Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (48)

46.
Кой беше господин Жак

Жилбер работеше със страст и жар и листът се покриваше със старателно изписани ноти, когато старецът, след като го беше наблюдавал известно време, седна на свой ред на другата маса и започна да поправя нотните листове, подобни на онези, от които бяха направени чувалите с фасул на тавана. Така изминаха три часа и часовникът току-що беше ударил девет часа, когато Терез се втурна припряно.

Жак вдигна глава.

— Бързо, бързо! — каза стопанката. — Идете в салона. На гости ни е дошъл един принц.

— И кой е този принц? — попита Жак тихо.

— Принц Дьо Конти.

— Един принц, знатна личност — си каза тихо Жилбер.

Усмихвайки се, Жак излезе след Терез, която затвори вратата след себе си.

Тогава Жилбер се огледа и като видя, че е сам, повдигна глава смутен.

— Но къде се намирам? — провикна се той. — Принцове и знатни особи у господин Жак! Херцог Дьо Шартър и принц Дьо Конти на гости у един копист!

Той се приближи до вратата, за да чуе нещо. Сърцето му биеше странно.

Първите поздрави вече бяха разменени между господин Жак и принца и сега говореше последният.

— Бих искал да ви отведа със себе си — казваше той.

— Защо, принце? — питаше Жак.

— За да ви представя на дофината. За философията настъпи нова ера, скъпи ми философе.

— Хиляди благодарности за доброто ви желание, господине, но ми е невъзможно да дойда с вас. Прикован съм към креслото от болести.

— И от вашата омраза към човека.

— Кога ще се състои събитието, господине? Бога ми, толкова любопитно нещо ли е аристокрацията, че да се разкарва човек заради нея?

— Така. Освобождавам ви от присъствие в Сен Дьони и на официалната церемония, но ще ви заведа непременно в Ла Мюет, където вдругиден ще отседне Нейно височество.

— Значи Нейно кралско височество пристига вдругиден в Сен Дьони?

— С цялата си свита. В края на краищата две левги се изминават лесно и не са кой знае какво разкарване. Казват, че принцесата е чудесна музикантка, тя е ученичка на Глук.

Жилбер не слушаше повече. При думите „вдругиден госпожа дофината пристига с цялата си свита в Сен Дьони“ започна да мисли само за едно нещо — че след един ден щеше да бъде на две левги от Андре. Тази мисъл го зашемети, сякаш очите му бяха погледнали в пламтящо огледало.

Жилбер се отпусна отново върху стола си.

И той се отдалечи решително от тънката стена, до която се беше доближил, ръцете му трепереха, беше като замаян. Изпитваше нужда от друго занимание, преписването би отвлякло мисълта му твърде малко. Той сграбчи една книга от бюрото на господин Жак.

„Издание, украсено с портрета на автора — продължи той. — О, но аз никога не съм виждал портрета на господин Русо. Нека да го видя.“

И той обърна бързо тънкия прозрачен лист, който покриваше гравюрата, и като видя портрета, нададе вик. В този миг вратата се отвори — Жак се връщаше. Жилбер сравни лицето на Жак с портрета, който държеше в ръка, и с отпуснати ръце, треперейки с цялото си тяло, той изтърва книгата, шепнейки: „Аз съм у Жан-Жак Русо!“

— Да видим как сте преписали нотите, дете мое — каза Жак, усмихвайки се, много по-щастлив от това неочаквано възклицание, отколкото от хилядите победи в славния си живот.

И минавайки покрай треперещия Жилбер, той се приближи до масата и хвърли поглед върху листовете.

— Нотите не са лошо изписани — каза той. — Не спазвате разстоянията и не съединявате с еднакви черти двойните ноти. Кръглата нота е грозна, а опашчицата не й приляга. Да, наистина приятелю, вие сте у Жан-Жак Русо!

— О, простете ми, господине, за всички глупости, които изрекох! — извика Жилбер, съединявайки ръцете си в знак на молба и готов да падне на колене.

— Трябваше ли — попита Русо, свивайки рамене, — да дойде един принц, за да познаете преследвания и нещастен философ от Женева? О, бедно и щастливо дете, което не познава преследването.

