Тери Хейс
Аз съм пилигрим (35)

21.

Още преди синовете да огледат всички кътчета на паркинга Сарацина бил излязъл на шосето, което му трябвало. Изключил фаровете на джипа и подкарал по черния, покрит с дупки асфалт.

От едната страна се появило общинското сметище и Сарацина карал достатъчно бавно, за да не вдигне ятата чайки, които го населявали, и да не подплаши бездомните кучета, които обикаляли наоколо. От другата страна имало обрасъл с храсталаци пущинак, в който били зарязани изоставени автомобили, и обрасъл с тръстики канал, пълен с воняща вода.

Сарацина стигнал до телена ограда, минал през увиснала на пантите порта и спрял в улица без изход, стигаща до място, наричано някога от някакъв брокер на имоти оптимист „индустриален парцел“.

Към улицата гледали няколко ниски постройки, в които се помещавали автосервиз, който много вероятно служел за разглобяване на стари коли за части, нисък склад, който продавал ремонтирани перални машини, и пет гаража, превърнати в цех за пакетиране на агнешки „деликатеси“. Когато става дума за храни, понякога е по-добре да не знаеш.

Поради болката, стиснатия като гарота около шията му предпазен колан, треската и скоротечната инфекция заради нестерилния скалпел Тлас бил изпаднал в психеделично безсъзнание. Сарацина отворил вратата, откачил предпазния колан и измъкнал Тлас във вмирисаната на гнило тишина. Топлият въздух, който Тлас вдишал, вероятно е позволил късче реалност да проникне до трескавия му свят и той успял да се изправи, макар и да се олюлявал.

— Бива те в душенето, казвам ти го като професионалист на професионалист — казал той през смачкания си ларинкс. След което се свлякъл на напукания асфалт и започнал да дрънка разни глупости за бог и небесните сияния.

Сарацина бил наясно откъде се е взело това — както хората, чиито ръце са ампутирани, продължават да усещат пръстите си, ако някой внезапно загуби очите си, често вижда фантастични светлинни картини. Оставил Тлас на собствената му aurora borealis, взел нещата, които щели да му трябват от джипа и завлякъл пленника си за яката до един контейнер за отпадъци, пълен с остатъци от цеха за месо.

Сред тръстиките и храсталака видял да се движат сенки — петна от по-плътна тъмнина — и си дал сметка, че кучетата идват. Цехът за месо бил любима хранилка за бездомните кучета, а сега те долавяли миризма на кръв и пот и знаели, че някакво животно, голямо животно, е в беда.

Сарацина подпрял Тлас на контейнера. Извадил очите му от леда, натикал ги в кухините и ловко овързал около главата му парче плат. Приличало на мръсна превръзка, наглед за да не вижда, но истинската цел била да крепи очите.

Тлас почувствал внезапен студ върху пламналата си плът, калейдоскопът от сияния изчезнал и в лудостта си той си помислил, че Сарацина се грижи за раните му. Разбира се, искал да го убие, но сега, както повечето хора, подложени на изтезания, изпитвал прилив на благодарност дори за най-малкия жест на милост и състрадание.

— Благодаря за превръзката — прошепнал.

При мисълта за свежа бяла превръзка духът му се възстановил и той насочил вниманието си към задушаващата воня на кръв, повръщано и изпражнения. Знаел от опит точно къде се намира — бил довлечен в килиите. Много скоро щял да дойде някой, да го съблече и да го измие с маркуч. Надзирателите никога не докосвали лично изпоцапаните с лайна клиенти, така че очаквал да изпратят две затворнички.

Обикновено надзирателите карали жените да го правят голи и Тлас си казал, че трябва да ги опипа, когато се приближат — това винаги предизвиквало смях. Чул щракане на метал. Накарало го да се ослуша, защото звукът бил познат, като… като…? После си спомнил с трескавия си ум и се засмял — звукът напомнял зареждане на пистолет. Глупости — никога не екзекутирали хора в килиите, защото много цапа. А и защо да превързват раните му, ако ще го ликвидират? Не, вероятно било нещо друго.

— Какво правите? — извикал със силен, както може би си мислел, но дружелюбен глас.

Единственият друг присъстващ — който тъкмо се прицелвал с пистолета от афганистанската ера, изваден от двойното дъно на хладилната чанта — чул грачене, едва доловимо, почти нечленоразделно, и не му обърнал внимание. Стоял на два метра от Тлас, за да не го изпръска кръвта, и се прицелил в превръзката над очите.

Тлас напрегнал слух, сигурен, че в килията му има още някой, и замрял напълно неподвижен. Сарацина натиснал спусъка.

Бум! Тлас почувствал болка от… и престанал да чувства. Фонтан алена кръв, парченца кост и мозък изригнали от тила му, а Сарацина доловил някакво движение и рязко се обърнал. Бездомните кучета бягали да се скрият.

Обърнал се и стрелял пак, този път в дясната страна на превръзката, и унищожил — имал късмет — всички доказателства, че очите са били отстранени хирургически. Надявал се следователите да помислят, че Тлас е забравил нещо, върнал се е в института и е бил ограбен и отвлечен след като е излязъл оттам втория път. Така дори не би им хрумнало, че нещо от сградата може да е било откраднато.

Е, колкото по-малко знаят, толкова по-добре — и поради това се зарадвал, когато чул, че кучетата се връщат, готови да изядат своя дял от уликите. Бил паркирал джипа зад сервиза, така че всеки случаен минувач да си помисли, че е оставен за разглобяване. Без да сваля латексовите ръкавици, събрал всичко, което би могло да заинтригува криминалистите.

Взел хладилната чанта и останалите неща и тръгнал през пущинака. Крачел бързо с готовия за стрелба пистолет в ръка — в случай че някое от кучетата реши, че предпочита здрав и прав човек.

Стигнал общинското сметище, накъсал хладилната чанта на парчета и ги пръснал сред купчините боклуци. Знаел, че два часа след това всичко ще бъде прибрано от вехтошарите и рециклирано в незаконните бежански лагери.

Освен една спринцовка, едно картонче от автогарата и няколко монети сега носел само пистолета, Корана на баща си — и шестте ампули. Според него с тях бил най-богатият човек на света.