Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

60.
Еликсирът на живота

Като остана сам, Балзамо се доближи до вратата на Лоренца и се заслуша. Тя спеше равен и спокоен сън. Тогава той побърза да отиде и угаси пещите, отваряйки голяма тръба, която изсмука цялата топлина през комина, и пусна струя вода, идваща от един поставен на терасата резервоар. Като стискаше здраво в портфейла си от черен марокен разписката на кардинала, прошепна:

— Думата на Роан е добра, но само за мен. Добре е и там долу да знаят за какво използвам златото на братята.

Тези думи угаснаха върху устните му, когато три резки удара по тавана го накараха да вдигне глава.

— О, ето, че Алтотас ме вика.

Тогава, докато въвеждаше отново ред в лабораторията (той подреди методично всичко и постави плочата върху тухлите), ударите се повториха.

— А! Той става нетърпелив. Това е добър знак.

Балзамо взе железен прът и на свой ред почука. След това откачи от стената желязна халка и с помощта на пружина, която се отпусна, на тавана се отвори вратичка и се смъкна до пода на лабораторията. Балзамо застана в центъра на механизма, който с помощта на друга пружина се качи полека обратно със същата лекота, с която помощниците в операта повдигат богове и богини. Така ученикът се намери при учителя си.

Старецът беше седнал в едно въртящо се кресло в центъра на мраморна маса във формата на конска подкова, която беше натрупана с цял един свят — или по-точно с цял един хаос — от растения, шишенца, сечива, книги, апарати и листа, изписани с кабалистични знаци. Беше толкова зает, че не помръдна, когато Балзамо влезе.

Балзамо, който отначало го наблюдаваше мълчаливо, каза:

— Е, добре? Какво ново има?

— Да, да, Ашарат. Ела! Аз съм възхитен, очарован. Намерих, открих…

— О! — въздъхна Балзамо натъжен, понеже той гледаше на това изследване като на налудничава работа, — още ли се занимавате с тази мечта?

Но Алтотас, без да го слуша, се възхищаваше влюбено от шишенцето си.

— Най-сетне! — каза той. — Пропорцията е намерена. Еликсирът на Аристей[1] — двадесет грама, живачен балсам — петнадесет грама, златна утайка — петнадесет грама, есенция от ливански кедър — двадесет и пет грама.

— Но струваше ми се, че еликсирът на Аристей участваше и в последното ви химическо съединение, учителю?

— Да, но там липсваше най-важната съставка, която да го свърже с другите, без нея те са нищо… Към вече съединените вещества в това шишенце трябва да се прибавят и три капки кръв от дете.

— И вие искате дете, от чиито артерии да вземете последните три капки кръв?

— Разбира се. Колкото е по-красиво, толкова по-голяма стойност ще има.

— Невъзможно — каза Балзамо.

— Така ли! — извика старецът със свирепа наивност.

— О, дявол да го вземе!

— А! Толкова ли се е променил света? Допреди три години идваха да ни предлагат толкова, колкото пожелаехме — за четири товара с барут и половин бутилка ракия.

— Но това беше в Конго, учителю!

— Така ли? Не сме ли в Конго? — попита Алтотас. — Ами че къде сме тогава?

— В Париж.

— Така, в Париж. Е, добре, ще се качим на някой кораб в Марсилия и за шест седмици ще стигнем в Конго.

— Да, би могло, но аз трябва да остана във Франция. Имам сериозна работа тук.

Старецът избухна в дълъг и злокобен смях.

— И докъде е стигнала работата ти? Да чуем! — каза старецът, като се извърна с мъка в креслото си и впи големите си сиви очи в ученика си.

Балзамо усети как този поглед прониква в него като светлинен лъч.

— Хвърлих първия камък и размътих водата.

— И каква е тинята? Хайде, говори!

— Хубава, философска тиня.

