Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (29)

27.
Госпожа Луиз дьо Франс

Госпожа Луиз дьо Франс, принцеса с величествена осанка и царствена красота, чието чело понякога се покриваше с бръчки от непонятна тъга, та госпожа Луиз дьо Франс, както казахме, налагаше на целия двор — чрез прилагането на практика на строги добродетели — уважение към държавната власт, която никой вече не зачиташе във Франция освен от интерес или от страх.

Нещо повече — в този момент на взаимна неприязън между народа и неговите господари (още не се казваше на висок глас тираните) я обичаха. Всъщност добродетелта й не беше показна. Въпреки че никога не го изразяваха гласно, си спомняха, че тя имаше сърце. И всеки ден тя даваше свидетелство за това чрез благодеяния, докато останалите не го показваха по друг начин освен чрез скандали.

Луи XV се страхуваше от дъщеря си по една-единствена причина — той я уважаваше. На няколко пъти се случи дори да се гордее с нея, а освен това тя беше единствена от децата му, която не въвеждаше целия двор в пикантни истории и банални интимни приключения. Докато той даваше на другите си три дъщери — Аделаид, Виктоар и Софи — имената Лок^[1], Шиф^[2] и Грай^[3], наричаше Луиз госпожо.

Откакто маршал Дьо Сакс беше отнесъл в гроба духа на родовете Дьо Тюрен, на Дьо Конде и на Мария Лежинска, духа, който пък определяше поведението на кралица Мария-Терезия, всичко ставаше все по-незначително около губещия величието си френски трон. Тогава госпожа Луиз, чийто характер определено беше кралски и в сравнение с останалите изглеждаше направо героичен, придаваше гордост на френската корона, върху която блестеше само тази фина перла сред измамния блясък на фалшивите скъпоценни камъни.

Ние не казваме, че Луи XV обичаше дъщеря си по тази причина. Луи XV, както е известно, обичаше само себе си. Ние просто твърдим, че той държеше на нея повече, отколкото на другите.

Влизайки, той видя принцесата сама в средата на галерията, облегната на една маса с инкрустации от санталово дърво и персийски камък.

Тя беше облечена в черно. Хубавите й коси без пудра бяха скрити под двойна дантела, челото й, по-малко строго от обикновено, изглеждаше може би по-тъжно. Тя не забелязваше нищо около себе си, само от време на време плъзгаше меланхоличните си очи по портретите на европейските крале, където блестяха нейните предци — кралете на Франция.

— Говори се, че заминавате, госпожо — каза Луи XV. — В Пикардия ли отивате?

— Не, сир — каза принцесата.

— В такъв случай отгатвам — каза кралят, като повиши глас. — Вие отивате на поклонение в Ноар Мутие.

— Не, сир — отговори госпожа Луиз, — оттеглям се в манастира на кармелитите^[4] в Сен Дьони, където, както знаете, съм игуменка.

Кралят потрепери, но лицето му остана спокойно, макар че сърцето му беше истински разтревожено.

— О, не! — каза той. — Не, момичето ми, вие няма да ме напуснете, нали? Невъзможно е да ме напуснете.

— Татко, от дълго време аз съм решила да се оттегля, за което Ваше величество даде разрешение. Не се противопоставяйте, умолявам ви.

— Да, разбира се, дадох това разрешение, но както знаете, го направих, след като се борих със себе си дълго време. Не можете да се погребете в манастир. Това са отминали обичаи. В манастир се влиза само поради страдания или нещастна съдба. Дъщерята на френския крал не е никак бедна, доколкото зная, а ако тя е нещастна, никой не бива да узнае.

— Сир — отговори Луиз, която си даде сметка за вълнението на баща си. Вълнението беше толкова рядка проява при егоист като Луи XV, че то трогна принцесата по-дълбоко, отколкото тя искаше да го покаже. — Сир, не разнежвайте сърцето ми, като ми показвате вашата нежност. Мъката ми не е обикновена мъка. Ето защо моето решение противоречи на обичаите в наши дни.

— Значи вие страдате — извика кралят в проблясък на чувствителност. — Ти страдаш, бедно дете!

— Много, сир — отговори госпожа Луиз.

— О, момичето ми, защо не сте ми казали?

— Защото това са мъки, които човешка ръка не може да излекува.

— Вие сте вярваща, Луиз, и все пак вие бихте могли със силата на религията…

— Все още недостатъчно, сир. И се оттеглям в манастир, за да намеря повече вяра. В тишината Бог разговаря с човешкото сърце, а в самотата човек разговаря с Божието.

Кралят направи крачка назад, като гледаше госпожа Луиз с учудване.

— Никога не сте ми говорили по този начин. Преувеличавате, скъпо дете. Аскетизмът ви погубва.

— О, сир, не наричайте с тази светска дума най-искреното и най-вече най-необходимото себеотрицание, което някога някоя поданичка е предложила на своя крал и някоя дъщеря на своя баща в случай на нужда. Сир, вашият трон, чиято горда сянка така щедро ми предложихте преди малко, се клати под удари, които вие все още не усещате, но аз вече предугаждам. Нещо дълбоко руши и дълбае пропаст, която може внезапно да погълне монархията. Казвали ли са ви някога истината, сир?

