Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

106.
Душата и тялото

Всички гледаха пациента с учудване, само лекарят го наблюдаваше със задоволство и с възхищение. Няколко души изказаха опасението, че и двамата са полудели. Марат прошепна това мнение на ухото на Балзамо.

— Може би нещастникът от болка е загубил разума си? — каза той. — Ето защо не усеща нищо.

— Не ми се вярва. Изобщо не си е изгубил разсъдъка — отговори Балзамо, — ако го поразпитам, ще ни каже дали и кога ще умре или пък колко време ще е необходимо за възстановяването му.

Марат беше готов да сподели общото мнение, с други думи — да повярва, че и Балзамо, и пациентът бяха луди. Но в това време хирургът връзваше артериите, откъдето обилно течеше кръв.

Балзамо извади от джоба си някакво шишенце и изсипа върху една марля няколко капки от течността. После помоли главния хирург да сложи превръзката върху артериите.

Главният хирург се подчини с известно любопитство.

Сложи малкия тампон върху артерията, тя потрепери, разтърси се и от нея кръвта започна да тече капка по капка. От този момент нататък хирургът можеше вече да я върже много по-лесно.

В този миг Балзамо наистина се почувства победител. Започнаха да го разпитват къде бе учил и към коя школа принадлежи.

— Аз съм германски лекар от школата на Гьотинг — каза той. — Направих откритието, на което бяхте свидетели. Засега бих желал, господа и скъпи колеги, това откритие да бъде запазено в тайна. Аз изпитвам страх от кладата и се боя да не би Парижкият съд да се събере за последен път, за да осъди на изгаряне един магьосник.

Балзамо се обърна към пациента, по чиито устни угасваше последната строфа от припева на песента.

— Е, приятелю, какво ще предскажете за състоянието на бедния Авар.

— Какво ще предскажа ли? — попита болният. — О, почакайте, първо трябва да напусна Бретан, където бях досега, и да се пренеса в „Отел-Дийо“, където се намира той.

— А операцията сполучлива ли е била?

— Да, напълно, само че…

Лицето на болния помръкна.

— Само че? — настоя Балзамо.

— Само че го очаква ужасно изпитание — треската. Ще настъпи тази вечер, към седем часа.

Всички присъстващи се спогледаха.

— О, тя ще влоши положението на Авар, но той ще превъзмогне първия й пристъп!

— Да, но… — каза нещастникът и въздъхна.

— Значи ще има и втори пристъп на треска?

— Да, при това ужасен. Бедният Авар — продължи болният, — той има жена и дечица.

Очите му се напълниха със сълзи.

— Значи жена му ще остане вдовица, а децата му сираци? — продължи Балзамо.

— Чакайте, чакайте! — извика клетникът и сплете ръце.

— Не, не!

Лицето му просия. Вярата му се върна.

— О, не! Жена му и децата му толкова са се молили за него, че са издействали от Бога милост за бедния Авар!

— Значи той ще оздравее?

— Възстановяването му ще продължи много дълго. Почакайте — месец, шест седмици, два месеца. Той е влязъл тук преди пет дни, ще излезе след два месеца и петнадесет дни.

— А здрав ли ще излезе?

— Да.

— Но — обади се Марат, — той няма да може да работи и да храни жена си и децата си.

— О! Бог е добър и ще му помогне.

— А как ще му помогне? — попита Марат. — Щом научавам толкова неща днес, бих искал да разбера и това.

— Бог е изпратил при него един милостив човек, който го съжалява и който му прошепва тихо: „Искам на бедния Авар да не му липсва нищо.“

Всички се спогледаха, а Балзамо се усмихна.

— Наистина ние присъстваме на нещо много странно — обади се главният хирург, докато опипваше челото на болния, преслушваше гърдите му и измерваше пулса му. — Та този човек спи!

— Така ли мислите? — попита Балзамо. После той хвърли властен и енергичен поглед към ранения и извика: — Събудете се, Авар!

