Александър Дюма
Ема Лайона (1)

I
СЪД БОЖИ

Сутринта на 22 декември, тоест на другия ден след току-що разказаните събития, многочислени групи хора се събираха още с първите лъчи на слънцето пред обявленията, заковани през нощта по стените на Неапол.

Тези обяви съдържаха указ на кралските военни власти, който известяваше, че княз Пинятели се назначава за наместник на Неаполитанското кралство, а генерал Мак за негов помощник. Кралят обещаваше да се върне от Сицилия с мощни подкрепления. Неаполитанците разбраха най-после страшната истина: кралят, страхлив както винаги, беше напуснал народа си, както преди беше напуснал армията. Само че този път, спасявайки се с бягство, той беше ограбил столицата, отмъкнал беше всички шедьоври на изкуството, събирани в течение на векове, и всичкото злато от хазната.

Народът отчаяно се спусна към пристанището. Корабите на английската флотилия, задържани от насрещния вятър, все още стояха на рейд. По вимпела на мачтата можеха да познаят кораба, на който се намираше кралят. Това беше, както вече казахме, „Вангуард“.

Към четири часа сутринта, както и предполагаше граф дьо Турн, вятърът действително поутихна и морето се успокои. След като прекараха нощта в дома на надзирателя на пристанището, замръзнали от студ, бегълците отново тръгнаха на път и с голям труд се добраха до адмиралския кораб.

Младите принцеси бяха изгладнели и с удоволствие хапнаха солена аншоа с корав хляб като поливаха вечерята си с вода. Принцеса Антония, най-младата от дъщерите на кралицата, споменава за това в своя дневник, който лежи сега пред нас, и описва своя страх и страха на августейшите си родители, преживян в тази ужасна нощ.

Макар морето все да се гневеше и в пристанището не беше безопасно. Неаполският архиепископ, бароните, магистратите и пратениците от народа се разположиха в лодките, след като се бяха договорили с най-смелите лодкари да ги закарат на кралския кораб. Бяха решили да молят краля да се върне в Неапол, обещавайки му да бранят града до последна капка кръв.

Но кралят се съгласи да приеме само архиепископа, монсеньор Кепече Дзурло, който, въпреки горещите си молби, успя да получи от краля само една фраза:

— Поверявам живота си на морето, защото земята ме предаде.

Сред множеството лодки беше една със самотен пасажер.

Този човек, целият в черно, седеше с наведена глава. От време на време той повдигаше бледото си лице и вперваше отчаян поглед към кораба, станал убежище на краля, като че ли мислено измерваше разделящото ги разстояние.

Кралският кораб, както вече казахме, беше обкръжен от лодки, но пред тази с единствения пътник всички се отдръпнаха в страни.

Не беше трудно да се забележи, че причина за това не е излишна почтителност, а напротив, дълбоко отвращение.

Човекът се приближи до долното стъпало на висящия от кораба трап. Там стоеше часовой в униформата на английския флот, който беше получил заповед да не пуска никого. Но черният настойчиво молеше да му окажат тази милост, която отказваха на другите. Неговата настойчивост привлече вниманието на един от офицерите.

— Господине, — извика този, комуто бяха отказали достъп, — ще бъдете ли така добър да предадете на нейно величество кралицата, че маркиз Вани я моли за честта да бъде приет за няколко минути!

От всички лодки се надигна ропот на възмущение.

Ако кралят и кралицата, които бяха отказали да приемат магистратите, бароните и избраниците на народа, допуснаха при себе си Вани, това би било оскърбление за всички.

Офицерът предаде молбата на Нелсън. Нелсън, който познаваше прокурора поне по име и комуто бяха известни отвратителните услуги, оказани от този чиновник на кралицата, предаде молбата му на последната.

След минута офицерът отново се приближи до стълбата и извика на английски:

— Кралицата е болна и не може да приеме никого.

Вани, който не знаеше английски или поне си даваше вид, че не разбира, продължаваше да стиска трапа, от който караулният постоянно го отблъскваше.

Приближи се друг офицер и му предаде отказа на развален италиански.

— Тогава помолете краля, — извика Вани. — Не може кралят, комуто съм служил толкова предано, да откаже да изслуша молбата ми.

Офицерите започнаха да се съветват как да постъпят, но в този момент на палубата се появи кралят, който изпращаше архиепископа.

— Господарю, господарю, — извика Вани като го видя, това съм аз! Вашият верен слуга!

Без да отговори на Вани, кралят целуна ръка на архиепископа. Той слезе по стълбата и като се изравни с Вани се отдръпна, стараейки се да не го докосне дори с дрехата си.

Това явно отвращение, което съвсем не беше християнско, беше забелязано от хората в лодките, от където се надигна одобрителен шум.

Кралят веднага схвана настроението на тълпата и реши да извлече от него полза за себе си.

Това беше още една низост, но Фердинанд вече беше престанал да се съобразява с подобни неща.

— Господарю, — повтори Вани като свали шапката си и простря ръце към краля. — Това съм аз!

