Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (138)

136.
Паметта на кралете

Кралят тъкмо се канеше да влезе в кабинета си, когато забеляза Ришельо, който грациозно смени няколко пози и направи елегантен поклон пред Негово величество. Луи XV се спря. Беше почти смутен.

— Значи все още не сте напуснали Версай, драги?

— За четиридесет години, сир, съм напускал Версай рядко, а в повечето случаи съм го правил в служба на Ваше величество.

Кралят застана лице в лице с господин Дьо Ришельо.

— Вие искате нещо от мен, нали?

— О, сир! Преследвам ви с любов и уважение. Благодаря ви, сир, че сте го забелязали.

— Не се правете, че не ме разбирате! Разбирате ме чудесно. Е, добре! Знайте, че нямам какво да ви кажа.

Ришельо се въоръжи с дълбоко безразличие.

— Сир — каза той, — за щастие винаги дълбоко в себе си, при това с най-чиста съвест, съм си казвал, че усърдието ми към вас е било напълно лишено от интерес… А това е голямо предимство, сир!

— Добре, херцог. Ако имате нужда от нещо за самия вас, поискайте го. Но побързайте.

— Не се нуждая от нищо, сир. Засега ще се задоволя единствено да помоля Ваше величество… да благоволи да приеме благодарността на един човек… Един човек, на когото Ваше величество оказа невероятна милост… Защото, ако някой веднъж е имал честта да седне на масата ви, сир, ако е вкусил изящния ви разговор и се е насладил на очарователната ви веселост, които ви превръщат в божествен събеседник… той не го забравя никога и бързо се научава да търси само най-доброто…

— Имате златна уста, херцог Дьо Ришельо. И все пак за кого ми говорите?

— За моя приятел Таверне.

Ришельо замълча за миг, а после добави:

— Той служи заедно с мен под предводителството на Вилар^[1].

— Но господин Дьо Таверне е човек без морал.

— Сир, честна дума на благородник, и аз имах подобни съмнения!

— Той няма никакъв такт, господин маршал.

— О, няма да говоря с Ваше величество за такта му! Не знам изобщо да притежава такъв. Мога да дам гаранция само за нещо, което познавам…

— Как? Нима няма да дадете гаранция за такта на вашия приятел?! Та нали е служил заедно с вас под предводителството на Вилар, а освен това се осмелихте да ми го представите! Значи все пак го познавате, нали?

— Него — да, сир, но не и такта му.

— Както и да е… Казвам ви, маршале, че той е долен човек и че игра една твърде непочтена роля…

— Е, добре, сир! Ваше величество ме улеснява, като говори по този начин. Да, признавам, сир, че Таверне не е образец на тактичността, познавам го отдавна, но тъй като, сир, досега не бяхте благоволили да ме запознаете с мнението си…

— Какво искате да кажете?

— Ако бащата е имал нещастието да не се хареса на краля… То един ангел с руси коси и сини очи…

— Не ви разбирам, херцог.

— Един невежа като мене, сир, трепери само при мисълта да повдигне булото на очарователната любовна тайнственост, но Таверне няма ли да получи известна благосклонност заради тази, която смекчава кралското негодувание? О, госпожица Андре сигурно е истински ангел!

— Дъщерята е малко чудовище. Тя няма никакви физически прелести, така както баща й е звяр и няма никакви духовни добродетели! — провикна се Луи XV.

— Охо! Я виж ти! — възкликна слисаният Ришельо. — Значи всички сме се излъгали, че зад този красив външен вид…

— Никога вече не ми говорете за това момиче, херцог! Направо ме побиват тръпки, като се сетя за нея! Нещо повече, херцог. Тя страда от страшна болест… и залага истински капани, херцог. Но за Бога, нито дума повече за нея, иначе ще умра!

— О, небеса! — провикна се Ришельо. — Вече няма да си отворя устата! Ваше величество да умре по моя вина?! О, колко тъжно! Какво семейство! Горкото момче трябва да е много нещастно.

— Сега пък за кого говорите?

— О! Този път ще ви говоря за един искрен и предан служител на Ваше величество! Сир, той е истински образец за подражание и вие сте го преценили правилно, сир!

— Но за кого става дума, херцог? Довършете, тъй като бързам.

— Исках да ви напомня — продължи угоднически Ришельо — за сина и за брата, за Филип дьо Таверне, за този младеж, на когото Ваше величество даде полк.

— Вие сте луд!

— Ех, сир. Все ми се струваше, че обещахте полка, а сега разбирам, че съм се излъгал.

— Не е моя работа да раздавам полкове! Имам си военен министър. Полк ли? Ама че глупост! Нима сте адвокат на това змийско гнездо? Ето, сгрешихте, че ми наприказвахте всичко това. Направо ми прилошава!

Като каза това, кралят обърна гръб на Ришельо и влезе в кабинета си, оставяйки го по-нещастен от всякога.

— Сега поне сме наясно — промърмори старият маршал.

Като се четкаше с кърпичката си, тъй като във вълнението и изненадата си се беше изпоцапал с пудра, Ришельо се отправи към галерията, където приятелят му го очакваше с разяждащо сърцето му нетърпение. Маршалът едва се беше появил, когато Таверне подобно на паяк, който дебне плячката си, изтича към него, за да научи новините. Очите му святкаха, устата му беше издадена напред във формата на сърце, а ръцете му бяха сплетени като гирлянда.

— Е, какво ново научи? — попита той.

— Новото, господине, е — заяви Ришельо, като се изправи, сви презрително устните си и оправи жабото си, — че ви моля повече да не разговаряте с мене!

Таверне смаяно погледна приятеля си.

— Да. Не сте се харесали на краля. Раздразнили сте го твърде много — продължи Ришельо. — А който не се харесва на краля, не се харесва и на мен. Който е нанесъл обида на краля, все едно че е обидил самия мен.

Таверне остана като закован на мястото, толкова силно беше стъписването му. Краката му сякаш пуснаха корени в мраморния под. Ришельо пък продължи пътя си. Щом стигна до вратата на Огледалната зала, където го очакваше лакеят му, извика „към Люсиен!“ и изчезна.