— О, аз съм щастлив, наистина щастлив, но то е, защото ви виждам, защото ви познавам и защото съм с вас.

— Благодаря ви, дете мое. Щастието не е всичко, трябва да се трудим. След като се поупражнихте, вземете това рондо и се опитайте да го препишете върху истински нотни листове. То е кратко и не е трудно. Преписвайте чисто. Но как ме познахте?

С бликащо от радост сърце Жилбер вдигна томчето с „Изповедите“ и показа портрета на Жан-Жак Русо.

— Ах, да. Портретът ми от първата страница на „Емил“^[1], изгорен на клада. Но какво значение има това? Пламъкът осветява, независимо дали произхожда от слънцето или от аутодафе.

— Господине, господине, знаете ли, че никога не съм мечтал за друго освен за това да живея край вас? Знаете ли, че моята амбиция не отива по-надалеч от това ми желание?

— Вие няма да живеете при мен, защото аз не вземам ученици — каза Русо. — Що се отнася до гостите, които видяхте, не съм достатъчно богат, за да ги приемам, а още по-малко — да ги оставя тук.

Жилбер трепна. Русо хвана ръката му.

— При това — не се обезсърчавайте. Откакто ви срещнах, аз ви изучавам, детето ми: във вас има и много лоши, но и много добри неща. Борете се с волята си срещу вашите инстинкти, пазете се от гордостта — този разяждащ червей на философията — и докато чакате нещо по-добро, преписвайте ноти.

Жилбер се опита да направи един жест, който Русо прекъсна, клатейки глава.

— На улица „Платриер“ — продължи той — има малка гостилничка за работници. Там може да се храните евтино, защото ще ви препоръчам. А докато това стане, да отидем да хапнем.

Жилбер последва Русо, без да каже нищо. За първи път през живота си той беше укротен — наистина, от човек, който превъзхождаше останалите.

След няколко хапки той стана от масата и се върна да работи. Така беше — стомахът му, свит от преживяното, не можеше да приеме никаква храна. През целия този ден той не вдигна очи от работата си и към осем часа вечерта, след като беше скъсал три листа, успя да препише чисто и четливо рондото на четири страници.

— Не искам да ви лаская — каза Русо. — И не е много хубаво, но е четливо. Работата струва десет су, ето, вземете.

Жилбер ги взе, като се поклони.

— В шкафа има хляб, господин Жилбер — каза Терез, на която дискретността, кротостта и прилежанието на Жилбер бяха направили добро впечатление.

— Благодаря, госпожо — отвърна Жилбер. — Вярвайте, няма да забравя добрината ви.

После Жилбер се оттегли в малката си стаичка, като стискаше в ръка сребърната монета от десет су и четирите медни су, които беше получил от Жан-Жак.

— Най-после — каза си той, влизайки в мансардата — аз съм господар на себе си, тоест още не, понеже държа в ръцете си хляба на милосърдието.

И въпреки че беше гладен, той остави върху перваза на малкото си прозорче хляба, до който не се докосна. После, смятайки, че ще забрави глада си, ако спи, духна свещта и се изтегна върху сламеника.

На другия ден (Жилбер спа много малко през нощта) утрото го завари буден. Той си припомни какво му беше казал Русо за градините, към които гледаше прозорецът му. Наведе се от капандурата и наистина видя дърветата на една хубава градина, а зад дърветата се намираше домът, комуто принадлежеше тя и чийто главен вход беше откъм улица „Жюсиен“.

В единия край на градината, обграден от млади дръвчета и цветя, се издигаше малък павилион със затворени капаци. Жилбер помисли най-напред, че капаците му са затворени поради часа и че тези, които обитават павилиона, още спят. Но тъй като дръвчетата бяха долепили плътно листата си върху тях, той скоро разбра, че този павилион беше необитаван поне от зимата насам.

Удари пет часът. Тогава Жилбер помисли, че градинската врата сигурно вече беше отворена, и измит, изчеткан и вчесан — благодарение на грижите на Русо, като се качи в мансардата предишната вечер, той намери там предметите, необходими за скромния му тоалет — та, както казахме, измит, изчеткан и вчесан, той взе парчето хляб и слезе долу.