— А! Разбирам. Ще пуснеш в игра утопиите си, кухите си мечти, мъглявите си идеи. Смешници, които спорят дали Бог съществува или не, вместо да се опитат като мен да превърнат себе си в богове. И какви са тези прочути философи, с които си се свързал! Да видим.

— Имам вече най-големия поет и най-големия атеист на епохата. Тези дни той ще се завърне във Франция, откъдето е почти заточен, за да стане масон към ложата, която основавам на улица „По дьо Фер“, в старата обител на йезуитите.

— И ти го наричаш?

— Волтер.

— Не го познавам. И кого имаш освен него?

— Трябва да се свържа съвсем скоро с най-големия мислител през този век, с мъжа, който написа „Общественият договор“.

— И ти го наричаш?

— Русо.

— Не го познавам.

— Не се и съмнявам. Вие познавахте само Алфонс X[2], Раймон Люл[3], Пиер Толески[4] и Великия Албер[5].

— Защото това са единствените мъже, които действително са живели, защото само те през целия си живот са се вълнували от въпроса да бъдат, или да не бъдат.

— Има два начина да живееш, учителю.

— Аз познавам само един — да съществуваш. Но да се върнем към тези двама философи. Как ги наричаше, кажи?

— Волтер и Русо. А освен това… аз имам помощник, който е по-силен от всички философи на земята.

— Кой?

— Скуката… Вече хиляда и шестстотин години монархията продължава във Франция и французите са уморени от монархията.

— Глупак!

— Защо?

— Какво ще ти даде на теб свалянето на монархията?

— На мен — нищо, но на всички — щастие.

— Хайде, хайде, днес съм щастлив и съм съгласен да изгубя времето си, като те слушам. Обясни ми най-напред как ще стигнеш ти до щастието, а после — какво е това щастие.

— Как ще стигна аз?

— Да, до щастието на всички или до отхвърлянето на монархията, което за теб е равно на общото щастие. Слушам.

— Е, добре. Все още работи един министър, който е последната опора на монархията. Интелигентен, изкусен, смел — би могъл да поддържа още двадесет години тази износена и люлееща се монархия. Ще ми помогнат да го съборя.

— Кои? Твоите философи ли?

— Не, напротив. Философите го поддържат.

— Как! Твоите философи поддържат министър, който крепи монархията! Те, които са врагове на монархията? О, какви глупаци са тези философи.

— Това е защото самият министър[6] е философ.

— А, разбирам. И те управляват в лицето на този министър. Тогава се лъжа — не са глупаци, а егоисти.

— Не мога да споря по това какви са те — каза Балзамо, чието нетърпение започваше да се изчерпва, — не зная нищо, но зная, че ако този министерски кабинет бъде съборен, всички ще негодуват срещу следващия. Най-напред срещу него ще застанат философите, после — Парламентът. Философите ще негодуват, ще негодува и Парламентът. Тогава с разум и средства ще създадем таен съюз на опозицията, който търпеливо ще напада, дълбаейки и минирайки, докато накрая разруши монархията.

— И като се срути монархията, да видим — искам да потъна в измисленото от теб бъдеще и да говоря с твоя загадъчен език — та като се срути монархията и кралската власт загине, какво ще се роди из развалините?

— Свободата.

— А! Значи французите ще бъдат свободни?

— Това все ще се случи един ден.

— И сред тези тридесет милиона свободни хора смяташ, че няма да се намери нито един човек с малко повече ум от другите, който да заграби някоя хубава сутрин свободата на двадесет и девет милиона деветстотин деветдесет и девет хиляди, деветстотин деветдесет и девет свои съграждани, за да има малко повече свобода само за себе си? Спомняш ли си кучето, което имахме в Медина и което само изяждаше частта на всички други кучета?

— Да, но един хубав ден останалите се съюзиха срещу него и го удушиха.

— Защото са кучета. Хората не биха сторили нищо.

— Значи вие поставяте човешката интелигентност под тази на кучетата?

