Норман Полмар, Томас Б. Алън
Енциклопедия на шпионажа (782)

Литературни шпиони

Темата за шпионажа е също толкова стара, колкото и самият шпионаж (вж. БИБЛЕЙСКИ ШПИОНИ). Най-ранният източник на шпионски истории е Ди Жендзие, китайски супершпионин от VII в., чиито подвизи са пресъздадени в разкази от XVIII в., известни под названието „Ди Гунан“. Холандският дипломат P. Х. ван Хюлик ги превежда и адаптира под заглавието „Разказите на съдията Ди“^[1] Независимо от това, че в тези разкази става дума за древни времена, самите те се появяват в сравнително по-ново време.

В западната литература се смята, че ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР е написал първия шпионски роман — „Шпионинът“ („Spy“, 1821), създаден по действителните приключения на шпионин от времето на Гражданската война в Америка (вж. ХАРВИ БЪРЧ). Следва период на затишие в издаването на шпионска литература в САЩ, като изключим твърде преувеличените мемоари на шпиони, служили и на двете страни в Гражданската война.

В Англия ДАНИЕЛ ДЕФО работи като шпионин срещу якобитите, преди да напише „Робинзон Крузо“ („Robinson Crusoe“, 1719), но не е използвал шпионажа в творбите си. Чарлс Дикенс вплита шпионаж в замисъла на „Повест за два града“ („A Tale of Two Cities“, 1859). И в Англия, както и в САЩ, настъпва период на затишие до появата на шпионските романи. Към края на XIX в. двама особено плодовити писатели се обръщат към шпионажа като извор на теми и въвеждат жанра във Великобритания. Филипс Опънхайм пише романа „Тайнственият г-н Сабин“ („Mysterious Mr. Sabin“, 1898), смятан за първия шпионски роман във Великобритания. Съвременникът му УИЛЯМ ТАФНЪЛ ЛЬОКЮ създава преди него „Тайната служба“ („Secret Service“, 1896). Романът на Опънхайм „Великото представление“ („The Great Impersonation“, 1920) е най-известният му шпионски роман.

През 1903 г. излиза романът „Загадката на пясъците“ („The Riddle of the Sands“) от ЪРСКИН ЧИЛДЪРС, който е убеден, че Германия ще нападне Великобритания. Романът е за двама британски яхтсмени, които се натъкват на германските планове за нападение. Той кара британското Адмиралтейство да създаде флот в Северно море. Чилдърс поставя началото на истинска вълна от британски шпионски романи, включително два на ДЖОЗЕФ КОНРАД: „Тайният агент“ („The Secret Agent“, 1907) и „Под погледа на Запада“ („Under Western Eyes“, 1911). В първия роман е пресъздадена мрачната атмосфера на анархизма, в която действа персонажът му. Конрад създава първите изпълнени със страхове и опасения АГЕНТИ, които по-късно доразвиват ГРЕЪМ ГРИЙН и ДЖОН ЛЬО КАРЕ. В романа „Човекът, който беше Четвъртък“ („The Man Who Was Thursday“, 1908) K. Честъртън използва конспирация, за да превземе света — замисъл, който предшества бъдещите властелини на света, срещу които се изправя ДЖЕЙМС БОНД — героят на ЯН ФЛЕМИНГ.

СЪМЪРСЕТ МОЪМ, самият той британски агент през Първата световна война, използва собствения си опит, когато пише „Ашъндън“ („Ashenden“, 1928). „От всички измислени шпионски истории — пише Антъни Мастърс в «Литературни агенти» («Literary Agents», 1987) — приключенията в «Ашъндън» се доближават най-много до истинския живот на създателя.“ Льо Каре признава пред биограф на Моъм, че „Ашъндън“ му е оказал силно влияние. „Моъм — казва той — пръв писа за шпионажа, без да включва очарование, описвайки почти прозаичната реалност.“

През 30-те години шпионските трилъри започват да се появяват като серии в развлекателните списания (публикувани на евтина вестникарска хартия). Най-известни са фантастичните приключения на Оператор 5 от секретните служби, Американският ас под прикритие, познат също като Оператор 5 (а понякога като Оператор Z7).

Сирил Хенри Коулс — британски разузнавач в Първата и във Втората световна война, и Адълейд Манинг пишат серия от 25 книги под псевдонима Манинг Коулс. Героят в поредицата е Томи Хембълдън — агент, който работи за британските разузнавателни служби. Книгите на Манинг Коулс включват „Наздравица за вчера“ („Drink to Yesterday“, 1940), „Молитва за тишина“ („Pray Silence“, 1940) и „Те не се шегуват“ („They Tell No Tales“, 1941). Ф. ван Уик Мейсън, по-известен като автор на мистерии за убийства, използва героя Хю Норт от армейското разузнаване като герой на книгата „Смъртоносен посев“ („Seeds of Murder“, 1930).

