Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spy Book: the encyclopedia of espionage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
dave (2010 г.)

Издание:

Норман Полмар, Томас Б. Алън. Енциклопедия на шпионажа

Американска, първо издание

Редактор: Райчо Радулов

Коректор: Юлия Шопова

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Виктор Паунов, 2001 г.

ИК „Труд“, 2001 г.

ISBN: 954–528–213–4

История

  1. — Добавяне

Уайт, Дик (Голдсмит) (1906–1993)

Със своята 32-годишна кариера в разузнаването Уайт успява да служи като директор и на МИ–5, и на МИ–6. За него се говори, че е професионалист „до мозъка на костите“.

Получава образованието си в колежа на Стортфърдския епископ и в оксфордския колеж Крайст чърч. След това учи 2 години в Мичиганския и Калифорнийския университет. За кратко време е преподавател. Кариерата му в разузнаването започва в МИ–5 през 1936 г. Преди войната работи 9 месеца в Германия, а през войната служи във ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и се издига до звание полковник. Работи в щаба на генерал Дуайт Айзенхауер — главнокомандващ съюзническите войски в Западна Европа.

След Втората световна война е отново в МИ–5 и през 1946 г. е назначен за директор на Отдел В (КОНТРАШПИОНАЖ). Заема този важен пост до избирането му за генерален директор през 1953 г. През 1955 г. получава рицарско звание.

След неуспешния опит на МИ–6 да се добере до научно-техническите подробности за съветския кораб Орджоникидзе в пристанище Портсмут (използван е възрастният водолаз ЛАЙЪНЪЛ КРАБ) за генерален директор на МИ–6 е назначен Уайт. Преместването е направено прибързано за наказание на разузнавателната служба за това, че е поставила правителството в неловко положение, извършвайки шпионаж на кораба, на който е пътувал съветският лидер Никита Хрушчов до Великобритания.

Уайт е първият непрофесионален военен, който оглавява МИ–6. Приемайки поста, той научава, че са били пренебрегнати препоръките му ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ да не бъде приеман отново в разузнаването. Самият Уайт е разпитвал Филби през 1951 г. и е бил убеден, че е съветски АГЕНТ. Но министър-председателят Харолд Макмилан само няколко месеца преди това е заявил пред обществото, че срещу Филби няма доказателства.

След като излизат наяве нови доказателства, Уайт изпраща Никълъс Елиът в Бейрут, за да изтръгне признание от Филби. Там Филби работи като журналист — отново благодарение на препоръките на МИ–6. Операцията завършва с провал — Филби успява да избяга в Съветския съюз. Въпреки че е огорчен от бягството на Филби, Уайт вярва, че е постъпил правилно, като се е опитал да върне Филби във Великобритания.

По-късно в книгата си „Моята тиха война“ („My Silent War“, 1969) Филби дава мнението си за Уайт като ръководител на Отдел В в МИ–5:

Той бе приятен и скромен човек, винаги готов да назове пръв своите недостатъци. Най-очевидната му грешка бе склонността му да се съгласява с последния, с когото бе разговарял. Верен на здравия си разум, той гледаше да възлага много работа на подчинените си, но като ръководител се грижеше за добрия микроклимат в отдела… Умението му да избягва кавги имаше значение за крайния резултат.

Все още под заплахата от съветски шпиони в разузнавателните служби, Уайт е принуден да окаже подкрепа на КОМИСИЯТА ФЛУЪНСИ, създадена, за да разследва дали РОДЖЪР ХОЛИС — негов приемник на поста в МИ–5, е съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.

Офицерът от МИ–5 ПИТЪР РАЙТ описва Уайт в книгата си „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) така: „Той бе висок, слаб, но с атлетична фигура и остър поглед. Имаше нещо у него, което напомняше за Дейвид Нивън, същите безупречни английски маниери, ненатрапчивия чар и невероятния усет към облеклото. Наистина, сравнен с другите директори на МИ–5 бе определено разпуснат.“ Райт дава и мнението си за преместването на Уайт от МИ–5 в МИ–6:

Решението Дик Уайт да бъде назначен за директор на МИ–6 според мен бе една от основните грешки в следвоенната история на английското разузнаване. Симптомите се усещаха още в средата на 50-те години, но под негов контрол МИ–5 вече крачеше бързо към модернизацията. Той съзнаваше необходимостта от промяна, а почитта, която хранеше към традициите, щеше да му помогне да осъществи поставените цели без сътресения. Той бе преди всичко офицер от контраразузнаването, със сигурност най-добрият през XX в., отлично обучен за поста на генерален директор. Той познаваше хората, разбираше проблемите и имаше идея, каква трябва да бъде ефективната организация за контрашпионаж, която искаше да създаде.

Уайт се оттегля от МИ–6 през 1968 г. Официално излиза в оставка през 1972 г., като остава „на повикване“ от правителството.