Тери Хейс
Аз съм пилигрим (180)

43.

Кумали ме преведе през решетката на входа, а отвън, сред камънаците, слънчевата светлина буквално ме заслепи.

Краткото разстояние от коритото с вода дотук беше най-болезненото в живота ми. Всяка стъпка беше като удар по главата. Ефектите от симулираното давене, загубата на кръв и засилващата се треска се натрупваха и силите ми намаляваха до критично ниво. Усещах как миналото и настоящето се сливат в едно.

Облегнах се на един камък и наредих на Кумали да извади лодката от скривалището и да я докара на стария кей. Когато тръгна към малкото заливче зад купчина скали, натиснах последната цифра на номера и чух писукането, което показваше, че се осъществява връзка с чужбина. Обадиха се незабавно.

Гласът ми хриптеше и едва се чуваше.

— Господин президент? — казах възможно най-отчетливо.

— Кой се обажда? — попита глас, който звучеше твърде младежки, за да е на Гроувнър.

— Трябва… трябва да говоря с…

— Едва ви чувам. Представете се, моля. — Звучеше като морски пехотинец.

Бях по-слаб, отколкото някога бях смятал за възможно, травмиран извън всяка мярка, но знаех какво се е случило. Звънях от телефона на Кумали и комуникационната система на Белия дом го бе идентифицирала като напълно непознат източник. Разбира се, това беше директната линия на президента, но въпреки всичко нямаше да допуснат разговора, преди да разберат кой се обажда. Поради това ме бяха прехвърлили към комуникационния център с повишена сигурност, заровен дълбоко под планините на Колорадо, и разговарях с някой от хиляда и осемстотинте морски пехотинци и техници, които работеха там.

— Представете се — повтори дежурният морски пехотинец.

— Аз съм… — Обаче си спомних, че не бива да казвам името си, името не означава нищо. Застанал под палещото слънце, с парещи очи, имах чувството, че се отделям от тялото си. Погледнах долу, към себе си, сякаш отнякъде високо.

— Едва ви чувам — каза дежурният. — Повторете, моля.

Почти не схванах какво ми говори. Виждах как Николаидис замахва с чука и чувах писъци в главата си. Осъзнах, че това е собственият ми глас — когато на плажа се чуваше единствено двигателят на приближаващата лодка и крясъците на чайките във въздуха.

— Пилигрим… — успях да кажа. Поне така си мислех, понеже не можех да съм сигурен — може да се бе случило само в ума ми.

— Не чух. Повторете.

Тишина. Видях малкото момче със синдром на Даун да тича по пясъка и да се хвърля в ръцете на баща си.

— Чувате ли ме? Повторете. — Гласът на дежурния ме върна в реалността.

— Аз… аз съм Пилигрим — казах.

Дежурният чу. В началото на всяка смяна през последния месец в главите на всички беше набивана една-единствена заповед. Ако чуят определена дума, кодово наименование, трябва да осигурят пълно предимство, всичко останало да чака. И сега дежурният чуваше.

— Моля, изчакайте, сър! Пилигрим, моля, останете на линия!

Въведе няколко бързи команди на клавиатурата, изведе списъка на служителите, които да бъдат уведомени незабавно — Пилигрим е жив, Пилигрим осъществи контакт. Пилигрим се върна от студа.

Първи в списъка беше дежурният по национална сигурност, седнал зад бюро в малък кабинет в Белия дом. Беше много късно, всъщност много рано — малко след четири сутринта на Източното крайбрежие — когато той вдигна телефона и чу непознат глас:

— За президента. Пилигрим.

Макар че дежурният офицер бил сигурен, че главнокомандващият спи, инструкциите били ясни, така че той веднага позвънил в президентската спалня.

Гроувнър обаче не спял — преди повече от дванайсет часа му се обадил Шепота и му казал за обнадеждаващото съобщение от Брадли. Президентът седял и гледал светлините на Вашингтон, без да ги вижда. Тогава звъннал телефонът. Той грабнал слушалката и стреснал дежурния офицер, който не очаквал толкова бърза реакция. Гроувнър изслушал трескавото съобщение на дежурния.

— Какви ги дрънкаш!? — троснал се, защото безпокойството започвало да взема връх.

— Пилигрим — казал дежурният накрая. Чул президентът да мърмори нещо от рода на „Мили боже“, но не бил сигурен. Защо ще се моли президентът?

