Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (70)

68.
Полето на мъртвите

Беше около два сутринта. През големите бели облаци се прецеждаше бледата светлина на луната, която оформяше техните променящи се очертания. Те сякаш застилаха развалините, останали от среднощния пожар, където бягащите хора бяха пропаднали и намерили смъртта си.

По този окървавен и изпълнен с отчаяние площад шаваха тайнствено забързани сенки, те се оглеждаха, навеждаха и бягаха. Това бяха крадците, които обират мъртъвци, привлечени от плячката като гарвани. Имаше и хора, носещи фенери, които можеха да бъдат сметнати за любопитни. Уви, тъжни любопитни бяха те! Това всъщност бяха роднини и разтревожени приятели, които не бяха видели да се завръщат нито техните братя, нито техните приятели, нито техните възлюбени. Те идваха от най-отдалечените места, защото ужасната новина се беше разпространила из Париж, отчайваща като ураган, а безпокойството бързо бе принудило хората да се заемат с издирвания.

Появиха се слухове, че парижката управа се опитва да скрие огромния брой на мъртвите, загинали поради нейната небрежност и непредпазливост, като хвърля трупове в реката.

В тази огромна гробница се чуваха и други звуци. Някои ранени, чиито крайници бяха счупени при падането и гърдите им прободени от сабя или смачкани от натиска на тълпата, надаваха по някой вик и изпускаха по някое стенание подобно на молба. Веднага притичваха онези, които се надяваха да намерят своя приятел, и се отдалечаваха, щом виждаха, че не е той.

Все пак в края на площада до градината благодарение на народното състрадание започваха да оказват бърза помощ. Един млад хирург, който можеше да бъде познат, че е такъв, ако не по друго, поне по изобилието инструменти, с които се беше обградил, караше да му носят ранени мъже и жени. Той непрекъснато повтаряше на двамата си едри помощници, които поставяха пред него жертвите, които следваха една след друга като кървав парад:

— Най-напред жените и мъжете от народа! Лесно ще ги познавате, обикновено са по-наранени и, разбира се, по-бедно облечени.

При тази заповед от страна на лекаря, чута вече много пъти, той повдигна глава, като гледаше тъжно премазаните крайници, на които хирургът сякаш се наслаждаваше, каза:

— О, господине, защо избирате между жертвите?

— Защото — отговори хирургът, вдигайки глава при този въпрос, — никой няма да се погрижи за бедните, ако аз не помисля за тях, а за богатите ще има винаги твърде много желаещи. Наведете фенера си и вижте по паважа — ще откриете сто бедни сред един богаташ или аристократ. И при тази катастрофа, която ще завърши за щастие с умората и на самия Господ, аристократите и богатите заплатиха данъка, който плащат и обикновено — един на хиляда.

Младият човек вдигна големия си фенер на височината на кървящото си чело.

— Значи аз съм единственият — каза той без раздразнение — благородник, загубил се като толкова други в тази тълпа. Един конски ритник ме рани в челото и си счупих ръката, падайки в една дупка. Казвате, че тичат след богатите и благородниците ли? Но вие виждате добре, все пак, че още не съм превързан.

— Вие имате жилище, лекар. Върнете се у дома, след като сте в състояние да вървите.

— Аз не моля за вашите грижи. Търся сестра си — младо момиче на шестнадесет години. Уви, тя несъмнено е убита, макар че не е от народа. Тя беше облечена в бяла рокля и носеше кръстче на врата.

— Господине — каза младият хирург с трескава настървеност, която доказваше, че изразяваните от него мисли кипяха отдавна в гърдите му, — води ме човечността и аз съм предан на нея. Не, господине, не съм виждал вашата сестра.

Филип принадлежеше към онази млада аристокрация, която ни даде Лафайет^[1] и двамата Ламет^[2]. Той неведнъж беше споделял същите идеи. Произнесени от устата на младия лекар, те го ужасиха и той прие прилагането им на практика като наказание за самия него.

С разбито сърце се отдалечи от мястото, където оказваха първа помощ, за да продължи тъжното си търсене. След миг беше повален от болката си и го чуха как вика с глас, задавен от сълзи:

— Андре! Андре!

