Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (109)

107.
Портиерката на Марат

Вратата се отвори и влезе госпожа Гривет.

Умът на тази жена превъзхождаше тялото й. Ето защо той беше оказал по-голяма съпротива на лошите условия на живот и като последица се беше запазил непокътнат. Беше постоянно нащрек — бдеше като нощна лампичка и осветяваше тялото и понякога в затъпелите й и помръкнали очи проблясваше лъч интелигентност, красота, младост, любов и най-изтънчените неща, с които е надарена човешката душа.

Балзамо хвърли продължителен поглед върху тази жена или по-скоро върху нейния странен вид, който го беше впечатлил още при първата им среща. Портиерката носеше писмото и като се обърна към Марат, изрече със сладникав, треперлив глас на старица — бедността превръща и тридесетгодишните жени в старици — следните думи:

— Ето писмото, което сте искали, господин Марат.

— Не ме интересува писмото, исках да говоря с вас — поясни той.

— Ето ме, господин Марат. Ваша покорна слугиня.

Госпожа Гривет направи поклон, после попита:

— Какво желаете?

— Желая да науча нещо за часовника си — каза Марат — и вие сигурно знаете защо.

— Ама съвсем не мога да разбера какво може да е станало с него. Вчера цял ден висеше на пирона над камината.

— Лъжете се. През целия вчерашен ден беше в джобчето на жилетката ми. В шест часа обаче, преди да изляза, го извадих оттам и го сложих под свещника, понеже щях да бъда сред много хора и се страхувах да не би някой да ми го открадне.

— Ако сте го сложили под свещника, значи все още е там.

И портиерката, с престорено добродушие, за което не предполагаше, че я издава твърде много, отиде към камината и вдигна точно този от двата свещника, под който Марат бе скрил часовника си.

— Да, това е свещникът — заяви Марат. — Но къде е часовникът?

— Не, наистина… няма го. Ама да не сте го сложили другаде, господин Марат?

— Вече претърсих навсякъде — промърмори Марат, а в погледа му проблесна гняв.

— Тогава някой е влизал тук — заключи госпожа Гривет. — Приемате толкова непознати хора.

— Това е само извинение! — кресна Марат, който се разгневяваше все повече и повече. — Знаете много добре, че от вчера тук не е влизал никой! Не, просто моят часовник е поел по пътя на сребърната топчица от бастуна ми, малката сребърна лъжичка и ножчето с шест остриета! Крадат ме, обират ме, госпожо Гривет! Търпях дълго време, но край!

— Да не би да обвинявате мен, господин Марат?

— Длъжна сте да пазите вещите ми.

— Давате ми едно екю на месец, а искате да ви обслужвам, както биха ви обслужвали десетина прислужници.

— Все ми е едно как ми прислужват, добре или зле, важното е да не ме крадат.

— Аз съм честна жена, господине!

— О, аз ще предам тази честна жена на полицията, ако до един час часовникът ми не се намери.

— Ще предадете честна и почтена жена като мен?

— Пфу! Честна жена… честна жена…

— Аха! Значи ме подозирате?! Да, усъмних се в това още като излязохте…

— Но аз ви подозирам още откакто изчезна сребърната топчица от бастуна ми.

— Е, хубаво! Аз също имам какво да ви кажа, господин Марат.

— А? И какво е то?

— Че докато отсъствахте, аз споделих… със съседите това, че ме подозирате.

— А съседите? Любопитен съм да узная какво ви казаха?

— Казаха ми, че ако ме подозирате и за нещастие го кажете някому, трябва да стигнете докрай.

— В какъв смисъл?

— Да докажете, че часовникът ви е бил откраднат.

— Ами, откраднат е! След като беше тук, а сега вече го няма!

— Да, но трябва да докажете, че именно аз съм го взела, чувате ли! В съда са необходими доказателства.

Спокоен както винаги, Балзамо наблюдаваше разиграващата се пред очите му сцена. Той разбра, че въпреки увереността си Марат заговори по-тихо:

— Така че — продължи портиерката, — ако не докажете моята чест, ако не ми възвърнете доброто име, аз ще отида в полицията, както ме посъветва собственикът на сградата преди малко.

Марат прехапа устни. Той усети, че го заплашва истинска опасност.

Сега Балзамо реши, че е крайно време да се намеси. Той пристъпи към застаналата насред стаята страховита жена и като й хвърли зловещ поглед, приближи двата си пръста до гърдите й.

Госпожа Гривет моментално млъкна. После се залюля и загуби равновесие. Започна да отстъпва назад с неимоверно разширени очи, сломена от непознатата магнетична сила, и се строполи върху леглото, без да продума нито думичка.

Балзамо се обърна към Марат.

— Господине, сега цялата ви недоверчивост ще секне, а всичките ви колебания ще се изпарят. Вземете веднага писмото, което жената изтърва, докато падаше на леглото.