— Струва ми се, че в древността имаше един император Август, а в модерните времена — един Оливър Кромуел, които захапаха страстно римския ботуш и английския кейк, без онези, от които го отнеха, да успеят да кажат кой знае какво по този въпрос.

— Е, добре, ако предположим, че се появи такъв човек — той ще бъде смъртен и ще умре, но преди да умре, ще е сторил добро на същите тези хора, дори да ги е потискал, защото ще е променил природата на аристокрацията. Ще бъде задължен да се опре върху нещо и ще е избрал най-силното, с други думи — народа.

— Ще замени равенството, което унижава, с равенството, което извисява. Равенството няма точно установена граница, нивото му се променя от онзи, който го е създал. Или извисявайки народа, той ще създаде непознато до този момент правило. Революцията ще е направила французите свободни, а закрилата, която ще им даде някой нов император Август и друг Оливър Кромуел, ще ги направи равни!

— Ох, колко е глупав този мъж! — провикна се Алтотас. — Посветете двадесет години от живота си да образовате едно дете, за да се опитате да му кажете всичко, което знаете, за да дойде то един ден и ви учи.

— Е, добре — каза Балзамо, отговаряйки на стареца, когото една суха кашлица току-що беше прекъснала. — Вие казвате, че никой не е открил този еликсир на живота. А аз ви казвам пък, че и никой няма да го открие. Признайте грешките си на Бога.

— Глупав отговор! Никой не бил открил тази тайна и значи никой няма да я открие. Но тази логика никога не би дала открития. А нима смяташ, че откритията са новоизмислени неща. Не, те са преоткрити забравени неща. И защо, ако нещата са били веднъж открити, да бъдат забравени? Защото животът е много кратък, за да може изобретателят да извлече от откритието си всички съдържащи се в него възможности. Тези три капки кръв биха възкресили ранения смъртно в петата Ахил, смъртта е произлязла оттам и се е вмъкнала. Да, повтарям ти, Хирон е универсалист — значи нито по-добър, нито по-лош от Алтотас. И на него друг Ашарат е попречил да довърши работата си, която би спасила цялото човечество, като го изтръгне от божието проклятие, обрекло го на смърт. Е, какво ще кажеш за това?

— Ще кажа — каза Балзамо, видимо разстроен, — че аз си имам моята работа, както вие си имате вашата. Да я свършим всеки за себе си с рисковете и загубите й. Няма да ви подкрепя в едно престъпление.

Алтотас удари с двете си сухи ръце по мраморната маса.

— Хайде, не бъди човеколюбив идиот, това е най-лошата порода идиоти, която съществува в света. Хайде, ела да поговорим малко за закона — за жестокия и абсурден закон, написан от животни като теб. С твоя непригоден и егоистичен закон, който жертва бъдещия човек заради сегашния и който е приел за девиз „Живей днес и умри утре“. Да поговорим за този закон, съгласен ли си?

— Кажете каквото имате да казвате, аз ви слушам — отвърна Балзамо.

— Имаш ли молив или перо? Да направим едно малко изчисление.

— Аз изчислявам без перо и молив. Кажете каквото имате да казвате.

— Да разгледаме твоя план, да, спомням си го… Или щом французите станат свободни и равни, твоята работа ще е свършена. Така ли е?

— Да. И вие гледате на това като на нещо невъзможно?

— Не вярвам в невъзможните неща. Виждаш, че съм ти отредил хубава роля. Но най-напред Франция не е Англия, където вече е направено всичко, което искаш да направиш ти! Франция е свързана с Европа, както черният дроб с вътрешностите на човека. Тя има корени у всички други нации, фибри — при всички други народи. Опитай се да изтръгнеш черния дроб от голямата машина, наречена европейски континент, и в продължение на двадесет, тридесет, четиридесет години може би цялото тяло ще трепери. Ако сложа най-малкото число — двадесет години, това много ли е, отговори ми, мъдри философе.

— Не, не е много — каза Балзамо, — дори е недостатъчно.