ЕРИК АМБЛЪР описва Европа, която се приближава към войната, в серия от предвоенни романи. Греъм Грийн също изразява опасенията си от наближаващата война с романа „Доверен агент“ („Confidential Agent“, 1939). По-късно излизат „Нашият човек в Хавана“ („Our Man in Havana“, 1958) и „Човешкият фактор“ („The Human Factor“, 1978) — романи за Студената война. В „Тихият американец“ („The Quiet American“, 1955) Грийн използва истински американски оперативен работник, свързан с извършването на АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ. Това е генерал-майор ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ, прототип на героя Олдън Пайл, ревностен агент от ЦРУ под прикритие, който работи във Виетнам по време на администрацията на Айзенхауер. Лансдейл притежава парадоксалната отличителност на толкова добър ТАЕН АГЕНТ, че е използван за прототип не само за Пайл. Уилям Ледерер и Юджин Бърдик представят в романа „Грозният американец“ („The Ugly American“, 1958) легендарния Лансдейл като полковник Едуин Барнъм Хилъндейл, който действа на Филипините и спечелва повече уважение, отколкото надутите дипломати, защото не се притеснява да общува с простолюдието. А в романа на Жан Лартеги „Жълтото зло“ („Le Mal Jaune“), публикуван в Съединените щати със заглавието „Жълта треска“ („Yellow Fever“, 1965), Лансдейл е превъплътен в образа на антифренски настроения полковник Лайънъл Териман, когото наричат в романа втория ТОМАС ЛОРЪНС. През Втората световна война доста автори работят в разузнаването. Някои от тях натрупват опит, който по-късно използват като романисти. Грийн е бил агент в МИ–6; Ян Флеминг — създателят на Джеймс Бонд, е бил британски офицер от ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Британският писател Ангъс Уилсън започва писателската си кариера в резултат от военновременната си работа като криптограф в ПАРК БЛЕЧЛИ, където получава нервно разстройство и е посъветван от психиатър да се заеме с писателска дейност. Романистът Джон Маркуънд работи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).

И времето, и обстановката на двете световни войни не са толкова благоприятни за създаването на шпионски романи. Настъпилата след това Студена война става арена за безброй романи, в които агентите от Запада са изправени срещу агентите от Изтока. Герои и негодници шпионират за ЦРУ, МИ–6 и КГБ. Разузнавателни агенции се раждат в сенките и се появяват на страниците на романите. На страниците на документалните издания се съобщава много малко за истинската работа на разузнавачите.

Повечето шпионски романи са трилъри, в които героите са шпиони и които съвсем не приличат на истинските РАЗУЗНАВАЧИ, АГЕНТУРИСТИ и агенти. Писателят МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ, който е бил разузнавач през Втората световна война, коментира, че писателите на трилъри са се заели с шпионаж „толкова лесно, колкото умствено нестабилните стават психиатри или импотентните се залавят с порнография“.

Джеймс Бонд — агент 007 — си пробива пътя в света на романния шпионаж с „Казино «Роял»“ („Casino Royale“, 1953) — първия от 11-те романа за Бонд, в които шпионинът е описан като супергерой. Президентът Джон Ф. Кенеди, споделя, че Ян Флеминг — създателят на Бонд, е един от любимите му автори. Това допринася романите за Джеймс Бонд да излязат на първо място в американските класации на бестселърите. Същият успех имат и филмите за Бонд. (За заглавията и датите на филмите за Бонд вж. ФИЛМИ.)

ДЖОН ЛЬО КАРЕ въвежда реалистичния шпионин — замислен, изтормозен човек, който разбира, че изпълнява роля, която не разбира напълно. Умореният ДЖОРДЖ СМАЙЛИ се появява в „Събуждане на мъртвеца“ („Call for the Dead“, 1961). Но романът „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1963) налага Льо Каре като изключителен творец на шпионски романи.

Компетентните творби на Чарлс Маккери, посветени на шпионажа, се дължат на кариерата му в ЦРУ. Той самият се смята за романист, а не за романист на шпионски творби. Реалистичният му герой Пол Кристъфър работи за агенция, подобна на ЦРУ, и използва ПРИКРИТИЕТО на писател в списание. (След като напуска ЦРУ, няколко години Маккери работи като главен редактор на списание Нешънъл джиографик.) Първата му книга — „Досие «Мийрник»“ („The Miernic Dossier“, 1973), е одобрена от Ерик Амблър като „абсолютно убедителен роман“. Другите му романи са „Сълзите на есента“ („The Tears of Autumn“, 1975), „Тайният любовник“ („The Secret Lover“, 1977) и „Последната вечеря“ („The Last Supper“, 1983). Други автори също възприемат реалистичния стил на Льо Каре, като използват разузнавателни средства и автентични ситуации, за да опишат живота на шпионина. Кен Фолет, чиито замисли често са свързани с ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ, пресъздава реалистични ситуации в „Провалът“ („The Shakeout“, 1975), „Ключ към Ребека“ („The Key to Rebecca“, 1980), „Човекът от Санкт Петербург“ („The Man from St. Petersburg“, 1982) и „Пет тигъра“ („Five Tigers“, 1985).

