, че ако искаш да си свободен, просто трябва да се откажеш.

Памук не отговори и, разбира се, нямаше как да погледна лицето му. Гледах как секундите на екрана летят — къде беше тя?

„Къде е тя?“

— Интересно — каза Памук и повтори: — Просто трябва да се откажеш. Това ли ми казваш? Да се откажа от гадната работа?

— Не ти казвам нищо. Но може би затова всъщност съм тук — поставен съм в тази ситуация, за да го предам нататък, така да се каже. Приеми го като подарък, ако искаш.

На екрана видях кола. Мина през кадъра, като че ли се канеше да паркира, фиат, стори ми се — тъмен на цвят, — но беше невъзможно да се прецени на черно-белия екран. Не се наведох напред, макар и да ми се искаше — само раздвижих рамене, сякаш се протягам.

Проверих времето — почти идеално съвпадане. След малко откъм мястото, където би трябвало да е паркирала, се появи жена. Беше мюсюлманка, със забрадка и с обичайната дълга дреха. Тръгна забързано към телефонните кабини с наведена глава.

По средата на разстоянието до бензиновите помпи, доста далече от бордюра, бръкна в чантата си и извади мобилен телефон. След това спря, огледа се, сякаш за да се увери, че никой не я гледа, и видях лицето й.

Гледах цели минути, както ми се стори, но според брояча се оказаха малко повече от две секунди. Тя видя колко е часът на часовника си, отиде до телефонната кабина и изчезна от екрана.

Вниманието ми беше приковано към екрана и макар умът ми да препускаше, опитвах да имитирам точния език на тялото, който, надявах се, щеше да убеди Памук, че не съм видял нищо, което да ме интересува. Малко след това — може би няколко минути, макар и да е трудно да преценя — записът свърши и не видях как жената излиза от телефонната кабина.

Използвах момента да се обърна към Памук, за да видя дали е доловил нещо нередно. Не беше зад мен.

Бях толкова погълнат от случващото се на екрана, че не бях чул колата, спряла да зареди. Памук беше излязъл да я обслужи. Останах сам, в тишина, дълго, и мислех за жената, която бях видял. Накрая станах и излязох през вратата — ако не друго, свежият въздух щеше да ми се отрази добре.

Памук току-що беше обслужил друг клиент и когато колата си тръгна, се обърна към мен.

— Намери ли каквото търсеше?

— Не — излъгах.

— Затова ли си толкова блед?

— От няколко часа в така наречения ваш офис всеки ще пребледнее — отвърнах.

Той се усмихна.

— Искам да ти благодаря за думите… Ако искаш да си свободен…

— Няма за какво. Съжалявам, че ти пробих кожата с шилото.

— Вероятно съм си го заслужил. Някой трябваше да ме събуди. — Засмя се.

Стиснахме си ръцете и си тръгнах. Не го видях повече, но няколко години след това слушах радио и чух интервю с него — разбрах, че е направил няколко хита на традиционни инструменти и е станал нещо като турски Кени Джи. Албумът му, който се продаваше най-добре, се казваше „Ако искаш да си свободен“.

Сам, дълбоко замислен, тръгнах по улицата в късния следобед. Не взех видеокасетата — единственото, което би помогнало да се идентифицира жената, — защото не ми беше нужна. Разпознах лицето и, когато спря, за да се огледа.

Беше Лейла Кумали.