— Е, добре, аз се задоволявам с това. Двадесет години война, жестока непрестанна борба, която носи смърт. Слагам по двеста хиляди убити на година — това не е много, щом се бият едновременно и в Германия, Италия, Испания и кой знае къде още! Двеста хиляди души на година в продължение на двадесет години, това са четири милиона. Ако сложим на всеки човек по седемнадесет ливри кръв — толкова е горе-долу според природата — това прави… умножете седемнадесет по четири… да видим… това прави шестдесет и осем милиона ливри пролята кръв, за да постигнеш целта си. А аз, аз ти исках само три капки от същата. Кажи ми сега кой е лудият, дивакът, човекоядецът от нас двамата? Е, хайде, защо не ми отговаряш?

— Как не, учителю, отговарям ви — три капки кръв не биха били нищо, ако вие бяхте сигурен, че ще успеете.

— Ами ти? Ти, който проливаш шестдесет и осем милиона ливри кръв, ти сигурен ли си? Стани и с ръка на сърцето отговори: „Учителю, посредством четири милиона трупа аз обещавам щастието на човечеството.“

— Не, учителю, аз разсъждавам. Та аз живея всеки ден в допир с нещата от този свят, в противоречие с хората, в борба с принцовете, а не като вас — затворен в един ъгъл, безразличен към всичко, което се случва, към всичко, което се забранява или налага. Това е чистата абстракция на учения и теоретика. Аз в края на краищата познавам трудностите и давам знак за тях.

— Е, добре — да видим. Вярваш ли в смъртта?

— Вярвам във всичко, което е действителност, а смъртта съществува.

Алтотас вдигна рамене.

— Значи смъртта съществува — повтори той. — Тя е нещо, което ти не подлагаш на съмнение.

— Да, да, учителю — непобедима и най-вече безкрайна.

— И когато виждаш труп, потта избива по челото ти и съжаление обхваща сърцето ти?

— Потта не избива по челото ми, защото съм свикнал с всички човешки нещастия, а съжалението не обхваща сърцето ми, защото ценя малко живота. В присъствието на един труп си казвам: „Смърт, смърт, ти си могъща като Бога, о, смърт, ти властваш и никой не може да те победи!“

Алтотас изслуша мълчаливо Балзамо и без да даде друг признак на нетърпение освен стискането на един скалпел между пръстите си, щом ученикът му свърши болезненото и изпълнено с тържественост изречение, хвърли с усмивка около него поглед, който беше толкова проникващ, че природата, изглежда, не можеше да има тайни от очите му. Те се спряха върху един ъгъл на стаята, където върху няколко стръка слама трепереше нещастно черно куче — единственото останало от трите, които Алтотас бе поискал за опитите си и които Балзамо му беше доставил.

— Вземи това куче — каза Алтотас на Балзамо — и го донеси върху тази маса.

Балзамо се подчини — той отиде да вземе черното куче и го постави върху масата.

— Е? — каза Алтотас. — Вярваш в живота, нали, понеже вярваш и в смъртта?

— Без съмнение.

— Ето едно куче, което поне на мен ми изглежда много живо. Какво ще кажеш?

— Разбира се, защото вие, защото се бори и защото се страхува.

— А, та значи казвахте, че това куче тук е живо! Лай, малкото ми — добави старецът със злокобен смях, — лай, за да убедиш сеньор Ашарат, че си живо.

И той пипна с пръста си по някакъв мускул, а кучето излая или по-скоро изстена.

— Добре. Приближи сега похлупака, сложи кучето отдолу… Така… Впрочем забравих да те попитам в коя смърт вярваш най-силно?

— Не зная какво искате да кажете, учителю. Смъртта си е смърт.

— Това е точно така, точно така е, както току-що каза. Такова е и моето мнение. Е, добре, щом смъртта е смърт, изпразни похлупака от въздух, Ашарат.

