Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (84)

82.
В търсене на магьосника

По пътищата из гората в Марли, където кралят ловуваше, се бе струпала дълга върволица от карети. Това беше следобедният лов на краля. По време на лова пускаха в три различни часа на деня няколко сърни, та да може кралят в зависимост от мястото, където се намира, да се отзове на близък или далечен рог, известяващ къде е дивечът.

Този ден Негово величество беше заявил, че ще ловува до четири часа. От всичкия дивеч бяха избрали една сърна, пусната на обед, и разчитаха, че тя ще стигне до него. Госпожа Дю Бари от своя страна пък разчиташе да следва толкова неотлъчно краля, както той беше решил да преследва сърната.

Но човек предполага, а Господ разполага. Едно случайно съвпадение промени добрия план на госпожа Дю Бари. А случайността е почти толкова капризен противник, колкото беше самата графиня.

Като разговаряше за политика с господин Дьо Ришельо, графинята препускаше след Негово величество, който пък гонеше сърната. Тя и херцогът поздравяваха всички срещнати по пътя. Внезапно насред поредните поздрави те забелязаха на петдесетина крачки от пътя, под свод от великолепна зеленина, една счупена преобърната карета. Колелата й грозно стърчаха към небето. Конете на госпожа Дю Бари — великолепен впряг, подарен й от краля, бяха изпреварили всички останали и пристигнаха първи до преобърнатата карета.

— Я виж ти! Какво нещастие! — каза спокойно графинята.

— Бога ми, да! — каза херцог Дьо Ришельо.

— Мъртъв ли е онзи човек, когото виждам там, на тревата? — попита графинята.

— Не ми се вярва, госпожо. Нещо мърда.

— Я, виж ти! Някой ни поздравява.

— Значи не е умрял.

За всеки случай Ришельо вдигна тривърхата си шапка.

— О, графиньо, струва ми се, че…

— И на мен също…

— Че това е Негово високопреосвещенство принц Луи!

— Самият кардинал Дьо Роан.

— Какво, по дяволите, прави там? — попита херцогът.

— Да отидем и да видим — предложи графинята. — Шампан, карайте към обърнатата карета!

Кочияшът на графинята веднага излезе от пътя и колата потъна в горичката.

— Честна дума, това наистина е монсеньор кардиналът — прошепна Ришельо.

Това действително беше Негово високопреосвещенство, той се бе излегнал на тревата и чакаше да мине някой познат. Като видя, че госпожа Дю Бари се приближава, той стана.

— Хиляди почитания, госпожо графиньо — поздрави той.

— Как, вие ли сте, кардинале?

— Самият аз.

— И как се случи това нещастие?

— О, не ми говорете за това, госпожо! Единствено заради негодника — кочияша, когото накарах да домъкнат чак от Англия! Казах му да пресече напряко гората, за да настигна ловците, а той изви така рязко, че ме обърна и на всичко отгоре счупи най-хубавата ми карета.

— Не се оплаквайте, кардинале — каза графинята. — Ако кочияшът беше французин, щеше да ви счупи врата или най-малкото ребрата.

— Наистина, госпожо, карате ме да се срамувам.

— Качете се, принце, качете се.

— Не искам да ви притеснявам!

Херцогът вече беше освободил мястото в дъното и се беше преместил на предната седалка. Кардиналът започна да се пазари да седне той на неговото място, но херцогът остана непреклонен. Скоро конете на графинята наваксаха изгубеното време.

— Извинете, монсеньор — каза графинята, — но нима Ваше високопреосвещенство е започнал да ходи на лов?

— О, не, госпожо. Отидох във Версай, където исках да изкажа почитанията си на Негово величество, и разбрах, че е на лов. Понеже работата, за която исках да му говоря, не търпи отлагане, хукнах след него. Но заради този проклет кочияш не само ще изпусна възможността кралят да ме изслуша, но няма да мога да отида на срещата си в града.

— Виждате ли, госпожо — каза херцогът, като се смееше, — монсеньор казва нещата направо и ясно. Признава пред вас, че има среща.

— Която, повтарям, ще пропусна — възрази Негово високопреосвещенство.

— Нима един Роан, един принц, един кардинал пропуска нещо? — попита графинята.

— Да, освен ако не стане чудо.

Херцогът и графинята се спогледаха. Думата „чудо“ им напомни нещо, за което бяха разговаряли наскоро.

— Бога ми, принце — каза графинята, — понеже заговорихте за чудеса, ще ви призная, че съм много щастлива да срещна духовно лице, защото искам да ви попитам дали вярвате в тези неща.

— Но нали знаете, госпожо — обади се, смеейки се, Ришельо, — за Негово високопреосвещенство се говори, че е във връзка с духове — това не отговаря на религията.

— Не, но сигурно е твърде удобно — каза графинята.

— И какво видяхте, принце?

— Заклел съм се да пазя тайна.

— Но ако сте обещали да пазите тайна за магьосническите действия, може би не сте обещали да пазите в тайна името на магьосника?

— Не.

— В такъв случай, принце, искам да ви кажа, че херцогът и аз излязохме, за да търсим един магьосник!

— О, тогава ще ви дам моя.

— И как се казва?

— Граф Дьо Феникс.

Госпожа Дю Бари и херцогът се спогледаха пребледнели.

— Ама че странна работа! — казаха те едновременно.

— Познавате ли го? — попита принцът.

— Не. И вие го смятате за магьосник?

— О, дори смятам, че струва колкото двама магьосници.

— По какъв повод се срещнахте с него?