Русо — който този път не го събуди, а и за да го проучи може би и да разбере по-добре навиците на госта си — не беше заключил вратата му вечерта. Той го чу да слиза и го проследи с поглед.

Видя Жилбер да излиза с хляба в ръка. Към него се приближи един бедняк. Русо видя как Жилбер му дава хляба, а после влезе у хлебаря, който току-що беше отворил магазинчето си, и си купи друг хляб. „Той ще иде в кръчмата — помисли Русо — и нещастните му десет су ще се стопят.“ Русо се лъжеше. Както вървеше, Жилбер изяде малка част от хляба си, а после спря до чешмата, която течеше в дъното на улицата, пи вода и изяде остатъка от хляба. После отново пи, изплакна уста, изми си ръцете и се върна. „Бога ми — каза си Русо, — мисля, че съм по-щастлив от Диоген^[2], след като намерих един човек.“

Жак като философ се възхищаваше от силата на човешката воля, която можеше да накара един младеж на осемнадесет години — с гъвкаво и силно тяло и страстен темперамент — да стои прегърбен в продължение на дванадесет часа над такава работа. Русо беше доловил лесно горещото желание, което изгаряше сърцето на младежа, но не знаеше дали беше породено от амбиция или от любов.

Жилбер претегли с ръка парите, които беше получил — монета от двадесет и четири су и монета от едно су. Той сложи едното су в джоба си — вероятно при другите, които му бяха останали от предишния ден, и стискайки с голямо задоволство монетата от двадесет и четири су в дясната си ръка, каза:

— Господине, вие сте моят господар, тъй като намерих работа при вас, дори ми давате безплатен подслон. Мисля, че няма да бъдете доволен от мене, ако направя нещо, без да ви уведомя.

Русо го изгледа учудено:

— Какво? — каза той. — Какво искате да направите? Имате други намерения вместо работата си за утре ли?

— Господине — каза Жилбер, — бих искал да отида в Сен Дьони.

— В Сен Дьони ли?

— Да. Госпожа дофината пристига утре в Сен Дьони.

— Смятах, че не обичате да зяпате подобни церемонии, млади приятелю — каза Русо. — Най-напред ми се стори, че презирате блясъка на абсолютната власт. Погледнете мен, когото вземате за пример. Вчера един принц от кралски произход дойде да ме убеждава да отида в двореца не както ще отидете вие, бедно дете, за да видите през рамото на някой френски гвардеец, повдигайки се на пръсти, как минава кралската карета, на която ще са окачени гербове като при светото тайнство, а за да застана до принцовете и за да видя усмивките на принцесите. Е, добре, аз — незначителният гражданин — отказах поканата на тази знатна особа.

Жилбер потвърди с глава.

— И защо отказах? — продължи Русо разпалено. — Защото човек не може да има две лица, защото ръката, която е написала, че кралската власт злоупотребява с властта, не може да иде да проси благоволението на един крал, защото аз, който зная, че всеки пищен празник лишава народа от малкото, което има, за да не се разбунтува, протестирам срещу тези празници, като не ходя на тях.

— Господине — промълви Жилбер, — моля ви да ми повярвате, че разбирам цялата ви тънка философия.

— Несъмнено, но все пак, тъй като вие не я прилагате, позволете ми да ви кажа…

— Господине — каза Жилбер. — Аз не съм философ.

— На добър час — каза той. — Имате причина.

— Да, господине, имам причина и, кълна ви се, тя няма нищо общо с любопитството, което човек изпитва към подобно тържество.

— Толкова по-добре или толкова по-зле, млади човече, тъй като вашият поглед е разумен, а аз търся напразно там наивността и спокойствието на младостта.

— Казах ви, че съм бил много нещастен, господине — изрече тъжно Жилбер — и че за нещастния човек няма младост. И така, разбрахме ли се, свободен ли съм утре?

— Да, приятелю мой… Само че — добави Русо, — докато вие зяпате всички бляскави личности на аристокрацията, аз ще разтворя един от моите хербарии и ще разгледам отново всички чудеса на природата.

А после, след като Жилбер сияещ беше затворил вратата след себе си, си каза:

— Това не е амбиция, това е любов.