Госпожа Луиз се огледа, за да види дали някой не може да я чуе, и като видя, че всички придворни бяха на разстояние, продължи:

— Е, добре, аз зная истината. Облечена в дрехата на сестра на състраданието, съм посетила двадесет пъти мрачните улички, потъналите в глад мансарди, пълните с мъка кръстопътища. Е, добре! По тези улици, в тези мансарди, по тези кръстовища, сир, през зимата хората умират от глад и от студ, а през лятото — от жажда и горещина. Полята, които вие, сир, не виждате, защото ходите от Версай в Марли и от Марли във Версай, не раждат повече зърно, не казвам, за да прехранват народа, а за посев в браздите. Нечия вража сила е прокълнала браздите, които само поглъщат семето, а не раждат. На всички тези хора липсва хляб, те негодуват глухо, тъй като във въздуха летят неясни и неразбираеми слухове. В здрача на нощта слуховете шептят за железни вериги и тирания и при тези думи недоволните се пробуждат, престават да се оплакват и започват да негодуват. Военните бодат с безсмислените си шпаги земята, където зрее свободата, посята с пълни шепи от енциклопедистите. Писателите — и как ли би станало това, ако хората не започваха да виждат неща, които не виждаха досега — знаят, че ние причиняваме зло, и съобщават това на народа, който смръщва вежди всеки път, когато види да минават покрай него господарите му. Ваше величество жени сина си! Някога, когато кралица Ана Австрийска женеше нейния син, Париж направи подаръци на принцеса Мария-Терезия. Днес обратното, не само че градът не предлага нищо, но и Ваше величество трябваше да увеличи данъците, за да заплати каретите, с които водят една дъщеря на Цезарите при един син на Свети Луи. Духовенството е привикнало от много време да не се моли вече на Бога, но то усеща, че земите му са раздадени, привилегиите му — изчерпани, а сандъците му — празни, и отново започва да се моли на Бога за онова, което нарича щастието на народа! И накрая, сир, трябва ли да ви се каже онова, което вие добре знаете, онова, което вие видяхте с толкова горчивина и което не споделихте с никого? Кралете, нашите братя, които някога ни завиждаха, днес извръщат глава от нас. Вашите четири дъщери, сир, дъщерите на краля на Франция, не са омъжени, а в Германия има двадесет принцове, в Англия — трима, шестнадесет — в държавите на Север, без да броим нашите роднини — Бурбоните, в Испания и Неапол, които ни отбягват, както и другите. Може би Турция би ни пожелала, ако не бяхме дъщери на толкова християнски крал! О, не говоря за себе си, татко, не се оплаквам. Това състояние е щастие за мен, защото съм свободна, защото от мен никой не се нуждае, защото ще мога — в оттеглянето си, размишленията си, бедността си — да моля Бога да отклони от вашата глава и от главата на моя племенник ужасната буря, която аз виждам да се надига от земята към небето.

— Момичето ми, детето ми — каза кралят, — страховете ви превръщат това бъдеще в по-страшно, отколкото то е.

— Сир, сир — каза госпожа Луиз, — спомнете си за една древна принцеса, за тази царска пророчица^[5]. И тя като мен предричаше на баща си и братята си война, разрушения, пожари, а баща й и братята й се присмиваха на нейните предсказания и казваха, че са безумни. Не се отнасяйте с мен, както са се отнесли с нея. Пазете се, татко, размислете, кралю!

— Дъще — каза кралят след мрачно мълчание, — умолявам ви, не ме напускайте поне в този момент, ще разбиете сърцето ми.

Луиз дьо Франс взе ръката му и погледна с любов в очите му.

— Не — каза тя, — не, татко, нито час повече в този дворец. Не, време е да се моля. Чувствам сила, че ще успея да изкупя със сълзите си всички удоволствия, към които вие се стремите. Вие сте още млад, вие сте добър баща, вие ще успеете да простите.

— Остани с нас, Луиз, остани с нас — каза кралят, като я стисна в прегръдката си.

Принцесата поклати глава.

— Моето кралство не е на този свят — каза тя тъжно, като се отдръпваше от кралската прегръдка. — Сбогом! Днес аз казах неща, които ми тежаха на сърцето от десет години. Бремето им ме задушаваше. Сбогом, аз съм удовлетворена. Вижте — аз се усмихвам, днес аз съм щастлива. Не съжалявам за нищо.

— Дори и за мен ли, момичето ми?

— О! За вас щях да съжалявам, ако не можех повече да ви виждам, но вие ще идвате понякога в Сен Дьони, вие никога няма да ме забравите.

— О, никога, никога!

— Не се разнежвайте, сир, нека не караме хората да мислят, че тази раздяла ще бъде дълга, сестрите ми не знаят още нищо, така поне мисля. В течение са единствено моите довереници.

Кралят прочете в очите на дъщеря си, че решението й бе окончателно. Всъщност и той предпочиташе тя да замине без шум. Ако госпожа Луиз се боеше от риданията по повод нейното решение, кралят се боеше още повече от тях заради своите нерви. Освен това той искаше да отиде в Марли, а твърде многото страдание във Версай би го принудило да отложи пътуването си.