Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (167)

Епилог

На 9 май 1774 година в осем часа вечерта Версай представляваше извънредно любопитен и интересен спектакъл.

Още от първия ден на месеца крал Луи XV бе повален от ужасна болест, чиято опасност лекарите първоначално не смееха да признаят пред него. Той пазеше леглото и търсеше с очи около себе си истината или надеждата. Доктор Бордю бе установил, че кралят е болен от дребна шарка, една от най-поразяващите и зловредните, а доктор Ла Мартиниер, който потвърди диагнозата на колегата си, изказа мнението, че трябва да предупредят краля за действителното положение, за да може той като християнин телом и духом да предприеме мерки за собственото си спасение и за спасението на кралството си.

— Кралят е християнин — настояваше той — и би трябвало да поиска последно миропомазване.

Ла Мартиниер представляваше страната на дофина, или с други думи — на противниците. Бордю смяташе, че самото съобщаване на сериозността на заболяването ще убие краля и що се отнася лично до него, не искаше да стане кралеубиец. Всъщност Бордю представляваше госпожа Дю Бари.

Наистина, да се говори за религия пред краля означаваше да се прогони фаворитката. Когато Бог влезе през едната врата, налага се Сатаната да излезе през другата. Така или иначе, докато вътрешните различия в семейството и различията на отделните страни се разгаряха, болестта удобно се настаняваше в това остаряло, изхабено, разглезено и съсипано от разврата тяло. Тя така се окопаваше там, че нито лекарства, нито каквито и да било предписания можеха да я прогонят.

Веднага след първите прояви на злата болест, причинена от една изневяра на Луи XV, на която госпожа Дю Бари бе протегнала благосклонно опрощаващата си ръка, около леглото на краля се събраха двете му дъщери, фаворитката и най-облагодетелстваните придворни. Тогава всички все още се смееха и си помагаха един на друг.

Изведнъж във Версай се появи враждебният и зловещ силует на госпожа Луиз дьо Франс, която бе напуснала килията си в манастира „Сен Дьони“, за да дари на баща си утеха и да го обгради с грижи. Тя влезе в двореца, бледа и мрачна като статуята на обречеността. Вече не беше дъщеря на баща си, нито пък сестра на сестрите си. Приличаше на древните пророчици, които в злокобни дни на зла участ се появяват пред заслепените царе, за да викат с пълно гърло: „Беда! Нещастие! Нещастие!“ Случи се така, че госпожа Луиз дойде във Версай в мига, когато Луи целуваше ръцете на госпожа Дю Бари и ги слагаше на болното си чело и горящите си бузи като нежни милувки. При появата й всички побягнаха — сестрите й се оттеглиха треперещи в съдената стая, а госпожа Дю Бари прегъна коляно и побягна в апартаментите си. Привилегированите придворни отстъпиха чак в приемните. Единствено двамата лекари останаха в ъгъла, до камината.

— Дъще! — промълви кралят и отвори затворените си до този миг поради болката и температурата очи.

— Да, сир! Дъщеря ви — отвърна принцесата.

— Която идва…

— От името на Бога!

Кралят се понадигна и се опита да се усмихне.

— Понеже вие забравяте Бога — поде отново госпожа Луиз.

— Аз?

— А аз искам да ви припомня за съществуването му.

— Дъще, надявам се, че не съм толкова близо до смъртта, че да се налага спешно увещаване. Болестта ми е лека — малка отпадналост, нищожно възпаление.

— Болестта ви, сир, е такава, че според етикета изисква до леглото ви да дойдат най-висшите духовници на кралството. Когато някой член от кралското семейство се разболее от дребна шарка, той трябва начаса да бъде причестен.

— Госпожо — извика кралят, много блед и силно развълнуван, — какво говорите?

— Госпожо! — казаха едновременно ужасените лекари.

— Казвам — продължи принцесата, — че Ваше величество е болен от дребна шарка.

Кралят нададе вик.

— Лекарите не са ми казали — възрази той.

— Не се осмеляват да го направят, но аз виждам за Ваше величество друго царство освен кралството на Франция. Доближете се до Бога, сир, и изповядайте всичките си години.

— Дребна шарка ли! — шепнеше Луи XV. — Смъртоносна болест… Бордю! Ла Мартиниер! Вярно ли е това?

Двамата лекари наведоха глави.

— В такъв случай съм загубен! — повтори кралят, по-ужасен от всякога.

— Човек оздравява от всички болести, сир — каза Бордю, който пръв се опомни, — особено когато запази спокойствие на духа.

— Бог е този, който дава спокойствие на духа и здраве на тялото — заяви принцесата.

— Госпожо — каза дръзко, макар и тихо Бордю, — вие убивате краля!

Принцесата не посмя да отговори. Тя се приближи до болния, взе ръката му и я покри с целувки.