Балзамо завъртя едно колелце, което изтегли чрез една затворена под похлупака тръба (където беше и кучето) малко по малко целия въздух, който излезе с остро свистене. Кученцето отначало се поразтревожи, после затърси, започна да рови, вдигна глава, започна да диша шумно и учестено, а накрая падна задушено, подуто, безжизнено.

— Ето едно куче, умряло от апоплексия, нали? — каза Алтотас. — Една хубава смърт, от която не се страда дълго.

Ашарат повдигна кристалния похлупак. Кучето не помръдна, клепачите му бяха затворени, сърцето му не биеше.

— Вземи този скалпел и като оставиш ларинкса непипнат, прережи му гръбначния стълб.

— Правя го само за да ви се подчиня.

— А също така и да довършим бедното животно, в случай че не е напълно мъртво! — отвърна Алтотас с упорита усмивка, характерна за старите хора.

Балзамо нанесе само един удар с острото ножче. Разрезът раздели гръбначния стълб на две части, почти на два палеца разстояние от малкия мозък и отвори една кървяща рана. Животното, или по-скоро трупът му, не помръдна.

— Да, Бога ми, наистина е мъртво — каза Алтотас.

— Ще го призная толкова пъти, колкото поискате да го направя — каза нетърпеливо Балзамо.

— Ето едно безжизнено, вледенено, завинаги неподвижно животно. Нищо не може да победи смъртта, нали така каза ти? И никой няма силата да върне живота или дори подобното на живот на бедното животно?

— Никой освен Бог!

— Да, но Бог няма да бъде толкова непоследователен, че да го направи. Когато Бог убива — понеже той е висшата мъдрост — това значи, че той има основание или печели нещо от това. Един убиец, вече не си спомням как се казваше, твърдеше това и то беше твърде точно казано. Природата има интерес от смъртта.

— Е, ето едно мъртво куче — толкова мъртво, колкото е възможно, и природата повече не се интересува от него.

Алтотас втренчи своите пронизващи очи в Балзамо.

— Е, добре, какво ще кажеш — продължи Алтотас, — ако това куче отвори очи и те погледне.

— Това би ме учудило много, учителю — отговори Балзамо, като се усмихна.

— Това би те учудило!

И като завърши думите си с престорен и мрачен смях, старецът доближи до кучето едно устройство от разделени чрез платнени тампони метални пластинки. Платът беше натопен в киселина. Двата края, или както го наричат — двата полюса, се показваха от малко ведро.

— Кое око искаш да отвори, Ашарат? — попита старецът.

— Дясното.

Двата доближени един до друг полюса, но отделени от парче коприна, докоснаха вратен мускул. Веднага дясното око на кучето се отвори и то изгледа втренчено Балзамо, който отстъпи ужасен.

— О, колко странно! — каза той.

— Виждаш ли колко нищожно нещо е смъртта — каза Алтотас, тържествуващ от смайването на ученика си, — щом един беден старец като мен, който скоро ще й принадлежи, може да я накара да се отклони от неумолимия си път.

И изведнъж добави със скърцащо нервен смях:

— Внимавай, Ашарат, ето едно мъртво куче, което преди малко искаше да те ухапе, сега ще изтича след тебе, пази се!

И наистина кучето с прерязания си врат, зиналата си уста и потрепващото си око се надигна изведнъж върху четирите си лапи и с ужасяващо провиснала глава се заклатушка върху тях[7].

Балзамо усети как косите му настръхват и как потта тече по челото му. Отстъпвайки, той се прилепи до вратата, без да знае дали трябва да бяга, или да остане.

— Хайде, не искам да те уморя от страх, опитвайки се да те образовам — каза Алтотас, отблъсквайки трупа и устройството. — Стига толкова опити.

След като трупът изгуби допира си с устройството, веднага падна покосен на пода.

— Би ли повярвал, че смъртта е това, Ашарат? И би ли я сметнал за толкова безсилна?

— Странно, наистина странно — каза Балзамо, като се приближи. — Ако вашият еликсир беше вече направен и вие дадяхте на това куче от него, то вечно ли щеше да живее?

