Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (161)

159.
Селцето Арамон

Следите от стъпки по снега бяха на Жилбер, който от последната си среща с Балзамо изпълняваше дълга си на наблюдател и подготвяше отмъщението си.

Не беше похарчил никакви пари. С помощта на нежни думи и мили жестове на внимание беше успял да накара жената на Русо да го приеме и дори да го разглези. Начинът беше прост — от тридесетте су на ден, които Русо даваше на своя копист, скромният Жилбер отделяше три пъти седмично по една ливра и с нея купуваше някакъв малък подарък за Терез. Понякога това беше панделка за бонетата й, понякога някое лакомство или бутилка сладко вино. Добрата жена, чувствителна към всичко, което ласкаеше вкусовете й или дребното й честолюбие, се радваше и на възклицанията на Жилбер на масата, с които той възхваляваше готварските й способности.

Философът от Женева беше успял да я накара да приеме младия му любимец на масата, а през последните два месеца Жилбер беше толкова глезен, че беше успял да спести два луидора, които пазеше под сламеника до двадесетте хиляди ливри, дадени му от Балзамо.

Какъв живот само! Какво постоянство в държанието и каква упоритост на волята!

Жилбер ставаше с пукването на зората и започваше да наблюдава с непогрешимото си око какво прави Андре, за да разпознае и най-малката промяна в мрачния и еднообразен живот на затворничката. Нищо не убягваше от погледа му — нито пясъчната алея, по която броеше стъпките на Андре, нито гънките на пердетата — понякога полудръпнати, а понякога напълно затворени. Те даваха знак на Жилбер какво беше настроението на господарката на дома, защото в дни на пълно отчаяние Андре отказваше дори да погледне към небето и не допускаше дневната светлина да проникне в стаята й. По този начин Жилбер знаеше какво ставаше и в душата на Андре, и в дома й.

Беше намерил и начин да тълкува и всяка стъпка на Филип. Преценяваше ги, както си знаеше, но никога не се лъжеше нито какви бяха намеренията на брата, когато излиза, нито какъв беше резултатът при завръщането му. Улучи дори минутата и проследи Филип една вечер, когато отиваше във Версай, за да се срещне с доктор Луи… Това посещение във Версай беше пообъркало малко мислите на наблюдателя, но когато два дни по-късно видя как доктор Луи се промъква крадешком в градината откъм улица „Кок-Ерон“, разбра мистерията от по-предишната вечер.

Жилбер знаеше датите и осъзнаваше, че моментът да осъществи надеждите си наближаваше. Беше взел много предпазни мерки, за да осигури успеха на начинанието, осеяно с толкова много трудности. Ето какъв беше планът му:

Двата луидора му послужиха, за да наеме в предградието „Сен Дьони“ кабриолет с два коня. Колата трябваше да е на негово разположение в деня, която я поискаше. По време на отпуск от три-четири дни, взет от Русо, Жилбер беше изследвал околностите на Париж. През краткия си отдих беше отишъл в едно градче в Суасоне, на около осемнадесет левги от столицата, заобиколено от огромна гора.

Градчето се наричаше Виле-Котре^[1]. Веднага щом пристигна там, Жилбер беше отишъл право у единствения нотариус, чието име беше метр Нике.

Жилбер се беше представил на нотариуса като син на интенданта на известен благородник. Благородникът желаел доброто на детето на една от неговите селянки и бил натоварил Жилбер да му намери кърмачка. По всяка вероятност щедростта на господаря нямало да ограничи броя на месеците, през които детето ще се кърми. Освен това щял да даде и на метр Нике определена сума пари за нуждите на малкото.

Тогава метр Нике, който имаше три хубави момчета, му беше предложил дъщерята на кърмачката на синовете му, която живееше в близкото селце Арамон, на една левга от Виле-Котре. След като се омъжила, продължавала занаята на майка си. Тази добра жена се казвала Мадлен Питу. Имала син на четири години, който бил в отлично здраве, а наскоро била родила повторно, следователно щяла да е на разположение на Жилбер в деня, когато той реши да занесе или да изпрати по някого кърмачето.

Като взе тези мерки, Жилбер, точен както винаги, се завърна в Париж два часа преди да изтече отпускът му. Сега читателят ще ни попита защо младежът беше избрал именно малкото градче Виле-Котре и защо го беше предпочел пред всяко друго място.

Както в много други случаи, така и в този Жилбер се беше повлиял от Русо. Един ден философът беше казал, че гората около Виле-Котре е една от горите с най-богата растителност. Освен това беше споменал, че в нея се намират три или четири селца, скрити подобно на гнезда в най-гъстия листак на дърветата.

Това означаваше, че беше невъзможно някой да открие детето на Жилбер в тези селца. Селцето Арамон беше направило особено силно впечатление на Русо, до такава степен, че той, човекомразецът, самотникът и отшелникът, повтаряше доста често: „Арамон е накрай света. Арамон — това е пустинята. Там човек може да живее и умре като птичка — ще си стои на клона, докато е жива, и ще се скрие под листата, когато умре“.

Жилбер беше чул също така философът да разказва подробности за селото, например че имало предимно сламени колиби. Русо оживяваше природата с огнените си щрихи — обрисуваше всичко — от усмивката на кърмачката до блеенето на козата, от апетитната селска зелева супа до аромата на дивите черници и лилавите изтравничета.

„Ще ида там — си беше казал Жилбер. — Детето ми ще расте под сенките на дърветата, където учителят е копнял и въздишал.“

За Жилбер всяка фантазия беше правило без изключения, особено когато тя се представяше под облика на морална необходимост. Радостта му бе огромна, когато метр Нике в стремежа си да угоди на желанията му посочи селцето Арамон като място, което отлично подхождало на намеренията му.