Марат се подчини.

— А сега какво? — попита той.

— Почакайте.

После графът взе писмото.

— Знаете ли от кого е това писмо? — попита той спящата.

— Не, господине — отвърна тя.

Балзамо приближи запечатаното писмо до жената.

— Добре, но вие можете да четете, нали?

— Естествено.

— Е, добре… Прочетете го, а тя ще повтаря запечатващите се в съзнанието ви думи.

Марат разпечата писмото и започна до го чете, а госпожа Гривет се надигна от мястото си и като трепереше под властния поглед на Балзамо, повтаряше онова, което Марат четеше:

Скъпи ми Хипократе,

Апел току-що нарисува първия си портрет и го продаде за петдесет франка. Така че днес ще изядем тези пари в гостилничката на улица „Сен Жак“. Ще дойдеш ли?

А! Разбира се, че ще изпием част от тях.

Приятелят ти:

Л. Давид

Ето какво съдържаше писмото. Марат изтърва листа хартия.

— Е, добре — каза Балзамо, — виждате, нали, че госпожа Гривет притежава душа и че душата й е будна, докато тя спи.

Марат замълча. Цялата му материалистическа философия се бунтуваше в сърцето му, но той не можа да му отговори.

— А сега — заяви Балзамо — ще пристъпим към въпроса, от който вие се интересувате най-много — какво е станало с часовника ви?

— Госпожо Гривет — попита Балзамо спящата, — кой е взел часовника на господин Марат?

— Госпожа Гривет не е откраднала часовника! Защо господин Марат мисли, че е тя?

— Щом не е тя, кой е? Отговорете ни.

— О, нямам представа.

— Виждате — обърна се Марат към Балзамо, — че е невъзможно да проникнем в съзнанието.

— Скоро ще отпадне и това ваше съмнение! — възрази Балзамо. — Ще ви убедя в това.

После отново се зае с портиерката.

— Чухте, нали? — повтори Балзамо. — Казах, че настоявам!

При звука на настойчивия му глас нещастницата започна да кърши ръце като обезумяла, през цялото й тяло премина подобна на епилептична тръпка.

— Не, не! — извика тя. — По-добре да умра!

— Е, добре! — извика Балзамо с такъв гняв, че огън излезе от очите му. — Ако трябва ще умреш, но ще проговориш! Говори, заповядвам ти — кой взе часовника?

Нервното напрежение и възбудата на клетата жена достигнаха върха си. Цялата й воля и устойчивост се съпротивляваха срещу волята на Балзамо. Чуха се нечленоразделни викове, а устните й се обагриха от червеникава пяна.

— Ще получи епилептичен припадък! — уплаши се Марат.

— Не се страхувайте. Обладал я е демонът на лъжата и не иска да я напусне.

След това Балзамо отново се обърна към жената, протегна ръце и насочи към нея цялата си сила.

— Говорете — проговори той. — Кой взе часовника?

— Госпожа Гривет — отговори спящата едва разбираемо.

— И какво направи с него госпожа Гривет?

— Занесе го на улица „Сен Жак“.

— У кого?

— У един млад обущар.

— Как се казва този младеж?

— Симон.

— И кой е той?

Същото мълчание. Тогава Балзамо отново протегна ръка към нещастницата, която, смазана от ужасната му сила, прошепна:

— Любовникът й.

Марат нададе вик на учудване.

— Тихо! — каза Балзамо. — Оставете я да говори. Нека съвестта й се обади.

После той продължи да засипва треперещата и обляна в пот жена с въпроси.

— А кой посъветва госпожа Гривет да извърши тази кражба?

— Никой. Тя случайно повдигна свещника, видя часовника и демонът я изкуши.

— Значи го е дала на някого?

Спящата направи усилие над себе си.

— На Симон.

Клетата жена покри лице с ръце и се обля в сълзи. Балзамо хвърли бегъл поглед върху Марат, който наблюдаваше сцената със зяпнала уста, широко разтворени очи и разпилени в безпорядък коси.

— Е, добре, господине — каза той. — Вие най-сетне видяхте борбата между душата и тялото. Бяхте свидетел на атака срещу съзнанието като срещу непревземаема крепост. Виждате, че Бог се е погрижил за всичко на този свят и че всичко е на мястото си. Не отричайте, че съществуват душа, съзнание! Не отричайте непознатото, млади човече! Най-вече не отричайте вярата, която е най-висшата власт! Вие сте амбициозен, господин Марат — учете се, говорете малко, размишлявайте много, не съдете повърхностно тези, които ви превъзхождат! Сбогом. Ще бъда твърде щастлив, ако вие победите демона на недоверчивостта у себе си, както аз победих демона на лъжата у тази жена.

Като изрече тези думи, които накараха младежа да се изчерви от срам, Балзамо излезе.