— Скъсайте с миналото, сир — му каза нежно тя. — Дайте пример на вашия народ. Никой не ви предупреди и поехте риска да се погубите навеки. Обещайте да живеете като християнин, ако оживеете, и да умрете като такъв, ако Бог ви призове при себе си.

Тя завърши думите с нова целувка на кралската ръка и с бавна крачка се отправи към приемните. Там отново спусна дългия си черен воал над лицето, слезе по стълбите и се качи в каретата си, като остави след себе си неописуемо стъписване и ужас.

Кралят едва събра сили, за да зададе няколко въпроса на лекарите. Беше разтърсен из основи.

— Не искам да се повторят сцените от Мец с херцогиня Шатору^[1] — заяви той. — повикайте госпожа Д’Егийон и я помолете да отведе госпожа Дю Бари в Рюей.

Тази заповед предизвика истинска експлозия. Бордю поиска да каже няколко думи. Кралят му заповяда на мълчи. Бордю впрочем виждаше, че колегата му е готов да докладва всичко на дофина. Той знаеше какъв ще бъде изходът от болестта на краля и не започна битка, а напусна кралските покои, като се отби при госпожа Дю Бари, за да я предупреди за предстоящия удар.

Графинята, ужасена от вече зловещите и обидни лица на придворните, побърза да изчезне. След един час тя напусна Версай, а херцогиня Д’Егийон, вярна и признателна приятелка, отведе изпадналата в немилост придворна в замъка Рюей. Беше го наследила от великия Ришельо. От своя страна Бордю затвори вратата на краля за цялото му семейство под претекст от зараза. От този момент нататък кралските покои бяха като зазидани. Там можеха да влязат единствено религията и смъртта. Кралят бе изповядан и причестен още на същия ден. Новината се разпространи в Париж, където вече се говореше само за изпадналата в немилост фаворитка.

Целият двор дойде да посети дофина, който затвори вратата си и не прие никого.

На другия ден обаче кралят се почувства по-добре и изпрати херцог Д’Егийон да занесе поздрави на госпожа Дю Бари. Беше 9 май 1774 година.

Жилището на дофина опустя и дворът се устреми настървено към Рюей, където беше настанена фаворитката. От заточението на маркиз Дьо Шоазьол в Шантьолу никой не беше виждал такава върволица от карети. Нещата всъщност опираха до едно нещо — ще живее ли кралят и госпожа Дю Бари все още ли е кралица, или ще умре ли кралят и госпожа Дю Бари ще се превърне ли в позорна куртизанка.

Ето защо Версай в осем часа вечерта на 9 май 1774 година представляваше толкова любопитен и интересен спектакъл. На площад „Д’Арм“, пред желязната ограда, се бяха оформили няколко бдителни и бързащи да научат новините групички. Това бяха граждани от Версай или Париж, които с цялата учтивост, която човек може да си представи, питаха за новини кралските гвардейци, които мълчаливо крачеха с ръце на гърба и изпълняваха почетния си караул. Малко по малко групичките се разпръснаха. Хората от Париж заеха места в пътническите коли, за да се върнат мирно и тихо по домовете си, а хората от Версай, сигурни, че именно те щяха да получат новини от първа ръка, също се завърнаха по къщите си.

Из града вече се забелязваха само нощните патрули, които изпълняваха дълга си малко по-вяло от обикновено, а нощта и тишината погълнаха гигантския свят, наречен двореца Версай, както и останалата част от света, от която той беше само една мъничка частица.

На ъгъла на улицата, оградена с дървета, която се намираше точно срещу двореца, върху каменна пейка и под вече гъстите листа на кестените седеше мъж в напреднала възраст. Лицето му беше обърнато към двореца, бастунът служеше за опора на двете му ръце, а ръцете му, от своя страна, подпираха замислената му глава на поет. Беше изгърбен и болнав старик, но очите му още хвърляха пламъци, а мисълта му гореше и беше още по-жарка и от огъня в очите му. Беше така погълнат от съзерцанието и от въздишките си, че не забелязваше в другия край на площада още един човек, който, след като беше гледал любопитно през оградата и беше разпитвал гвардейците, пресече по диагонал площада и се отправи към пейката с намерението да си отпочине.

Този герой беше млад човек с изпъкнали скули, мрачно чело и орлов нос. Беше изгърбен. Усмивката му беше язвителна. Докато вървеше към пейката, се кикотеше, въпреки че беше сам. Очевидно този смях представляваше ехото на някоя тайна мисъл. Когато беше на три крачки от пейката, забеляза стареца и се поотдалечи. Очевидно се опитваше да го разпознае с кривогледите си очи, но се страхуваше да не би погледът му да бъде разгадан.

— Господинът е дошъл да подиша чист въздух? — попита той, като внезапно се приближи.

Старецът вдигна глава.

