Тери Хейс
Аз съм пилигрим (120)

55.

Останах скрит в тъмното и опитвах да измисля по-добър план, когато чух долу да се отваря врата и миг след това — трясък на зашеметяваща граната. Турските ченгета не си играеха. Реших, че щом са влезли в спалнята на Кумали, всеки момент ще насочат вниманието си към тавана.

Налагаше се да проявя повече инициативност. Станах, приклекнах и изтичах бързо до края на стряхата. Между два удара на сърцето краката ми се отделиха от керемидите и останах във въздуха, напрегнах волята си да летя напред, изпънах ръце и гърди в опит да се уловя за улука на съседния склад. Пропадах надолу и в един кошмарен миг си помислих, че нямам шанс, но тогава лявата ми ръка докосна метал и се изплъзна, обаче дясната успя да улови ламарината и да се задържи. Залюлях се като лош акробат на трапец, после се хванах и с лявата ръка и изпълзях на покрива на склада…

За нещастие нощта не беше достатъчно тъмна.

Чух викове, рязко чаткане на изстрел и разбрах, че поне едно от ченгетата до гаража ме е видяло. Куршумът мина далече от мен и бях убеден, че никой не може да ме е познал в тъмнината. Проблемът щеше да е слизането ми от покрива.

Вече чувах да се крещят заповеди и шум на полицейски радиостанции. Не ми беше нужен превод, за да разбера за какво става дума — щяха да обкръжат склада. Имах един шанс — да открия стълбата за поддръжката, да се спусна от покрива в сградата и да стигна до товарните портали отзад. Там, вън, беше веспата.

Чакаше ме надпревара, а започвах зле — едно от ченгетата се бе обадило за хеликоптер.

Пилотът беше запалил прожектора и сега сочещият пръст светлина приближаваше бързо. Спринтирах по железобетонния покрив и се изкачих по стълба дори още по-високо, на издигната част от покрива. Стремях се към две охладителни кули, защото реших, че господин Гюл и синовете му биха искали водната инсталация да бъде обслужвана редовно. Не останах разочарован. Заключената врата до тях вероятно беше в горния край на стълба. Насочих валтера към ключалката и я пръснах.

Отворих вратата с ритник и наполовина скочих, наполовина изтичах по горната част на стълбата. В мрака видях, че е цех за ремонт на яхти — огромно причудливо място. Между извисяващите се стени имаше сухи докове и няколко луксозни яхти висяха на стоманени куки. Тези куки се движеха по релси на тавана и се управляваха от кабели с малки табла с бутони, така че яхтите преминаваха от една част на халето към друга, без кранистът да слиза на земята. Страхотно съоръжение.

Висящите лодки скърцаха и пъшкаха от поривите на вятъра. Тръгнах нагоре по стълбата. Четири висящи лампи — от големите, с инертен газ — оживяха с пукане.

Да дам възможност на ченгетата да ме видят беше равносилно на притискане в ъгъла и залавяне, така че застанах на коляно и се прицелих. За разлика от дългия скок, на стрелбището винаги съм бил добър. Пуснах бързо четири куршума и лампите изгаснаха една по една сред облаци газ и пръснати стъкла.

В тъмнината чух гласове да ругаят на турски, да пристигат още мъже, да се вдигат ролетни врати. Знаех, че много скоро тук ще има достатъчно хора, за да претърсят халето във верига и да ме хванат натясно. Изтичах нагоре по стълбите, покатерих се на стоманения портал на един кран, малко под релсите на тавана, и хукнах към кабината за управление. Виждах полицаите долу и се надявах никой да не вдигне очи нагоре, за да види силуета ми, очертан върху стените.

Стигнах кабината и благодарих на бог, в чието съществуване дори не бях сигурен — на зарядни вилки, монтирани на стената, висяха шест еднакви ръчни пулта за управление. Грабнах първия, включих го, видях как оживяват зелен дисплей и клавиатура. Проснах се на пода, за да се скрия, и без да имам реална представа какво правя, повече по интуиция, отколкото поради нещо друго, насочих устройството към тъмнината и раздвижих джойстика на него.

Моторизираните куки, които държаха една от големите яхти, трепнаха и се задвижиха. Четирима полицаи долу — с униформи с много ширити — вдигнаха очи и видяха как бялата яхта набира скорост над главите им. Най-старшият, червендалест и с наднормено тегло, така че копчетата на корема му бяха изпънати — вероятно шефът на полицията на Бодрум — или се досети, или бе видял сиянието на дистанционното в ръката ми, но посочи кабината и започна да крещи заповеди на хората си.

Ченгетата се спуснаха към стълбите на стените и започнаха да се катерят към мен. Бяха предимно млади, подвикваха си и осъзнах, че настъпва ваканционна атмосфера — разбираха, че сам човек няма шанс срещу толкова много, и бяха сигурни, че ще накарат престъпника да плати за проникването в имота на техния човек. Имах усещането, че „злополучно“ падане няма да е немислимо.

Започнах трескаво да експериментирам с дистанционното — край всяка от лодките висеше четирицифрен номер и установих, че ако го въведа с клавиатурата, мога да движа съответната лодка напред и назад, вляво и вдясно. В халето прииждаха още полицаи, за да помагат за залавянето ми, а аз лежах в полумрака и опитвах да раздвижа възможно повече лодки, за да предизвикам максимално объркване преди момента, в който трябваше да бягам.

Единственото, за което не бях сигурен, беше един жълт бутон най-долу — имах своите подозрения, но не ми се искаше да пробвам. Вместо това ускорих първата яхта, насочих я към един дванайсетметров катер и се залепих за пода.

Един от полицаите, които се катереха по стената, видя какво ще стане и извика предупредително. Всички долу се разтичаха бързо — да си под две лодки, които ще се сблъскат, не е препоръчително.

В момента на удара се разхвърчаха парчета. Катерът се откачи от куките и се стовари на пода от петнайсет метра височина, при което стана на трески.

В последвалия хаос и страх скочих на крака. Дванайсетметрова скоростна моторница с два турбодвигателя — мечтата на всеки контрабандист — се приближаваше към мен. Когато дойде съвсем наблизо, скочих, сграбчих никелирания парапет на борда и се прехвърлих вътре.