Кардиналът се поколеба.

— Исках да науча съдбата си от него. Всъщност той ми разказа истории от отвъдния свят.

— Няма ли той друго име освен граф Дьо Феникс?

— Чух че го наричат още…

— Кажете, монсеньор! — възкликна графинята нетърпеливо.

— Жозеф Балзамо, госпожо.

Графинята сплете ръце и погледна Ришельо, а Ришельо си почеса върха на носа и също я погледна.

— Толкова ли е черен дяволът? — попита внезапно госпожа Дю Бари.

— Дяволът ли? Но аз не съм го виждал, графиньо.

— Каквото и да говорите, принце, — продължи госпожа Дю Бари, — признайте, че в тези неща малко или много е замесен дяволът.

— По дяволите, така е.

— Няма ли и вие да поискате от този магьосник да ви направи хороскоп, графиньо? — попита Ришельо.

— Умирам от желание за това, признавам.

— Обърнете се към него, госпожо.

— Но къде би могло да стане това? — попита графинята, като се надяваше, че кардиналът ще й даде адреса, който тя търсеше.

— Е, Бога ми, почакайте малко… не… да… не. Беше в Маре, почти на ъгъла на улицата. Улица „Сен Франсоа“, „Сент Анастаз“… беше име на някакъв светец. О, напротив, кълна се в честта си, че светците познавам дори твърде малко. Почакайте, този глупак, моят лакей, би трябвало да знае.

— Ах, чудесно? Ние го взехме с нас и той е отзад. Спрете, Шампан, спрете.

Херцогът дръпна едно въженце. Кочияшът спря внезапно бързите тръпнещи коне.

— Олив, там ли си, нещастнико? — каза кардиналът.

— Да, монсеньор.

— Къде точно ходихме в Маре една вечер?

Лакеят беше чул прекрасно целия разговор, но не показа, че знае защо му задават този въпрос.

— Улица „Сен Клод“, монсеньор.

— Клод, така беше! — провикна се кардиналът. — Ами да, нали се бях обзаложил с вас, че става дума за име на светец!

— Улица „Сен Клод“! — повтори графинята, като хвърли на Ришельо красноречив поглед, толкова явен, че маршалът, който винаги се страхуваше да не разберат тайните му, особено когато се отнасяше за заговор, прекъсна госпожа Дю Бари:

— Графиньо! Кралят!

— Къде?

— Ей там!

— Кралят, кралят! — провикна се графинята. — Завий наляво, Шампан, завий наляво, за да не ни види Негово величество.

— Защо, графиньо? — попита уплашеният кардинал. — Аз смятах, че ще ме отведете при краля!

— О, вярно, че вие искахте да видите Негово величество!

— Аз съм тук само по тази причина, графиньо.

— Е, добре! Ще ви закарат при него.

— Ами вие? Какво ще правите вие двамата?

— Ние ли? Ние ще останем тук.

Шампан спря рязко.

— Шампан, ние слизаме, а вие отведете Негово високопреосвещенство при краля!

— Ами вие самата, госпожо? Къде ще отидете? — попита той.

— Ей там, край дъбовете.

— Кралят ще ви потърси.

— Толкова по-добре.

Госпожа Дю Бари не си губеше времето. Тя хвана ръката на херцога и го задържа към сечището.

— Разбирате ли — попита тя, — че сам Бог ни изпрати скъпия кардинал? За да ни даде възможност да тръгнем по следите на нашия човек.

— Значи отиваме при него? Ще ви разкажа нещо… И така, бях във Виена, по времето на моето посланичество там. Една вечер под светлината на един уличен фенер ме раниха с шпага, пронизаха ме през цялото тяло. Шпагата принадлежеше на измамен съпруг, най-гибелното нещо на света. Аз паднах. Прибраха тялото ми, аз бях мъртъв.

— Как така бяхте мъртъв?

— Честна дума, или поне малко оставаше да умра. В това време мина един магьосник и попита кой е мъжът, когото носят да погребат. Казаха му името ми. Тогава той спря носилката, изсипа три капки от една течност върху раната ми и три капки в устата ми. Кръвта спря, аз започнах отново да дишам, очите ми се отвориха. Бях спасен…

— Това е Божие чудо, херцог.

— Съмнявам се, освен ако не е открил еликсира на живота.

— Може би, маршале. Нима вярвате в тези неща?

— Вярвам във всичко.

— А как се казваше?

— Носеше чудновато гръцко име — Алтотас.

— О, какво ужасно име, маршале!

— Нали, графиньо?

— Херцог, ето, че каретата се връща.

— Чудесно!

— И отиваме в Париж?

— В Париж.

— На улица „Сен Клод“?

— Щом така желаете… Ами кралят, който ви очаква…

— Ето това определи решението ми, херцог, ако допуснем, че преди малко съм се колебала. Той ме съсипа, негов ред е да се гневи! Твой ред е да беснееш, кралю!

— Но ще помислят, че сте се загубили или че са ви отвлекли.

— Тогава толкова по-добре, още повече че са ме видели с вас, херцог.

— Вижте, графиньо, аз също ще бъда напълно откровен — страхувам се.

— От какво?

— Да не разкажете тези истории на някого и да не се подиграват после с мен.

— В такъв случай ще се подиграват и с двама ни, херцог, защото и аз идвам с вас. Шампан! Шампан! Бързо тук, зад този храст, за да не ни забележат! Жермен, затворете вратичката! Готово. А сега карайте към Париж, на улица „Сен Клод“ в Маре, и колкото се може по-бързо!