— А! Но това е моят прочут учител.

— А пък вие сте моят млад лекар — каза старецът.

— Ще позволите ли да седна до вас?

— На драго сърце, господине.

И старецът направи място на новодошлия.

— Изглежда, че кралят е по-добре — каза младият човек. — Хората се радват.

И отново се изсмя.

Старецът не отговори.

— През целия ден — продължи младият човек — каретите се търкалят от Париж към Рюей, и от Рюей към Версай. Графиня Дю Бари ще се омъжи за краля веднага щом той се възстанови — и завърши мисълта си с по-шумен смях отпреди.

Старецът не каза нищо и този път.

— Простете ми, че се смея по този начин — продължи събеседникът му, като направи няколко нервни движения, издаващи силна раздразнителност, — но то е, защото като добър французин, разбирате, нали, обичам своя крал, а той е по-добре.

— Не се шегувайте така на тази тема, господине — каза кротко старецът. — Смъртта на един човек винаги представлява нещастие, а смъртта на един крал е винаги голяма беда за всички.

— Дори и смъртта на Луи XV? — прекъсна го младият човек иронично. — О, скъпи учителю, нима вие — един толкова могъщ философ, поддържате подобна теза? О, аз добре познавам силата и сръчността на вашите парадокси, но не ви поздравявам за този.

Старецът поклати глава.

— И защо впрочем да мислим за смъртта на краля! — продължи младежът. — Кой говори за нея? Кралят е болен от дребна шарка. До него са Бордю и Ла Мартиниер, а те са сръчни и способни хора… Обзалагам се че Многообичания Луи ще се измъкне и този път, скъпи учителю. Само че този път френският народ не се трупа и задушава по църквите, за да прави бабини деветини в името на спасението му като по време на първата му болест… Вижте, всяко нещо се изчерпва.

— Тихо! — каза старецът, като потрепери. — Говорите за човек, към когото Бог в този момент протяга ръка…

Учуден от този странен език, младежът погледна към събеседника си, който не изпускаше от очи двореца.

— Нима имате сигурни новини? — попита той.

— Погледнете — каза старецът, като посочи с пръст един от прозорците. — Какво виждате там?

— Един осветен прозорец. Това ли имате предвид?

— Да… но как е осветен този прозорец?

— С една свещ, поставена в мъничък фенер.

— Точно така.

— Е, и?

— Е, млади човече, знаете ли какво представлява пламъкът на тази свещ?

— Не, господине.

— Той представлява животът на краля.

Младият човек се вгледа по-втренчено в лицето на стареца, сякаш искаше да се увери, че той е напълно с ума си.

— Един от моите приятели, господин Дьо Жюсьо — продължи старецът, — постави тази свещ. Тя ще гори толкова време, колкото живее кралят.

— Тогава това е сигнал?

— Сигнал, който наследникът на Луи XV дебне зад някоя завеса. Този сигнал предупреждава кариеристите кога ще започне царуването им, а също и един беден философ като мен за мига, в който Бог ще духне един цял век и едно цяло съществуване.

Младежът потрепери на свой ред и се приближи към пейката и към своя събеседник.

— О! — продължи старецът. — Вгледайте се добре в тази нощ, млади човече. Вижте колко облаци и колко бури съдържа тя. Аз ще видя зората, защото не съм чак толкова стар, че да не дочакам утрешния ден, но тогава може би ще започне едно ново царуване, което вие ще видите докрай и което крие тайни също като тази нощ, докато аз няма да го дочакам. Така че пламъкът на тази мъждукаща свещ, чийто смисъл вече ви обясних, не е безинтересен за моя поглед.

— Вярно. Така е, учителю.

— Луи XIV царува седемдесет и три години — продължи старецът. — Колко ли ще царува Луи XV?

— А! — извика младежът, като посочи прозореца, който изведнъж потъна в мрак.

— Кралят е мъртъв! — каза старецът, като стана на крака.

Двамата се гледаха в мълчание в продължение на няколко минути.

Изведнъж една карета, впрегната с осем коня, потегли в галоп от двора на двореца. Двама лакеи на коне яздеха пред нея, като всеки държеше по една факла в ръка. В каретата бяха дофинът, Мария-Антоанета и сестрата на краля госпожа Елизабет. Светлината на факлите зловещо осветяваше бледите им лица. Каретата мина покрай двамата мъже на десет крачки от пейката.

— Да живее крал Луи XVI! Да живее кралицата! — извика младият човек със скърцащ глас, който сякаш обиждаше това ново величество, вместо да го поздрави. Дофинът отвърна на поздрава, а кралицата откри тъжното си и строго лице. Каретата изчезна.

— Скъпи ми господин Русо — каза тогава младежът, — ето, че госпожа Дю Бари е вдовица.

— Утре ще я заточат — каза старецът. — Сбогом, господин Марат.