— Кой сте вие? — попита кралят с гъгнивия глас, с който обикновено произнасяше плоските си шеги, което му предаваше сходството с Полишинел.

— Аз, маркиз Вани.

— Не ви познавам.

— Господарю! — извика Вани. — Не познавате своя прокурор, докладчика на Държавния съд.

— Ах, да! Значи вие сте говорили, че спокойствието в кралството ще се възстанови едва след като бъдат арестувани всички аристократи, всички барони, всички магистрати и всички якобинци? Вие ли искахте да екзекутирате тридесет и двама души и да положите на мъчение Медичи, Кандано и Теодоро Монтичели?

По челото на Вани изби пот.

— Господарю! — простена той.

— Да, — продължи кралят, — познавам ви, — но само по име. Никога не съм имал работа с вас, или по-точно, вие никога не сте имали работа с мен. Давал ли съм ви някога лично поне една заповед?

— Не, господарю, истина е, — отвърна Вани като поклати глава. — Всичко съм вършил по заповед на кралицата.

— В такъв случай, ако имате някаква молба, обърнете се към кралицата.

— Господарю, вече се обърнах към нея.

— Прекрасно! — каза кралят, виждайки, че всички одобряват отговора му и решил с цената на неблагодарността да възстанови за малко изгубения си авторитет, вместо да прекъсне разговора, се стараеше да го продължи. — И какво?

— Кралицата отказа да ме приеме.

— Хм, това е твърде печално за вас, бедни ми маркизе! Но както преди не одобрявах когато кралицата ви приемаше, сега, когато отказва да стори това, не мога да я укоря!

— Господарю, — примоли се Вани с отчаянието на човек, претърпял корабокрушение, който чувства, че последният отломък, в който се е вкопчила цялата му надежда за живот, се изплъзва от ръцете му. — Господарю, вие прекрасно знаете, че след услугите, оказани от мен на вашето правителство, не мога вече да остана в Неапол… Да ми откажете убежище на борда на някой от английските кораби, значи да ме осъдите на смърт: якобинците ще ме обесят!

— Какво пък! Ще признаете, че напълно сте го заслужили!

— О, господарю, господарю! И като връх на нещастията ваше величество ме напуска!

— Мое величество, скъпи маркизе, има тук не повече власт, отколкото в Неапол. Истинското „Величество“ — и вие прекрасно го знаете — е кралицата! Тя царува. Аз се занимавам с лов и се забавлявам — не сега, не, моля ви, повярвайте. Кралицата, а не аз, извика Мак и го назначи за главнокомандуващ, кралицата, а не аз, иска да замине в Сицилия. Всички знаят, че исках да остана в Неапол. Обърнете се към кралицата. Аз не мога да сторя за вас нищо.

Вани в отчаяние се хвана за главата.

— Е, щом е така, мога да ви дам един съвет, — каза кралят.

Вани вдигна глава, лъч надежда проблесна по мъртвешки бледото му лице.

— Съветвам ви да си опитате късмета на „Минерва“. Там е херцог Калабрийски с придворните си. Помолете адмирал Карачиоло да ви вземе. А от мен скъпи маркизе, приемете най-добри пожелания. Щастливо плаване!

И кралят приключи своята реч като издаде с устните си звук, подобен на този, който дяволът произнесъл по съвсем друг начин, както е описано от Данте.

Разнесоха се откъслечни изблици смях, раздадоха се възгласи: „Да живее кралят!“. Дружно дюдюкане съпроводи оттеглянето на Вани.

Въпреки че в съвета на краля нямаше много надежда за успех, това беше последното спасение. Вани заповяда да гребат към фрегатата „Минерва“, която грациозно се полюшваше на вълните, встрани от английската ескадра. Флагът на гротмачтата показваше, че на борда се намира наследствен принц.

Трима души, изкачили се на юта, наблюдаваха през далекогледите си, току-що описаната от нас сцена. Това бяха принцът, адмирал Карачиоло и кавалерът Сан Феличе, чиято тръба по често се обръщаше към Мерджелина; където се намираше къщата с палмата, отколкото към Соренто, където на котва стоеше „Вангуард“. Принцът забеляза, че гребците обърнаха лодката към „Минерва“, и тъй като беше наблюдавал дългия разговор на седящия в нея човек с краля, той започна с особено внимание да го разглежда. Изведнъж възкликна:

— Та това е маркиз Вани, кралският прокурор!

— Какво ли иска от нас този негодник? — промърмори адмиралът като смръщи вежди.

После, като си спомни, че Вани беше оказвал услуги на кралицата, добави през смях:

— Простете, ваше височество, известно ви е, че моряците и съдиите носят различни мундири. Може би предубеждението ме прави несправедлив.

— Става дума не за предубеждение, скъпи адмирале, а за съвест, — отвърна принц Франческо, — Разбирай всичко това, Вани се бои да остане в Неапол. Иска да избяга с нас. Молил е краля да го приеме на „Вангуард“, но са му отказали. Сега нещастникът идва при нас.

— Какво мисли ваше величество за този човек? — попита Карачиоло.