Уилям Бъкли — консервативен писател и бивш офицер в ЦРУ, прибягва до шпионския стил. Неговият герой Блекфърд Оукс е нещо средно между един американски Джеймс Бонд и реалистичен герой. Поне от политическа гледна точка Бъкли прилича на Оукс, който е бивш агент на ЦРУ, създаден за специални проекти. Поредицата от 10 романа за Оукс приключва през 1994 г. с „Наистина очарователен замисъл“ („A Very Pretty Plot“).

ЛЕН ДЕЙТЪН си създава име още с първия си роман — „Досието «Ипкрес»“ („The Ipcress File“, 1962). Другите му романи са „Погребение в Берлин“ („Funeral in Berlin“, 1964), „Блести, блести, малък шпионин“ („Twinkle Twinkle, Little Spy“, 1976), трилогията „Берлинска игра“ („Berlin Game“, 1983), „Мексикански сет“ („Mexico Set“, 1984) и „Мач в Лондон“ („London Match“, 1985). В романа „Денят на Чакала“ („Day of the Jackal“, 1971) Фредерик Форсайт напипва пулса на шпионските романи, като включва и убиец, и контраразузнавач, които ценят всяка секунда и се опитват да изпреварят времето. Другите му романи са „Досието ОДЕССА“ („The ODESSA File“, 1972), „Кучетата на войната“ („The Dogs of War“, 1974) и „Четвъртият протокол“ („The Fourth Protocol“, 1984). В романа „Надеждата на Лейтън“ („Leighton’s Hope“, 1995) героят му Бърнард Самсън, умореният британски разузнавач, минава през лабиринтите на Студената война. В „Юмрукът на бога“ („The Fist of God“, 1994) Форсайт отвежда читателя в Персийския залив.

Тривейниън (писателският псевдоним на Род Уитакър) прибавя бруталност към реализма в „Санкцията на Айгър“ („The Eiger Sanction“, 1972), „Санкцията на Лу“ („The Loo Sanction“, 1973) и „Шибуми“ („Shibumi“, 1979). Робърт Лъдлъм, плодотворен писател, се нарежда някъде между приключенските разкази на Флеминг и реализма на Льо Каре. Сложни световни заговори са в центъра на романите му. Сред тях са „Наследството на Скарлати“ („The Scarlatti Inheritance“, 1971), „Кръгът Матарезе“ („The Matarese Circle“, 1979), „Превъзходството на Борн“ („The Bourne Supremacy“, 1986) и „Бележникът на Икарус“ („The Icarus Agenda“, 1988).

C излизането на романа „Ловът на «Червения октомври»“ („The Hunt for Red October“, 1984) на Том Кланси към шпионажа се прибавя и темата за високотехнологичните системи оръжия. Безстрашният герой от ЦРУ Джак Райън е по-скоро млад изпълнител, който извършва разузнавателни операции, отколкото шпионин от класата на Джордж Смайли. Героят на Кланси Райън подобно на Смайли на Льо Каре се появява и в следващите романи.

Истинското и измисленото

Границата между роман и действителност често се губи. Литературните разкази за шпионажа често са толкова автентични, че ЦРУ решава да издаде цяла библиотека шпионски романи, които се публикуват в цял свят. Тази тайна библиотека е място на действие на трилъра „Шестте дни на Кондора“ („Six Days of the Condor“, 1974) на Джеймс Грейди. Това е един от безбройните шпионски романи, на чиято основа са създадени шпионски филми. Героят от романа на Грейди е незначителен служител в ЦРУ, въвлечен във водовъртеж от интриги и убийства. Бивши разузнавачи стават автори на романи, а и романисти без всякакъв опит в шпионажа пишат по тази тема, като понякога се оставят изцяло на въображението си. Разузнавателните агенции често недоволстват, че офицери изоставят „плаща и кинжала“ и хващат писалката.

Сър КОМПТЪН МАККЕНЗИ през 1932 г. е съден за нарушение на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА за това, че е публикувал мемоарите си от Първата световна война. Британските разузнавачи упорито критикуват Льо Каре и Грийн за описанията на разузнавателната общност. Когато излиза романът на Грийн „Нашият човек в Хавана“, се обмислят възможностите за съдебно преследване на основание Закона за държавната тайна. (За други примери вж. МАСТЪРМАН, ДЖОН СЕСЪЛ; РАЙТ, ПИТЪР; СНЕП, ФРАНК; ЕЙДЖИ, ФИЛИП.)