Младият мъж отвори с усилие очи и огледа с огромна изненада присъстващите — от ужасяващи и сеещи заплаха те се бяха превърнали за него в безобидни същества.

— О — прошепна той с болка, — още ли не сте ме оперирали?

Балзамо бързо взе думата. Той се страхуваше от вълнението на болния. Всъщност нямаше нужда да бърза, никой не се решаваше да проговори, защото всички бяха все още обхванати от прекалено голямата изненада.

— Приятелю — каза му той, — успокойте се. — Главният хирург оперира крака ви. Той спази всички изисквания, които налагаше вашето състояние. Изглежда, бедно момче, че сте слаб духом, тъй като припаднахте още при първите болки.

— О, толкова по-добре — каза младият бретонец весело, — не усетих нищо. Сънят ми беше лек и дори възстановителен. О, какво щастие! Няма да ми отрежат крака!

Но в това време нещастникът хвърли поглед върху масата и видя, че тя е обляна в кръв. После съзря и осакатения си крак. Нададе вик и този път наистина припадна.

— Хайде сега, разпитайте го — обърна се студено Балзамо към Марат — и ще се уверите, че ще отговори.

После се отдалечи с главния хирург в един ъгъл на стаята, докато помощниците отнасяха нещастника в леглото му.

— Господине — попита го той, — чухте ли добре какво каза горкият болен.

— Да, господине. Каза, че ще оздравее.

— Но каза и нещо друго — че Бог ще се смили над него и ще му помогне да изхрани жена си и децата си.

— Е, и?

— Господине, той каза истината — и за едното, и за другото. Бихте ли се съгласили обаче да бъдете посредник в милосърдието между вашия болен и Бога? Ето ви един диамант, който струва двадесет хиляди ливри приблизително. Щом видите, че болният оздравява, продайте го и му дайте парите. И тъй като, както мъдро ми каза вашият събрат Марат, душата има голямо влияние върху тялото, изчакайте клетият Авар да дойде в съзнание и му обяснете, че неговото бъдеще и това на децата му е осигурено.

— Както желаете, господине. Името ви, ако обичате.

— Граф Дьо Феникс.

Хирургът отиде в съседната стая, а в това време смаяният и объркан Марат, който все още се бореше с очевидното, се приближи до Балзамо. След пет минути се върна и хирургът. Той държеше в ръка лист хартия и го подаде на Балзамо. Това беше разписка и в нея пишеше следното:

Получих от граф Дьо Феникс един диамант, който по неговите собствени думи струва двадесет хиляди ливри. Сумата от диаманта ще бъде връчена, както графът пожела, на господин Авар в деня, когато той напусне болницата „Отел-Дийо“.

15 септември 1771 година

д-р Гийотен[1]

Балзамо се поклони на лекаря, взе разписката и излезе, следван по петите от Марат.

— Забравихте главата на починалата — напомни Балзамо, за когото разсеяността на младия му ученик по хирургия беше повод за ново тържество.

— О, да, наистина! — каза Марат и се върна, за да вземе зловещия товар.

Щом излязоха на улицата, двамата закрачиха бързо, без да разговарят. А щом стигнаха до улица „Кордьолие“, изкачиха заедно стръмната стълба, която водеше към мансардата. Само че, преди да се запътят нагоре, Марат се спря за миг пред жилището на портиерката — ако изобщо тази дупка можеше да бъде наречена жилище, за да разбере дали госпожа Гривет знаеше нещо за изчезналия му часовник. Едно седем-осемгодишно момченце — слабичко и с жълтеникав тен на лицето, обясни с кресливото си гласче:

— Мама излезе. Тя каза, ако господинът се прибере, да му предам това писмо.

— О, не, малки приятелю, предай й лично да ми го донесе! — отговори Марат.

След тази случка Марат и Балзамо се качиха нагоре.

— Уф! — въздъхна Марат, като посочи на Балзамо един стол, а самият той се строполи върху едно трикрако столче. — Разбирам, че учителят има тайни.

