Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (123)

121.
Хипнотичен сън

Щом остана сама, Андре усети, че тялото й се вледенява след многобройните конвулсии. Скоро започна да се олюлява и да се гърчи като пред епилептичен припадък.

Жилбер, вцепенен и наведен напред, не помръдваше от мястото си и продължаваше да я следи с очи. Изводът можеше да бъде само един: „Госпожица Дьо Таверне си има любовник или най-малкото човек, когото обича и с когото се среща нощно време“.

След като Балзамо изчезна, Жилбер видя, че младото момиче се олюлява, сгърчило ръце. Две-три глухи ридания раздраха развълнуваната й гръд. Инстинктът й се помъчи да отхвърли тежестта на непоносимата енергия, която, както видяхме в предишната глава, я беше дарила с ясновидство. Въпреки усилията тялото й се оказа слабо, за да преодолее остатъка от енергията, която Балзамо беше влял в нея. Тя не успя да разкъса тайнствената сила, която като въже беше стегнала тялото й.

Тя загуби равновесие и като простена мъчително, се свлече на покритата с пясък алея, сякаш беше поразена от гръмотевицата, която в този миг раздра небесния свод. Малко преди да докосне земята, Жилбер я улови със силата и ловкостта на тигър. Без да осъзнава колко тежеше отпуснатото й тяло, той я понесе към стаята й, която тя беше напуснала, подчинявайки се на повика на Балзамо.

Допирът с тялото на Андре разгаряше в неговото тяло трескав огън. Ръцете му трепереха, а кръвта все по-буйно и непокорно течеше във вените му. Въпреки всичко първата му мисъл беше непорочна и чиста — младежът се зае да вдъхне живот на тази красива каменна статуя. Той затърси с очи гарафата, за да плисне върху лицето на Андре малко вода. Точно когато треперещата му ръка се протягаше, за да вземе големия кристален съд, на младежа му се стори, че дочува по дървената стълбичка и тухления под на коридора леки, но уверени стъпки. Не беше Никол, защото тя беше избягала с господин Дьо Бозир, не беше и Балзамо, защото той беше препуснал в галоп върху гърба на Джерид. Можеше да бъде само някой непознат човек.

Жилбер бързо духна свещта, която осветяваше стаята, и се шмугна в малкия будоар, служещ на Никол за стая.

Нито трясъкът на бурята, нито предизвиканите от нея шумове уплашиха Жилбер. Цялата му мисъл, цялата му душа, цялото му същество бяха съсредоточени в очите му, които неотклонно следяха непознатия. Той мина на две крачки от Жилбер и без да се поколебае, влезе в стаята на Андре. Жилбер видя, че мъжът пипнешком стигна до леглото на младото момиче и тихо ахна, като разбра, че леглото беше празно. Носле нощният гост несъзнателно бутна свещта. Тя падна върху мраморната масичка и счупи кристалната подложка. После непознатият извика: „Никол, Никол!“

„Никол ли? — прошепна изненадан младежът от скривалището си. — Защо този мъж вика Никол вместо Андре?“

Никой не отговори на повикването. Тогава мъжът се наведе, взе свещта от земята и отиде да я запали в преддверието. Жилбер внимателно се вгледа в лицето на непознатия посетител. Толкова много воля беше вложил в погледа си, че можеше да пробие дори стена.

Момъкът изведнъж настръхна от ужас и се отдръпна в будоара. Примрял от уплаха, на светлината на двете свещи Жилбер позна краля. Това обясняваше всичко — и бягството на Никол, и парите, които тя беше дала на господин Дьо Бозир, и отворената врата. Посещенията на Ришельо и на Таверне също бяха част от зловещата интрига, център на която беше Андре. Ето защо кралят беше произнесъл името на Никол — тази съучастница в престъплението — услужливата Юда, продала и предала господарката си. А при мисълта за какво точно беше дошъл кралят и какво се канеше да направи пред очите му, кръвта нахлу в мозъка на Жилбер и го заслепи от ярост. Младежът понечи да извика, но го възпря страхът, това неволно, непобедимо и неразбираемо чувство, което всеки изпитваше към този човек, който все още имаше авторитет и който се наричаше крал на Франция. Ето защо езикът на Жилбер не помръдна.