В този момент край него минаваше с бърза крачка един вече стар човек със сив редингот и с мъхести чорапи. С дясната си ръка той се опираше на бастун, а в лявата държеше един от онези фенери, направени от свещ, закрита с намаслена хартия. Като чу Филип да стене така, мъжът разбра, че той страда, и прошепна:

— Бедният младеж!

Но тъй като, изглежда, беше дошъл тук по същата причина, отмина. После изведнъж като че ли се упрекна, че е подминал една толкова голяма болка, без да се опита да я облекчи, и каза:

— Господине, простете ми, че смесвам моята болка с вашата, но онези, които са поразени от един и същ удар, трябва да се подкрепят, за да не паднат. От друга страна, вие можете да ми бъдете полезен. Ясно е, че търсите от дълго време, защото вашата свещ е на угасване, така че би трябвало да познавате най-злокобните места на площада.

— Тогава погледнете най-напред в голямата яма. Там ще намерите над петдесет трупа.

— Петдесет! О, пресвети Боже! Толкова жертви заради един празник!

— Толкова жертви, господине! Вече осветих хиляда лица и все още не съм открил моята сестра.

— Господине, малко вероятно е тя да се е борила срещу течението. Ще търся откъм страната на улиците. Елате с мен и ако двамата сме заедно, може би ние ще намерим нещо.

— А кого търсите вие? Вашия син? — попита Филип плахо.

— Не, господине. Едно дете, което бях почти осиновил.

— И го оставихте да дойде само?

— О, Той е младеж — осемнадесет-деветнадесет годишен, господар на постъпките си. Той поиска да дойде и аз не можах да го спра. Всъщност кой можеше да предвиди тази ужасна катастрофа! Свещта ви гасне.

— Да, господине.

— Елате с мене. Аз ще осветявам и за вас.

— И аз изпитвах подобен ужас, но тази вечер моето чиракуване свърши. Вижте, ето един младеж на шестнадесет-осемнадесет години — той е бил задушен, защото не виждам рани. Този младеж ли търсите?

Старецът с усилие доближи фенера си.

— Не, господине — каза той, — наистина не. Моят е по-млад. Косите му са черни, лицето — бледо.

— Уви, тази вечер всички са с бледи лица — отговори Филип.

— О, вижте — каза старецът, — ето ни пред Хранилището. Вижте следите от борбата, тази кръв по стените, тези парцали по решетките, тези парчета дрехи, които се развяват по оградата. А сега човек наистина не знае вече накъде да върви.

— Ах, Господи!

— Какво има?

— Едно бяло парче плат под тези трупове! Сестра ми носеше бяла рокля. Подайте ми фенера си, господине, умолявам ви.

И наистина Филип беше забелязал парче бял плат, което стисна. После го пусна, защото имаше само една свободна ръка, за да поеме фенера.

— Това е парче плат от рокля на жена, подобна на роклята на Андре. О, Андре, Андре! — провикна се той.

А после нададе разкъсващо ридание. Старецът се приближи на свой ред.

— Той е! — провикна се той, като разтвори ръце.

Това възклицание привлече вниманието на младежа.

— Жилбер! — провикна се на свой ред Филип.

— Вие познавате Жилбер, господине?

— А вие Жилбер ли търсите?

Тези две възклицания бяха нададени едновременно. Старецът докосна ръката на Жилбер — тя беше ледена. Филип разтвори жилетката на младежа, разкопча ризата му и сложи ръката си на сърцето му.

— Бедният Жилбер! — каза той.

— Скъпото ми дете! — въздъхна старецът.

— Той диша! Жив е… казвам ви, че е жив! — провикна се Филип.

— О, вярвате ли в това?

— Сигурен съм. Сърцето му бие.

— Вярно! — отговори старецът. — Помощ!

— О, да му помогнем ние, господине. Преди малко аз му поисках помощ и той ми отказа.

— Той трябва да се погрижи за моето дете! — провикна се старецът силно раздразнен. — Ще трябва да го направи. Помогнете ми, господине, да занесем при него Жилбер, помогнете ми!

— Имам само една ръка. Трябва вие да го отнесете, господине.

— Колкото и стар да съм, ще бъда силен! Хайде!

