Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

76.
Капанът за философи

На върха на хълма, който тримата ботаници изкачиха доста мъчително, се издигаше малък дървен заслон — с грапави борови греди с остри върхове, каквито често се срещат на село.

Не се виждаше никакъв прислужник, а върху порцеланов поднос вдигаха апетитна пара суджуци и наденички от Нантер, а в съседство с тях, до прекрасната сметана от Марли, имаше кайсии и сливи от Люсиен. Върху покритото с лозови листа панерче се усмихваха свежи ягоди. Малко по-настрани, до ослепително блестящо прясно масло, лежаха черен селски хляб и хляб от най-фино бяло брашно, които доставят удоволствие на гражданина с изнежен стомах. Закуската накара Русо да ахне от възхищение. Той беше философ, но и гастроном. Скромният му вкус в това отношение не отговаряше на добрия му апетит.

— Чия е тази трапеза? — попита Русо с усмивка, която издаваше едновременно и смущение, и добро настроение. — Може би сме у добри духове?

Като каза тези думи, той си отряза дебел резен черен хляб и подаде хляба и ножа на ученика си. Захапа средата и взе от една чиния две сливи. Жилбер все още се колебаеше.

— Хайде, хайде! — подкани го Русо. — Иначе феите ще се обидят, като видят вашата въздържаност. Ще помислят, че този пир ви се струва беден.

— Или недостоен, господа — чу се звънък глас и на прага на павилиона се появиха две хванати под ръка жени — свежи и красиви. С усмивка на уста те направиха знак на господин Дьо Жюсьо да спре с поклоните си.

Русо се обърна — в едната си ръка държеше нахапания резен хляб, а в другата — начената слива. Той видя двете богини, или поне двете жени му се сториха като богини с красотата и младостта си. После се залюля от смущение и стреснато ги поздрави.

— О, госпожо графиньо! — провикна се господин Дьо Жюсьо. — Вие, тук?! Каква приятна изненада!

— Добър ден, скъпи ботанико! — поздрави фамилиарно едната от двете дами с непринуденост и царствена грация.

— Позволете ми да ви представя господин Русо — каза Жюсьо, като улови философа за ръката, с която той държеше черния хляб.

Жилбер също беше видял дамите и ги беше познал. С широко отворени очи, блед като смъртта, той беше обърнал глава и гледаше през прозорците на павилиона с тайната мисъл да скочи през някой от тях.

— Добър ден, малки ми философе — каза другата дама на слисания Жилбер, като леко го докосна по бузата с розовите си пръсти.

Русо видя и разбра всичко — той без малко не се задуши от гняв. Ученикът му познаваше тези две жени, а и те го познаваха! Жилбер без малко не припадна.

— Не познавате ли госпожа графинята? — обърна се Жюсьо към Русо.

— Не — отговори Русо с глупав вид. — Струва ми се, че се срещаме за първи път.

— Госпожа Дю Бари — допълни Жюсьо.

Русо подскочи така, сякаш беше стъпил върху въглени.

— Госпожа Дю Бари! — възкликна той.

— Самата тя, господине! — каза младата жена с цялото си изящество. — Щастлива съм да приема у дома си и да видя отблизо един от най-великите мислители на нашето време.

— Госпожа Дю Бари… — повтори Русо без да си даде сметка, че учудването му се беше превърнало в тежка обида. — И несъмнено този павилион е неин? И, разбира се, тя е тази, която ми предлага закуска?

— Отгатнахте, скъпи ми философе! Тя и сестра й — намеси се Жюсьо, който не се чувстваше особено удобно пред задаващата се буря.

— Значи сестра й познава Жилбер?

— При това съвсем отблизо, господине — отговори Шон с характерната за нея дързост, която не се съобразяваше нито с кралските настроения, нито с философските сръдни.

— А-а! — каза Русо, като гледаше сърдито Жилбер. — Така значи, малък нещастнико?

— Господин Русо… — промълви Жилбер.

— Хайде, де! — намеси се Шон. — Човек би казал, че се оплакваш, че си бил глезен от мене. Знаех си, че си неблагодарник.

— Госпожице… — замоли Жилбер.

— Та вие сте усетили вкуса на богатството, Жилбер. Трябва да се върнете при него — прекъсна го Русо с горчивина.

— Аз избягах от Люсиен, където ме държаха затворен.

— Това е клопка. Познавам човешката хитрост.

— О, Господи! — извика Жилбер, хванал главата си.

— Не се страхувайте! — каза му господин Дьо Жюсьо, който беше светски човек и дълбоко се засегна от странното държание на Русо с двете дами. — Ще се погрижим за вас и ще се опитаме да ви върнем онова, което губите.

— Ето, виждате ли? — намеси се язвително Русо. — Ето че господин Дьо Жюсьо — човек учен, приятел на природата и при това ваш съмишленик — добави той, като на лицето му се изписа гримаса вместо усмивка, — ви предлага помощ и богатство. Разчитайте на него!

— О, какво ужасно нещо са философите! — каза спокойно Шон, като наблюдаваше гражданина на Женева, който вече слизаше или по-скоро препускаше по пътечката.

— Кажете какво желаете! Хайде, господин Жилбер — обърна се господин Дьо Жюсьо към младежа, който все още държеше главата си скрита в ръцете си.

Жилбер вдигна побледнялото си лице, дръпна назад косите си, които потта и сълзите бяха прилепили към челото му и каза с решителен глас:

— След като ми се предлага работа, искам да стана помощник-градинар в Трианон.

Шон и сестра й се спогледаха, после Шон закачливо допря крака си до крака на графинята и тържествуващо й намигна.