През това време кралят влезе отново в стаята и забеляза легналата върху софата Андре. Муселиненият й пеньоар беше широко отворен и момичето беше по-скоро голо, отколкото облечено. Главата му беше отпусната върху облегалката на софата, единият й крак беше върху възглавничките, а другият висеше гол и вцепенен и почти докосваше килима. При тази гледка кралят се усмихна. Свещта освети сатанинската му усмивка, а почти веднага подобна зловеща усмивка се изписа на лицето на Жилбер.

Луи XV произнесе думи, които Жилбер не чу, но разтълкува като любовно обяснение. Негово величество остави върху масата свещта, хвърли бегъл поглед върху осветеното в червено небе, коленичи пред младата жена и целуна ръката й.

Жилбер избърса с ръкав плувналото си в пот чело. Андре не помръдна.

Кралят взе ледената ръка на момичето в своята, за да я стопли, а с другата си ръка обгърна нежното му и красиво тяло. После се наведе над ухото й, за да й прошепне някаква любовна нежност. Лицето му докосна лицето на Андре. Жилбер плъзна ръка по дрехата си и напипа в джоба голям нож, който му служеше за подкастряне на храстите в парка. В това време кралят усети, че лицето на Андре е леденостудено като ръката й. Той се надигна. Очите му се пренесоха върху голия крак на момичето, малък и бял като крака на Пепеляшка. Луи XV го хвана с две ръце и изтръпна — кракът беше леденостуден.

При вида на красивата полугола Андре, която беше заплашена от кралската похотливост и сладострастие, Жилбер потрепери така, сякаш насилието беше насочено към самия него. Той изскърца свирепо със зъби и отвори ножа, който досега беше затворен.

Кралят пусна крака на Андре, както беше пуснал ръката и лицето й. Първоначално той беше взел съня на момичето за проява на умело кокетство, но сега вече не можеше да си го обясни. Мъчеше се да разбере какъв беше този мъртвешки студ, сковал крайниците на госпожица Дьо Таверне, и си задаваше въпроса дали сърцето й все още бие.

Той разтвори пеньоара й и разголи девствената й гръд. После плъзна плахо и цинично ръката си и се опита да чуе сърцето й. То не биеше под алабастровата студена и неподвижна плът.

Жилбер наполовина се измъкна от вратата на будоара. Очите му блестяха, зъбите му бяха стиснати, а ръката му държеше отворения нож. Той беше решил, ако кралят продължи по-нататък в намеренията си, да го прободе в сърцето, а после да прободе и своето.

Изведнъж нова страшна гръмотевица разтърси всички мебели и софата, до която кралят беше коленичил. Жълто-виолетова светлина обля лицето на Андре. Ужасен от бледото безмълвно лице и неподвижността на тялото й, кралят неволно отстъпи крачка назад.

— Но това момиче е мъртво! — прошепна той.

Мисълта, че е прегръщал и целувал труп, смрази вените на Луи XV. Кралят нададе вик, изтърва свещта, залитна като пиян и олюлявайки се, стигна до преддверието, като ужасен се блъскаше в стените.

След малко се чуха забързаните му стъпки по стълбата и по алеята. Скоро буйният вятър, който свиреше и огъваше дърветата, погълна и този шум в могъщия си вой. Чак тогава Жилбер излезе безмълвен и мрачен от скривалището си. Той все още стискаше ножа в ръка. По лицето му се четеше непоколебима решителност. Той отиде до вратата, през която беше излязъл кралят, и се ослуша. Слуша дълго. После подобно на краля затвори вратата и я заключи. Духна свещта в преддверието. Бавно, с опасен пламък в очите, младежът се върна в стаята и настъпи с крак свещта, чийто восък вече течеше по пода. Тъмнината скри зловещата му усмивка.

— Андре, Андре! — прошепна той. — Обещах ти, че третия път ти ще ми паднеш в ръцете и няма да се измъкнеш както предишните два пъти. О, Андре! За ужасния роман, който ме обвини, че съм написал, е необходим ужасен край!

После Жилбер отиде до софата, върху която лежеше Андре, и протегна ръце. Младото момиче беше все така студено, безмълвно и неподвижно.