РИЧАРД ХЕЛМС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, не харесва шпионските романи на Льо Каре и най-вече „Шпионинът, който дойде от студа“ поради цинизма и темата за предателството. Хелмс разрешава на ХАУЪРД ХЪНТ да пише шпионски романи, докато все още е на работа в ЦРУ. Очаквал е Хънт да създаде американския вариант на Джеймс Бонд. Хелмс подобно на АЛЪН ДЪЛЕС вярва, че шпионските романи от рода за Джеймс Бонд допринасят за популяризирането на разузнавателните агенции, които сами трудно могат да се рекламират.

Льо Каре отбелязва, че разузнавателните агенции често вербуват писатели и дори не съзнават цената, която трябва да бъде платена. „Писателите са своего рода диверсанти, ако не и предатели — нищо друго освен предатели — казва през 1986 г. Льо Каре пред Сънди таймс. — И колкото е по-добър писателят, толкова повече тайни разкрива и изглежда специалните служби си дадоха сметка за това, защото доколкото ми е известно, те вече не щадят нашего брата.“

Често пъти обърканият читател дори не разбира къде започва и къде свършва реалността. Същото важи и в случаите, когато бивши агенти решават да пишат документални книги. Най-добрият пример за подобна литература, която не се знае доколко е истинска или измислена, е „Моята тайна война“ („My Silent War“, 1968), в която ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ пише за кариерата си на ДВОЕН АГЕНТ, докато работи и за МИ–6, и за КГБ. Очакванията са били книгата на Филби да бъде наситена с пропаганда, но Греъм Грийн я нарича „много по-завладяваща от който и да е друг шпионски роман, за който си спомням“.

История и шпионаж

За разлика от другите аспекти на историята ролята на разузнаването в световните събития не е застъпена така, както заслужава. Повечето историци, сблъскали се с огромната бездна на дезинформация, с която е свързано разузнаването, избягват да пишат. Когато информацията за операция УЛТРА и за други дейности в декодирането от Втората световна война най-сетне са разсекретени, повечето историци не успяват да оценят значението на КРИПТОАНАЛИЗА за пораженията и победите в битките.

Робин Уинкс от Йейлския университет е един от малцината историци, които внимателно проучват разузнаването. Като разглежда предимно резултатите от първите стъпки на вербуването в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, Уинкс създава хронологична, остроумна и точна в документално отношение книга — „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987), която той самият нарича „история от по-особен вид“.

Историците, отбелязва той, „по традиция разчитат на документалното представяне“, докато разузнаването разчита „на отрицанието, на фалшифицирането и на унищожаването на документацията“. Дори когато в архивите е запазена документация, тя често е объркана и умишлено наситена с неточности.

Шпионската литература, пише Уинкс:

… има склонност или към специални писмени изложения, които по принцип се свързват с мемоарите, нещо естествено за човек, който е попаднал в полето на действие като активен участник, или към отбранителни позиции, като една от точките на дневния ред, макар и не тайна, е зовът да бъде проявено разбиране, че шпионството е необходимо за защитата на едно открито демократично общество от прикритите му врагове или от тези, които са изпълнени с гняв и арогантност, както е случаят с работата на ФИЛИП ЕЙДЖИ и „извършителите на разкрития“.

(За книгите, които авторите на настоящата енциклопедия смятат за правдоподобни, вж. Препоръчителна литература в края на изданието.)

Търсенето на истината в шпионските романи може да доведе до същото разочарование, както и търсенето на истината в предполагаеми точно документирани събития в шпионажа. Рупърт Алъсън — водещ автор по въпросите на британското разузнаване през 70-те и 80-те години (с псевдоним НАЙДЖЪЛ УЕСТ), пише в книгата „МИ–6“ („MI6“, 1983): „Опасностите, които крие пълното доверие в документираните сведения, са изтъкнати от пенсиониран резидент, който ми разкри, че по-голямата част от информацията в архива на резидентурата е чиста измислица.“

Цялата кариера на Филип Рот е на романист, който омагьосва и изумява читателите си (и почитателите на шпионски романи) с книгата „Операция «Шайлок»“ („Operation Shylock“, 1993), която поне в някои американски книжарници може да се открие на лавиците за „шпионски трилъри“. Героят му се казва Филип Рот и работи в Атина като израелски шпионин. Читателите и критиците предполагат, че книгата е роман, но самият Рот по-късно твърди, че написаното от него е истина. В края на книгата един оперативен работник от МОСАД съветва Рот, че е в негов интерес да твърди, че книгата е художествена измислица. „Така аз убедих сам себе си, че е в мой интерес да го послушам, — добавя Рот и обяснява: — … Аз съм само един послушен последовател на Мосад.“