— Това се дължи само и единствено на факта, че преди останалите хора аз съм достигнал до тайните на природата и на Бога — заяви Балзамо.

— Охо! — възкликна Марат. — Но науката вече доказа, че човекът е всемогъщ! Така че човекът трябва да се гордее, че е човек.

— Да, но аз съм само един безпомощен лекар, който лекува душата — усмихна се Балзамо.

— А! Ето точно тук мненията ни се разминават, господине. Вие смятате, че сте открили нещото и сега търсите само името му. А аз твърдя, че вие търсите и едното, и другото.

— Ще се върнем на този въпрос малко по-късно. Значи вие твърдите, че лудостта е моментно отделяне на духа?

— Да, със сигурност е така.

— И е неволно, нали?

— Да… Наблюдавах веднъж един луд в Бисетър, който захапваше решетките и крещеше: „Готвачо, фазаните ти са крехки, но не са удобно сервирани!“

— Но в края на краищата съгласете се, че лудостта преминава през духа като облак, а после човешкият дух остава непокътнат както преди.

— Почти никога не става така.

— Но вие все пак видяхте, че нашият болен бе съвършено нормален след налудничавия според вас сън, нали?

— Така ми се стори… Честно казано, не разбрах всичко от онова, което видях… Това е изключителен случай. Евреите биха го нарекли чудо…

— Не, господине, само отделяне на душата — каза важно Балзамо, — изолиране на духа и материята — материята е нещо неподвижно. Тя е била и ще се превърне в прах, а духът е вечната божествена искра, затворена за миг в човешкото тяло… но тази искра е дъщеря на небето и след гибелта на тялото ще се завърне там.

Марат все въртеше и въртеше върху масата мъртвешката глава. Той не знаеше какво да отговори.

— И все пак — заключи той — има нещо свръхестествено.

— Напротив, всичко е напълно естествено, господине.

— Непознато за нас, учителю, но не и за вас. Конят е бил непознат за жителите на Перу, но испанците са знаели всичко за него, тъй като са го били укротили и опитомили.

— Твърде горделиво от моя страна би било да кажа „аз знам“. Затова като скромен човек заявявам „аз мисля“.

— Е, добре, какво мислите?

— Мисля, че първият, най-важният, най-могъщият в света е законът на развитието. Мисля, че Бог е творил само в името на благополучието и морала. Но понеже не е възможно да се изчисли колко ще продължи животът на земята, напредъкът идва бавно. Та нашата планета, така поне пише в Светото писание, е била вече на цели шестдесет века, когато се появи книгопечатането — като огромен фар, който отрази миналото и хвърли светлина върху бъдещето. С книгопечатането вече няма нито мрак, нито забрава. Книгите са паметта на човечеството. Е, добре, Гутенберг е открил печатането, а аз си възвърнах вярата.

— Аха! — каза иронично Марат. — Може би ще успеете да четете в сърцата?

— О, то не е необходимо, господине. Просто отделям душата от тялото. А душата е чисто и неопетнено дете на Бога. Тя ще ми издаде всички безсрамия на тялото — тази смъртна обвивка, която й е съдено да движи!

— Значи ще разкриете и други тайни?

— А защо не?

— А ще кажете ли кой е откраднал часовника ми?

— Вие свеждате науката до много ниско ниво, господине! Но какво ли значение има това? Могъществото на Бога се доказва и от песъчинката, и от планината, и от мушичката, и от слона. Да, господине, ще ви кажа кой ви е откраднал часовника.

В това време на вратата се почука плахо. Беше жената, която се занимаваше с домакинството на Марат, неговата портиерка. Тя се беше завърнала и носеше писмото, както беше заръчал Марат.

Бележки

[1] Игнас Гийотен (Гилотен) (1738—1814) — френски лекар, привърженик на смъртната присъда и конструктор на гилотината, която влиза за първи път в действие на 25 април 1792 г. — бел.ред.