— Разбира се.

— Ами ако попадне в ръцете на друг експериментатор като вас, който ще го заколи?

— Добре, добре — провикна се старецът радостно, като пляскаше с ръце, — това чаках.

— Еликсирът ще попречи ли на един комин да падне върху нечия глава, на един куршум да покоси някой човек, на един кон да разпори с ритник корема на ездача си?

Алтотас гледаше Балзамо със същия поглед, с който човек гледа противника си и се кани да го удари така, че да го събори на земята.

— Не, не — каза той, — ти си наистина последователен, скъпи ми Ашарат. Нито комин, нито куршум, нито ритник не ще могат да бъдат избегнати, докато има къщи, пушки и коне.

— Наистина, вие ще възкресявате мъртъвците.

— За миг — да, завинаги — не. Трябва най-напред да открия мястото в тялото, където е разположена душата, а това би могло да продължи твърде дълго. Но ще попреча на душата да излезе от тялото през направената там рана.

— А, бих искал да видя това.

— Е, добре — гледай!

И преди Балзамо да успее да го спре, той си преряза вената на лявата ръка с един ланцет. В тялото на стареца беше останало толкова малко кръв, тя течеше толкова бавно, че беше нужно известно време да се появи налице, но най-после кръвта стигна дотам и след като мостът беше отворен, рукна обилно.

— Велики Боже! — провикна се Балзамо.

— Е, какво толкова? — попита Алтотас.

— Вие сте ранен — при това — сериозно.

— Защото и ти си като Свети Тома и не вярваш, докато не видиш или не пипнеш. Трябва да те накарат да видиш и да пипнеш.

Той взе малко шишенце, което беше поставил в обсега на ръката си, и като изля няколко капки върху раната, каза:

— Гледай!

Тогава пред силата на тази почти магическа течност кръвта спря да тече, плътта се затвори отново, като прибра и вената, а нараненото място се превърна в твърде малка дупчица, за да може течността, наречена кръв, да се измъкне оттам. Този път Балзамо гледаше стареца напълно стъписан.

— Ето какво още открих. Какво ще кажеш, Ашарат?

— О! Казвам, учителю, че вие сте най-ученият сред мъжете.

— И че ако не съм победил напълно смъртта, аз съм й нанесъл поне един удар, от който ще й бъде трудно да се възстанови, нали?

— Вярно е или най-малкото — възможно е, учителю.

— Е, добре, донеси ми детето тогава.

— Оставете ме да поразмисля още. Размислете и вие самият.

Алтотас хвърли на своя последовател един поглед, изпълнен с най-върховно презрение.

— Върви — каза той, — върви! Ще те убедя по-късно и освен това човешката кръв не е толкова безценна съставка, че да не мога да я заменя с някаква друга. Върви! Ще те потърся и ще те намеря. Нямам нужда от теб, върви!

Балзамо удари с крак по вратичката и слезе в долното жилище — ням, неподвижен и изцяло покорен от гения на този човек, който караше другите да повярват в невъзможното, защото самият той правеше невъзможни неща.

Бележки

[1] Аристей — син на Аполон, научил хората да отглеждат пчели — бел.прев.

[2] Алфонс X — крал на Кастилия и Леон, наречен Мъдрия (1221 — 1284), бил е и астроном — бел.прев.

[3] Раймон Люл — испански писател и теолог (1235 — 1315), приписват му много трудове, свързани с магиите и кабалистиката — бел.прев.

[4] Пиер Толески — Пиер Жестокия (1334 — 1369), крал на Кастилия и Леон — бел.прев.

[5] Великия Албер — известен теолог и философ (1193 — 1280), на негово име е кръстен площад в Париж — бел.прев.

[6] Господин Дьо Шоазьол (1719 — 1785) — виж по-напред в книгата. Той е бил наистина приятел на енциклопедистите — бел.прев.

[7] Дюма описва познатото днес електрошоково дразнене на мускулите и нервите на трупа — бележка на френския издател