— Чуваш ли, ме, Пилигрим? — Не можех да не позная гласа на президента, въпреки че по телефона звучеше кух и извънземен. С фрагментирания си мозък разбрах, че някъде в Колорадо криптират разговора.

— Десет хиляди дози — прошепнах.

— Десет хиляди!? — повтори президентът удивено.

— Вече са там — казах. — Използва нашите лекари — може би ще започне след няколко часа.

На определен етап, след като излязох от коритото с водата, обучението ми трябва да си е казало думата и, без да го осъзнавам, бях формулирал какво трябва да кажа. Целият горях, но се помъчих. Опитвах да се съсредоточа.

— От „Хирон“ — казах. Гласът ми ми изневеряваше.

— Повтори — каза президентът.

— Това е фармацевтична фирма… в Карлсруе… Германия.

Намеси се друг глас. Шепота. Бяха го информирали и сега слушаше разговора.

— Можеш ли да повториш бавно? — каза той.

Опитах няколко пъти, но не успявах да довърша. Умът ми не работеше.

— Карлсруе? — попита Дейв, за да потвърди.

Не бях чувал гласът му да звучи чак толкова меко и се зачудих защо. „Дано да е добре“, казах си.

— Там има хотел, „Дойче Кьониг“ — успях да кажа, преди гласът ми отново да изчезне.

— Страхотно, това е страхотно — каза Шепота.

Президентът сигурно се е чудел дали не умирам, но въпреки залога и неотложността не опита да ме притиска да говоря — някак знаеше, че ще го направя.

— Слушам те — каза само. — Ти си абсолютен герой. Продължавай.

— Трябваше да поискам номера на партидите — продължих сякаш в просъница, по-слаб от всякога. — Забравих някои неща… Сарацина ме рани… има дете…

— Да, знам — каза Шепота.

— Не трябваше да правим това… Беше… Обаче не знаех по какъв друг начин…

— Разбира се, че не — отвърна Шепота. — Вече всичко свърши. Отнякъде намерих още малко сили и успях да внеса някаква яснота.

— Ваксина е — казах. — Флакони с ваксина.

— Каква ваксина? — попита Шепота, все още с онзи странен мек глас.

— Противогрипна — отговорих. — Сложил го е във флакони противогрипна ваксина. Сезонът идва, имунизациите започват утре.

Двамата замълчаха — мисля, дадоха си сметка, че съм успял. Два телефонни разговора от Хиндукуш някак бяха довели до лекарските кабинети в цяла Америка. Тогава Шепота потвърди — каза на президента, че имат всичко — деня, производителя, метода. Помислих, че ще затворят, защото трябваше да се организират милион неща, но Гроувнър заговори за мен.

— Къде си? — попита.

Не отговорих. Бях приключил. Примижавах от слънцето и мислех за дългия път, който ме чака.

— На брега е — каза Шепота. — На деветнайсет мили северно от Бодрум. Така ли е?

Продължавах да мълча. Събирах сили, мобилизирах последните ресурси, които ми бяха останали — трябваше да пропълзя по пясъка, за да се добера до стария кей.

— Можеш ли да издържиш, Скот? — попита Гроувнър, сериозно разтревожен. — Изпращам хеликоптери от Средиземноморския флот веднага. Ще издържиш ли?

— Ще трябва да информираме турските власти — намеси се Шепота.

— По дяволите турските власти! — почти викна Гроувнър.

— Не, недейте! — казах. — Не изпращайте никого. Няма да съм тук.

Гроувнър опита да ме спре, искаше да му кажа какво имам предвид, но Шепота го спря.

— Всичко е наред, Скот. Разбирам. Всичко е наред.

— Проклет да съм, ако аз разбирам — каза Гроувнър. — Казвам ти, хеликоптерите идват.

— Ранен е, господин президент… ранили са го…

Беше време да затварям и изведнъж се разтревожих да не съм пропуснал нещо.

— Чухте ли? — казах им. — Десет хиляди дози… „Хирон“… противогрипна ваксина.

— Да, чухме — отвърна президентът тихо. — Искам да ти кажа, от името на…

Прекъснах връзката. Бях приключил. Всичко беше свършено. Да издържа — нали това казах, че трябва да направя. Да издържа.