Тери Хейс
Аз съм пилигрим (27)

13.

Отговори троснат мъжки глас, на английски.

Казах му, че общ приятел, който работи на двайсет и третия етаж в сграда наблизо, ме е посъветвал да се отбия при него. Той натисна домофона и ми отвори. Докато се качвах по стълбите, забелязах, че някой е положил сериозни усилия да прикрие четирите камери, които наблюдават стълбището. Тревоги заради руската мафия, предположих.

Свих по един коридор и след като очите ми свикнаха с тъмнината, го видях — Battleboi стоеше точно пред мен, в рамката на стоманена врата, с която би се гордяло всяко свърталище на наркодилъри. Най-изненадващото нещо не беше обемът му — макар че сигурно тежеше двеста килограма. Най-изненадващото беше облеклото му — като на средновековен японски даймьо^[1]. Кракер-самурай първи клас, дадох си сметка.

Беше с убийствено скъпо копринено кимоно и традиционни японски чорапи с отделно пръстче за палеца, а черната му коса беше намазнена и стегната на топка на тила. Ако някой търси сумо борец от латиноамерикански произход, познавам точния човек. Поклони се леко — минимумът добри маниери, поради което реших, че не харесва особено общия ни приятел от двайсет и третия етаж — и се отдръпна настрани, за да ме пусне да вляза.

Феодалните му владения се простираха само върху четири стаи на странична уличка, но подовете бяха покрити с красиви татами, пространствата бяха отделени с прегради, а едната стена беше скрита зад старинен рисуван параван с планината Фуджи, който, можех да се обзаложа, му бе струвал поне двайсет хиляди от най-скъпите кредитни досиета.

Още с прекрачването на прага едва избегнах светски конфуз — в последния момент осъзнах, че трябва да събуя обувките си и да ги сменя със сандали за гости. Докато развързвах варварските си боти, попитах как да го наричам.

Той ме изгледа недоумяващо.

— Как така? Не са ти казали?

— Казаха ми — отговорих. — Просто не ми се струва уместно да наричам някого Battleboi в лицето.

Той сви рамене.

— Не ми пука, задник — каза и ме заведе до две възглавнички на пода.

— Заместник-директорът спомена, че му помагаш — започнах, като че ли съм дошъл с пълното съгласие на Човека.

Домакинът ме изгледа с погнуса, но не отрече.

— Какво искаш?

Седнахме с кръстосани крака и му обясних, че искам името Скот Мърдок да се заличи от базите данни с имената на завършилите бившите ми училища. Реших, че това е добро начало.

Той ме попита кой е Мърдок и му казах, че не знам.

— Беше решено да се заличи миналото му. Друго не ни интересува.

Попита за рождената дата на Мърдок, поиска подробности за сдруженията на съучениците и куп други подробности, за да е сигурен, че няма да обърка човека. След като му отговорих, намести кимоното си и обяви, че започваме след няколко минути.

— Cha, neh? — подхвърли небрежно и схванах подтекста — очакваше се да го изгледам с недоумение и да се почувствам малоценен, но честно казано, не бях в такова настроение.

Бръкнах в паметта си — едно лято, много отдавна. Бях на подгизнал в кръв плаж, заобиколен от изобилие от обезглавявания и самураи, които извършват ритуално самоубийство. С други думи, тогава прекарах отпуската си в четене на „Шогун“ От онези епични страници все още помнех няколко фрази — cha беше чай.

— Hai, domo — отговорих с надеждата паметта ми да не ме е излъгала и това да е „Да, благодаря“, а не „Върви се шибай“.

Явно съм го уцелил.

— Знаеш японски? — попита той със смесица от изненада и респект.

— А… само малко — отговорих скромно.

Той плесна с ръце и единият от параваните се отвори. Появи се стройна латино мацка с червено копринено кимоно и се поклони, при което събуди въпроса, занимавал умовете на големите философи от незапомнени времена. Как става така, че най-непривлекателните типове почти винаги привличат най-страхотните жени?

Беше малко по-млада от него, с огромни очи и чувствени устни. При внимателен оглед отблизо видях, че е адаптирала кимоното си свободно — беше много по-стегнато в ханша и на бюста, отколкото кимоната, които можеш да видиш в Токио. За да улесни движенията си, го бе цепнала отзад от подгъва до бедрата и когато крачеше из стаята, от прилепването и огъването на коприната по тялото й ставаше ясно, че не се безпокои за вдлъбнатини от бикини и презрамки на сутиени. Просто не носеше такива неща. Цялостният ефект беше примамлив и смахнат.

— Чай? — попита тя.

Кимнах и Battleboi се обърна към мен.

