Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Общоизвестна истина е, че всеки богат млад мъж трябва да си вземе съпруга.

Все едно какво чувствува такъв един човек, все едно какво си представя, когато пристига за пръв път в някой край: тази истина е тъй загнездена в съзнанието на новите му съседи, щото всяко семейство го възприема като законна собственост на една от дъщерите си.

— Мистър Бенит, драги — обърна се един ден към него съпругата му, — знаете ли, че имението Недърфийлд най-сетне си има наемател?

Мистър Бенит отвърна, че не знаел.

— Да, да, така е — потвърди мисис Бенит; — мисис Лонг ей сега беше тука и всичко ми разправи.

Мистър Бенит мълчеше.

— Не ви ли интересува кой е той? — раздразнено възкликна жена му.

— Е, щом настоявате, нямам нищо против да чуя.

Думите прозвучаха като подканване.

— Мисис Лонг каза, че Недърфийлд Парк го е наел някакъв млад богаташ от Северна Англия; дошъл в понеделник в карета с двоен впряг, огледал имението и тъй го харесал, че веднага приел условията на мистър Морис; той самият щял да се нанесе преди Архангеловден^[1], а част от прислугата се очаква още в края на другата седмица!

— Как му е името?

— Бингли.

— Женен ли е, или е свободен?

— А, свободен е, драги мой, свободен, разбира се! Свободен, и то богат; с годишен доход от четири-пет хиляди лири. Голямо щастие за дъщерите ни!

— Че защо? Тях какво ги засяга?

— Слушайте, мистър Бенит — вдигна глас жена му, — започвате да ме ядосвате! Не разбирате ли, че възнамерявам да го оженя за една от тях?

— Аха, значи, това го е подтикнало да се премести тука.

— Това го било подтикнало! Глупости! Чуйте се какво приказвате! Не, но нищо чудно да се влюби в някоя от тях — трябва да го посетите още щом пристигне.

— А защо аз? Вървете вие с момичетата или пък ги пратете сами; дори ще е по-добре, иначе, каквато сте хубавка, току-виж, мистър Бингли вас предпочел.

— Ах, драги, ласкаете ме. Вярно е, хубава бях, но сега вече не съм кой знае какво. Жена с пет големи дъщери не бива да мисли за собствената си хубост.

— На такава жена обикновено не й е останала хубост, за която да мисли.

— Не, не, драги, ще трябва да посетите мистър Бингли още щом пристигне.

— Такова нещо не обещавам.

— О, ами помислете за дъщерите си. Представяте ли си — каква партия! Сър Уилям и лейди Лукас ще отидат само заради това — те, както знаете, обикновено не посещават новодошлите. Не, вие трябва да отидете, иначе и ние няма да можем да му се представим.

— Не се превземайте! Мистър Бингли ще ви приеме с радост; а пък аз ще му пратя по вас с писъмце сърдечното си съгласие да се ожени за онова от момичетата, което той си избере; но ще подхвърля и някоя добра дума за малката ми Лизи.

— А не, да извинявате! Лизи е същата като другите; по-хубава от Джейн не е, нито е по-добродушна от Лидия. А вие все Лизи, Лизи …

— Вземи едната — удари другата — отвърна той, — глупави са и невежи като всички девойки; а Лизи е много по-умна от сестрите си.

— Мистър Бенит, защо оскърбявате собствените си деца? Умирате да ме ядосвате. Нямате жалост към бедните ми нерви.

— Несправедлива сте, скъпа моя. Дълбоко почитам тези ваши нерви. Те са ми стари приятели. Вече двайсет години ви слушам да ги окайвате.

— Ох, ако знаехте как страдам!

— Дано ви мине и дано още много млади мъже с доход над четири хиляди да се заселят в околността.

— И двайсет да дойдат, все това — щом отказвате да ги посетите!

— Обещавам, драга, станат ли двайсет, ще ги посетя до един.

Мистър Бенит представляваше такава странна смесица от избухливост, язвителен хумор, сдържаност и своенравие, че двайсет и три годишното съжителство не стигаше на съпругата му, за да го опознае. Тя самата бе по-ясна. Беше жена неразбрана, невежа и капризна. Всяко недоволство отдаваше на болните си нерви. Основната цел на живота й бе да омъжи дъщерите си, основната разтуха да ходи по гости и да одумва другите.