Старецът хвана Жилбер за раменете, а младежът пое краката му с дясната си ръка и те вървяха така до групата хора, събрани около хирурга.

— Помощ! Помощ! — извика старецът.

— Най-напред хората от народа! — отговори хирургът, верен на своя принцип.

— Аз нося един човек от народа — каза старецът със страст, като започна да усеща малко от това възхищение, което категоричността на младия хирург възбуждаше около себе си.

— В такъв случай, след жените! — каза хирургът. — Мъжете имат повече сили да понасят болките от жените.

— Едно просто пускане на кръв, господине — каза старецът, — едно просто пускане на кръв ще бъде достатъчно.

— А! Пак ли сте вие, господин благороднико? — каза хирургът, забелязвайки Филип.

Филип не отговори нищо. Старецът помисли, че тези думи се отнасят до него.

— Аз не съм благородник — каза той. — Аз съм човек от народа. Казвам се Жан-Жак Русо.

Лекарят нададе вик на изненада и като направи един повелителен знак, каза:

— Направете място на освободителя на човечеството! Направете място за гражданина от Женева!

— Благодаря, господине, благодаря — каза Русо.

— На вас ли се е случило нещо, господине? — попита младият лекар.

— Не, на това бедно дете, вижте!

— А, и вие като мен, и вие като мене представлявате човеколюбието!

Русо, развълнуван от този неочакван успех, само промърмори, заеквайки, няколко почти неразбираеми думи. Филип, смаян от откритието, че се намира срещу философа, от когото се възхищаваше, се отдалечи. Помогнаха на Русо да постави все още безжизнения Жилбер върху масата.

Едва сега Русо хвърли поглед върху човека, когото молеше за помощ. Беше млад човек, приблизително на възрастта на Жилбер, но у него нито една черта не напомняше за младостта му. Жълтеникавият му тен беше като у старец, увисналият му клепач разкриваше око на змия, устата му напомняше устата на епилептик по време на пристъп. Със запретнати до лактите ръкави и окървавени ръце той приличаше по-скоро на палач, който изпълнява длъжността си с удоволствие, отколкото на лекар, посветил се на тъжния си и свят дълг.

— Хайде, хайде — ще го спасим! — каза хирургът. — Но ще са необходими големи грижи — гърдите му са били смачкани.

— Остава ми само да ви благодаря, господине — каза Русо, — а също така и да ви похваля — не заради отстраняването на богатите, което правите в полза на бедните, но заради вашата преданост към бедните. Всички хора са братя.

— Дори благородниците, дори аристократите, дори богатите? — попита хирургът с поглед, който блесна изпод тежкия клепач, сякаш принадлежеше на орел.

— Дори благородниците, дори аристократите, дори богатите, когато страдат — каза Русо.

— Извинете ме, господине — каза хирургът, — но аз съм роден в Бодри, близо до Нюшател. Аз съм швейцарец като вас и следователно повече или по-малко демократ.

— Сънародник! — провикна се Русо. — Сънародник! Името ви, ако обичате, господине, името ви?

— Името е забулено в тайна, господине, име на един скромен човек, който обрича живота си на обучението, докато чака, и като вас го посвети на щастието на човечеството. Казвам се Жан-Пол Марат^[3].

— Благодаря ви, господин Марат — каза Русо, — но като изяснявате на този народ правото му, не го подтиквайте към отмъщение, тъй като, ако той някога си отмъсти, може би вие ще бъдете потресен от престъпленията му.

Марат се усмихна със злокобна усмивка.

— Ах, ако този ден дойде, докато аз съм жив — каза той, — ох, само да имам щастието да видя този ден!

Русо чу тези думи и се стресна от начина, по който бяха изречени, така както се стряска пътникът от първите тътени на гръмотевицата. Той взе Жилбер в ръцете си и се опита да го отнесе.

— Дръжте, господине — каза на Филип, — нямам повече нужда от моя фенер. Вземете го.

— Благодаря, господине, благодаря — каза Филип.

Той взе фенера и докато Русо поемаше пътя си за улица „Платриер“, поднови търсенето си.

— Клетият младеж! — прошепна Русо, обръщайки се и виждайки го да изчезва в пълните с трупове улици.