— Това е Рейчъл-сан.

Тя ме погледна и ме удостои с най-милата усмивка на света.

Battleboi? Рейчъл-сан? Стара Япония край „Уолгрийнс“? Каквото и да смятаха във ФБР за способностите му, не таях големи надежди — имах усещането, че си имам работа с клиенти на социалните служби.

След три часа бях принуден да променя мнението си драстично. Лоренцо — поне така го нарече Рейчъл веднъж — не само заличи името ми от списъците на съучениците, но каза, че може да направи същото и с много по-трудно достъпните файлове на академия „Колфийлд“ и дори Харвард.

— Можеш да заличиш всички следи, че съм учил и посещавал лекции? — попитах. — Сякаш Скот Мърдок никога не е стъпвал в „Колфийлд“ или Харвард?

— Защо не? — засмя се той. — На тая шибана планета сега има толкова много хора, че сме се превърнали в по няколко реда код на харддиск. Изтриваш ги и преставаш да съществуваш, добавяш ги — и се превръщаш в някой. Искаш да станеш професор? Кажи ми в кой университет. Искаш сто милиона? Просто трябва да си поиграя с бинарния код. Между другото, ако искаш, можеш да ме наричаш Бог.

— Благодаря, обаче Battleboi започна някак да ми харесва. — Усмихнах се.

Късно същата вечер видях как пусна и последните академични постижения на доктор Мърдок в електронната бездна.

— Срамота — каза. — Толкова учене, а сега няма и следа.

Нямаше какво да кажа, защото ме връхлетяха спомени — особено за Бил, който единствен дойде със старото си ферари до Бостън за дипломирането ми.

След като Лоренцо се увери, че не е оставил никаква следа от манипулирането на данните, му казах за следващия проблем от списъка — правителствените компютри и обявите за назначенията, които трябваше да бъдат прочистени.

— Колко са? — попита той.

— Двеста, може би повече.

От изражението му бих си помислил, че съм му предложил да направи сепуку.

— Нека позная — това е спешно, нали? — Но не изчака отговор, защото го знаеше. — Имаш ли копия от тези обяви, или трябва да ги търсим сами?

Поколебах се. Бен Брадли и жена му разполагаха с цялата информация, но те бяха и последните хора, с които исках да говоря.

— Ще трябва да помисля — отговорих.

— Ако трябва да започнем от нула, може да минат месеци. Обади се, когато решиш — каза той и започна да изключва компютрите.

Докато ме изпращаше до вратата, се чувстваше достатъчно облекчен, за да побъбри.

— Уча японски от три години. Кошмарен език, нали? Ти къде го научи?

— От „Шогун“ — отговорих и след като преодоля шока си, мога да кажа, че го прие много елегантно. Планината от месо се разтресе от смях заради собствената му наивност и тогава — от сияещите очи и щедрия дух — добих представа какво е видяла Рейчъл у него.

— Мамка му! — изруга той и избърса сълзите от очите си, — а аз се чувствам неадекватен от шест месеца — все едно пак ходя на училище.

Докато си обувах обувките, одързостен от смеха, той ме попита:

— Какво точно правиш във ФБР?

— Нищо… Сложно е… Може да се каже, че съм им нещо като помощник.

— Ти ли си Скот Мърдок?

Засмях се.

— Мислиш ли, че ако имах такава квалификация, щях да съм тук и да говоря с теб? — Улучих точния тон: горчивина и насмешка — когато се налага, съм фантастичен лъжец.

— Който и да си, сто на сто си гъст с двайсет и трети етаж.

— Не особено. Защо?

— Мислех си, че можеш да кажеш някоя дума на заместник-директора, да смекчи обвиненията.

— Доколкото разбрах, ако продължаваш да им помагаш, няма да има никакви обвинения.

— Да бе — засмя се той горчиво. — Заради това направиха специален отдел против кибер престъпленията. Това е техният чуден нов свят — най-вероятно ще изстискат от мен всичко, което знам, а после ще ме ритнат в задника. Просто така, за назидание.

Поклатих глава и му казах, че проявява параноя, че те не действат така. Разбира се, беше прав. Няколко месеца след това му натресоха всички обвинения, които успяха да измислят, и му предложиха споразумение, което не беше никакво споразумение. В края на краищата, когато вече не беше в състояние да си позволи още адвокати — продаде дори паравана с планината Фуджи — се видя принуден да го подпише. Петнайсет години във федерален затвор със средно строг режим — това получи.

И щеше да изгние там, буквално забравен, ако — след будеща страх лавина събития — издирването на Сарацина не се бе превърнало в отчаяна необходимост.