Като се върна в Париж, Жилбер се беше погрижил за кабриолета. Кабриолетът не беше хубав, но беше здрав, а това беше всичко, от което Жилбер имаше нужда. Конете бяха здрави, набити першерони, а кочияшът — тромав и несръчен коняр, но какво значение имаше всичко това за Жилбер? Важното беше да пристигне до целта и най-вече да не събуди никаква любопитство.

Разказаната измислица не породи никакви подозрения у метр Нике. Жилбер наистина изглеждаше добре с новите си дрехи и наистина приличаше на здравомислещ син на интендант или на преоблечен личен прислужник на някой херцог или пер.

Встъплението му не предизвика съмнения и у кочияша. По онова време между народа и благородниците цареше доверие. Хората приемаха пари с благодарност и признателност, без да искат каквито и да било сведения. От друга страна, през онази епоха два луидора се равняваха на четири, а четири луидора дори и в наше време си струват труда. Кочияшът се съгласи да бъде нает, при условие че бъде уведомен два часа по-рано, за да бъде на разположение на Жилбер. За младежа цялото начинание бе свързано с фантазиите на поетите и на философите — две феи, които, макар и облечени по различен начин, бяха с еднакво добри намерения и готови да вършат добри дела. Да отвлечеш детето от една жестока майка, с други думи, да всееш смут и скръб в лагера на врага, а после с напълно променен вид да влезеш в селска сламена колиба у добродетелни селски хорица, каквито ги описва Русо, да оставиш върху люлката на детето огромна сума, а тези бедни хора да те гледат като Божи избраник, да минаваш за велик човек — ето какво му трябваше на Жилбер, за да удовлетвори както гордостта и огорчението си, така и любовта си към ближните, и омразата към враговете.

Съдбоносният ден най-сетне настъпи. Той беше последният от десетте дни, които Жилбер прекара в терзания, и толкова нощи — в безсъние. Въпреки суровия студ той си лягаше на отворен прозорец и всяко движение на Андре или Филип идваше до ухото му, както звънецът отеква под ръката, която дърпа шнура. Този ден той видя как Андре и Филип разговарят заедно пред камината, беше видял как прислужницата припряно заминава за Версай и забравя да затвори капаците на прозорците. Жилбер начаса хукна да предупреди кочияша. Остана пред конюшните през цялото време, докато той впрягаше конете, хапеше свитите си в юмрук ръце и пристъпваше от крак на крак, за да потисне нетърпението си. Най-сетне кочияшът скочи върху коня^[2], а Жилбер се качи в кабриолета. Накара кочияша да го спре в една пуста уличка, близо до пазара.

После се завърна у Русо, написа прощално писмо на добрия философ, писмо на благодарност на Терез, като и на двамата съобщаваше, че малко наследство го принуждава да замине за Южна Франция и че ще се върне. Но целият текст на писмата беше без точни данни. После прибра парите си в джобовете, а в ръкава си скри дълъг нож. Канеше се пак да слезе до градината по оловната тръба, но една мисъл го възпря.

Ами снегът… Изцяло погълнат от грижите в продължение на три дни, Жилбер не беше и помислил за това. По снега щяха да видят следи от стъпките му… Те щяха да започват от къщата на Русо. Нямаше никакво съмнение, че Андре и Филип щяха да поръчат разследване. Щяха да установят, че отвличането на бебето съвпада с изчезването на Жилбер, и цялата тайна щеше да бъде разкрита. В такъв случай се налагаше да заобиколи улица „Кок-Ерон“ и да влезе през малката градинска врата. Още преди месец Жилбер си беше приготвил шперц. От тази врата започваше малка вече утъпкана пътечка, следователно той нямаше да остави никакви следи там.

Жилбер не загуби и минута повече. Пристигна точно когато фиакърът, който беше докарал доктор Луи, спираше пред главния вход на малкото жилище. Жилбер отвори предпазливо вратата, не видя никого и се скри в ъгъла на павилиона, до зимната градина.

Беше ужасна нощ. Жилбер чуваше всичко — стенанията, виковете от болката, дори първото проплакване на сина си. Облегнат на голия камък, младият човек не усещаше снега, който падаше на гъсти едри парцали от черното небе. Сърцето му биеше до дръжката на ножа, който той трескаво притискаше до гърдите си. Втренчените му очи бяха кръвясали и от тях искреше огън.

Най-сетне лекарят излезе. Най-сетне Филип размени и последните си думи с него. Тогава Жилбер се приближи до прозореца, стъпките му се отбелязаха по снежния килим, който скърцаше под краката му. Затъваше в снега до глезени. Видя, че Андре спи в леглото си, видя, че и Маргьорит е задрямала в креслото си. Потърси с очи детето до майката, но го нямаше. Разбра веднага. Упъти се към външната врата, отвори я доста шумно и шумът го ужаси. Стигна чак до леглото, което по-рано беше на Никол. Докосна пипнешком с ледените замръзнали пръсти личицето на клетото дете, което проплака от болка. Именно този плач чу Андре.

После Жилбер зави детето в една вълнена завивка и го отнесе, като остави вратата полуотворена, за да не изскърца отново — шумът беше опасен.

Минута по-късно вече беше достигнал улицата през градинската врата. Затича към кабриолета и събуди кочияша, който беше заспал под наметалото си. Качи се в кабриолета, дръпна коженото перде, докато човекът се качваше на коня, и извика:

— Половин луидор, ако след четвърт час прекосиш бариерата!

Конете, подковани с шипове, за да не се хлъзгат по леда, препуснаха в галоп.