Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (76)

74.
Събитията, които Жилбер беше предвидил

Като остана сама, Андре се надигна от шезлонга си и по тялото на Жилбер премина тръпка.

Младото момиче застана право и започна да сваля от косите си фуркет след фуркет с белите си като алабастър ръце. Лекият пеньоар, който обвиваше тялото й, постепенно се изхлузи от раменете й и разкри изящна шия и прекрасни гърди, в които сърцето й биеше все още неспокойно. Вдигнатите й над главата ръце образуваха кръг, усилието я принуждаваше да се прегъва в кръста, а нежната й шия потрепваше под батистата.

Жилбер се канеше да прекрачи прага на Андре и да извика с всички сили:

— Да, ти си красива, красива си! Но не бъди толкова горда с хубостта си, защото я дължиш на мен. Аз спасих живота ти!

Жилбер реши да се втурне навън, но след влизането си баронът бе затворил вратите на павилиона. В момента, когато той влизаше в стаята на Никол, тя самата вече се приближаваше към къщата. Жилбер чу стъпките й по пясъка и имаше време само колкото да се скрие в мрака, за да не го забележи младото момиче. Никол затвори входната врата, прекоси преддверието и се втурна по коридора лека като птичка.

Тогава Жилбер се добра до преддверието и се опита да излезе навън. Но след като беше дотичала и припряно беше извикала: „Ето ме, ето ме, госпожице. Идвам. Само да затворя вратата“. Никол не само беше завъртяла два пъти ключа, но и го беше пъхнала в джоба си.

Така че Жилбер се опита безуспешно да отвори вратата, а после прибягна и до прозорците, които пък бяха покрити отвън с решетки. След още пет минути, прекарани в напразно проучване на възможностите, Жилбер разбра, че не може да излезе. Тогава младежът се сви в един ъгъл и реши да принуди Никол да му отвори вратата.

След малко Андре я освободи. Никол подпъхна завивката на господарката си, намали лампата, сипа разхладителна напитка в една сребърна чаша, поставена върху мраморно бялата нощна масичка, пожела нежно лека нощ на Андре и излезе на пръсти от стаята. После прекоси бързо стаята си и се приближи до водещата към градината врата.

Жилбер отгатна намеренията на Никол и за миг се запита кое беше по-разумно — да се издаде или пък да се шмугне внезапно покрай камериерката в мига, когато тя отваря вратата, и бързо да побегне. В такъв случай щяха да го видят, без да го познаят. Щяха да го вземат за крадец. Никол щеше да се развика за помощ, преди той да стигне до въжето, а дори и да стигнеше до него, щяха да го видят как се катери.

Ето защо, щом Никол застана пред вратата за градината, Жилбер излезе от тъмнината, където се беше скрил, и се появи пред младото момиче, целият облян от проникващата през прозорците лунна светлина. Никол се канеше да извика, но за миг тя взе Жилбер за друг човек и промълви след първия пристъп на уплаха:

— А, вие ли сте? Колко сте непредпазлив?

— Да, аз съм — отвърна Жилбер тихо. — Само че не вдигайте шум заради мен, както не го направихте и заради другия!

Никол го позна.

— Жилбер! — провикна се тя. — О, Господи!

— Помолих ви да не викате — каза студено младежът.

— Дошли сте да видите госпожица Андре. Вие сте влюбен в нея, но тя за щастие не ви обича. Пазете се да не ви издам…

— Опитай се — каза Жилбер, като се усмихна.

— А какво ще стане, ако кажа на госпожицата, на господин Филип и на господин барона, че съм ви видяла тук?

— Ще се случи това, което ти каза, но няма да ме изпъдят, тъй като, благодаря на Бога, вече съм изгонен, а ще ме преследват като див звяр. Но ти ще бъдеш изгонена, Никол.

— Внимавайте, господин Жилбер! — каза Никол заплашително. — Когато са ви открили на площад „Луи XV“, са намерили в ръцете ви парче плат от роклята на госпожицата.

— Внимавайте, Никол! Могат случайно и да се запитат защо, докато се преструвате, че простирате дантели, вдигате от земята хвърлени през оградата камъни.

— Не е по-голямо престъпление това, че получавам бележки, от факта, че сте се промъкнали тук, когато госпожицата се съблича! Е, какво ще кажете, господин Жилбер!

— Ще кажа, госпожице Никол, че то се равнява на престъплението, което извърши послушно момиче като вас, като пъхна ключовете под малката градинска врата.

Никол изтръпна.

— Жилбер! Жилбер!

— А, ето какво нещо била добродетелта, искам да кажа добродетелта на госпожица Никол! Ако намирате, че съм постъпил зле, като съм влязъл в стаята ви, госпожице Никол, докато…

— Но, господин Жилбер!

— Кажете на госпожицата, че съм влюбен в нея, аз пък ще твърдя, че сега съм влюбен във вас. Тя ще ми повярва, защото имахте глупостта да й кажете това в Таверне. После ще ви прогонят оттук. И вместо да отидете с госпожицата при дофината в Трианон, където бихте могли да кокетирате с богати и красиви благородници, което вие няма да пропуснете да направите, ще се наложи да заживеете с вашия възлюбен господин Дьо Бозир, а той е само един полицейски пристав или, с други думи, обикновен военен. Хубав провал, Никол! Наистина! Ето докъде ви доведе вашата амбиция! Никол — любовница на един френски гвардеец!

— Имайте милост, господин Жилбер! — каза Никол. — Не ме гледайте така. Очите ви проблясват зловещо в мрака.

— В такъв случай — каза Жилбер повелително — отворете ми вратата, Никол, и нито дума за всичко това! Вървете в парника, върнете се при скъпия господин Дьо Бозир и останете с него десет минути повече, отколкото възнамерявахте първоначално. Давам ви награда за вашата дискретност.

— А за какво са ви тези десет минути? — попита разтреперана Никол.

— За да се измъкна оттук. Вървете, госпожице Никол, вървете де! И като жената на Лот^[1], чиято история ви разказах по време на една от нашите срещи, които ми определяхте в купите сено, не се обръщайте назад, защото ще ви се случи нещо по-лошо от това да се превърнете в статуя. Хайде махайте се, красива сладострастнице, нямам какво повече да ви кажа!

Скоро от съзнанието на Жилбер изчезнаха всички — и баронът, и Филип, и Никол, и Бозир. В спомена си той виждаше само как полуголата Андре с вдигнати в кръг над главата ръце сваля един след друг фуркетите от косата си.

Събитията, които току-що описахме, станаха в петък вечерта. А разходката в горите на Люсиен, на която Русо се радваше толкова много, трябваше да се състои на по-другия ден.