— Ако идва с писмена заповед от баща ми, скъпи адмирале, ще го приема, тъй като трябва да се подчинявам на краля. Но ако се яви без заповед, вие сте господар на кораба си. Постъпете както намерите за необходимо. Да вървим, Сан Феличе. — И принцът влезе заедно със секретаря си в каютата на адмирала, която му беше предоставена.

Лодката се приближаваше. Адмиралът изпрати един матрос на долното стъпало на трапа, а сам застана в горния му край, скръстил ръце на гърдите си.

— Ей, вие в лодката! — извика матросът. — Кой идва?

— Приятел — отговори Вани.

Адмиралът презрително се усмихна.

— Отдалечи се! — извика морякът. — Говорете с адмирала.

Гребците, които знаеха как трябва де се държат с Карачиоло, когато ставаше дума за дисциплина, отдалечиха лодката на известно разстояние.

— Какво искате? — рязко попита адмиралът.

— Аз…

— Не е необходимо да ми говорите кой сте вие, господине. Знам го, както го знае цял Неапол. Питам ви не кой сте, а какво искате?

— Ваше превъзходителство! Тъй като негово величество нямаше място за мен на борда на „Вангуард“, ме изпрати при ваше превъзходителство с молба…

— Кралят не моли, господине, кралят заповядва. Къде е заповедта?

— Къде е заповедта ли?

— Да, къде е тя? Изпращайки ви при мен, кралят несъмнено ви е дал заповед. Той отлично знае, че иначе не бих приел на борда на моя кораб негодник като вас!

— Нямам заповед… — объркано промълви Вани.

— Тогава се отдалечете!

— Ваше превъзходителство!

— Отдалечете се! — повтори адмиралът. И като се обърна към матроса, добави: ако след третата команда този човек не се отдалечи, открийте огън!

— Отплавайте! — извика матросът.

Лодката потегли. Всяка надежда беше загубена. Вани се върна в къщи. Жена му и децата му не очакваха да го видят. Тези хора, чиято цел в живота е смъртта на ближния, също могат да имат семейство. Уверяват ни даже, че понякога не им е чужда съпружеската любов и бащината привързаност. Жената и децата се спуснаха към него, поразени от връщането му.

Вани успя да се усмихне и им съобщи, че ще отпътува с краля, но тъй като това ще стане не по-рано от нощта, се е върнал, за да събере някои документи, които в бързането си не успял да намери. Вани прегърна жената и децата си, влезе в кабинета и се заключи.

Току-що беше взел страшното решение — да свърши със себе си. Известно време той крачеше от кабинета в спалнята и обратно, обмисляйки смъртта си: на разположение имаше въже, пистолет и бръснач. Спря се на последното.

Той седна зад бюрото, постави пред себе си малко огледалце и бръснач. После, като натопи в мастило перото, което толкова пъти беше подписвало смъртни присъди над другите, състави една и за себе си със следните думи:

„Неблагодарност, жертва на която станах, приближаването на страшния враг и липсата на убежище ме подтикнаха да взема решение да се простя с живота, който е вече непосилно бреме за мен. За смъртта си не обвинявам никого. Нека тя послужи за урок на всички държавни инквизитори“.

След два часа жената на Вани, обезпокоена от това, че вратата на кабинета нито веднъж се отвори, и особено от факта, че отвътре не се долавяше никакъв звук, почука. Нямаше отговор. Повика — същото мълчание.

Тогава тя се опита да влезе през вратата на спалнята. Тя също беше заключена, както и кабинетът му. Слугата предложи да счупят стъклото и да влязат в стаята през прозореца. Трябваше или да прибягнат до това средство, или да разбият вратата.

Опасявайки се от нещастие, избраха предложението на слугата. Стъклото беше счупено и прозорецът отворен. Човекът влезе и като наддаде силен вик, бързо отстъпи назад. Вани седеше, надвесен над ръкохватката на креслото с прерязано гърло. Беше си прерязал сънната артерия с бръснача, който лежеше на пода.

Кръвта беше заляла масата, където толкова пъти бяха подписвани кървави присъди. Огледалото също беше червено, писмото, в което съобщаваше причината за самоубийството си, беше зацапано с кръв.

Смъртта беше настъпила почти мигновено, без борба и страдания. Бог, който беше суров към него, предоставяйки му гроба като единствено убежище, се беше показал милостив и последните му минути.

„Марий се е родил от кръвта на Гракхите“, — е казал Мирабо. От кръвта на Вани се роди Спечале.

Може би, за да спазим стройността на нашето повествование, би следвало вместо Вани и Спечале да въведем един човек, но неумолимата история изисква да признаем факта, че Неапол беше представил на своя крал двама Фукие-Тевил, докато Франция даде на революцията само един.

Урокът, който трябваше да преживее Вани, беше забравен. Понякога не достигат палачи, за да се изпълняват присъдите, но никога не липсват съдии, за да ги произнасят.

На другия ден към три часа след обед времето се изясни и духна попътен вятър. Английската ескадра вдигна котва, излезе в открито море и изчезна от хоризонта.