Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (74)

72.
Разходка по покрива

И така Жилбер се беше подготвил за нашествие във вражеската градина, както наум наричаше къщата на Таверне. Някой хвърли камък през оградата на градината и удари косо стената на къщата. Жилбер веднага видя нещо, което се свързваше непосредствено със случилото се току-що. Някой отваряше внимателно един от капаците на прозорците на партера и през открехнатия капак се появи сънливото лице на Никол.

Като видя Никол, Жилбер отскочи обратно в стаята, без обаче нито за миг да изпусне из очи обезпокоеното младо момиче.

Там Никол вдигна ръце, за да откачи дантелите, изпусна една от тях, повдигна я бавно и тогава взе камъка. Жилбер все още не разбираше нищо, но това беше ни повече, ни по-малко една бележка, която Никол току-що беше получила завита около един камък.

„Добре — каза си Жилбер, — разбирам. Писъмце и среща. Никол не си губи времето. Значи си има нов любовник?“

Жилбер вече не се страхуваше от друго освен от едно — непредвиденото завръщане на Русо. Жилбер си помисли, че ще намали гнева му с помощта на бележка, която остави на масичката и адресира до философа. Ето какво пишеше в нея:

Мой скъпи и прочути покровителю,

Не си изграждайте лошо мнение за мен, ако противно на вашите препоръки или дори на вашите заповеди аз съм си позволил да изляза. Няма да се забавя, освен ако не ме сполети някакво нещастие подобно на онова, което ме сполетя наскоро, но въпреки този риск и дори при още по-голям аз трябва да изляза от стаята за два часа.

Изведнъж Жилбер си даде сметка, че диша трудно, че внезапни капчици пот избиват по челото и по гърдите му — сигурни признаци за слабост и липса на сила. Но моментът беше настъпил. Жилбер нави малкото въже около врата си и с разтуптяно сърце започна да се изкачва по капандурата, като се улови здраво за корниза. И така, изкачвайки се постепенно, Жилбер се придвижваше по покрива и това продължи две минути или цяла вечност.

Но все пак времето напредваше за голямо отчаяние на Жилбер.

На първия етаж той откри оловната тръба, готова да поеме въжето му. Завърза го с подвижен възел, качи се върху прозореца и започна бавно да се спуска. Беше вече увиснал между тръбата и земята, когато в градината под него отекнаха забързани стъпки. Той има време да се извърне, вкопчвайки се във възлите, и да погледне кой беше този злополучен гост. Беше мъж.

Понеже идваше откъм вратичката, Жилбер не се усъмни нито за миг, че това е точно щастливецът, очакван от Никол. На Жилбер му се стори, че разпознава прочутия Бозир, полицейския пристав, с когото Никол се беше запознала в Таверне.

Стигнал до земята без никакво произшествие, Жилбер не пресече градината по диагонал, а тръгна покрай стената на сградата, стигна до нисък зид, премина наведен и стигна, без да го забележат, до вратата, оставена отворена от Никол.

Оттам, прикрит под едно огромно пълзящо растение, което се изкачваше чак до вратата и я обгръщаше цялата, огледа първото помещение. То беше просторно преддверие и както беше предвидил, в него нямаше никого.

От това преддверие можеше да се мине във вътрешността през две врати — едната беше затворена, а другата — отворена. Жилбер разбра, че отворената беше вратата за стаята на Никол. Той влезе бавно в нея, протягайки ръце напред от страх да не се блъсне в нещо, тъй като в нея изобщо нямаше светлина.

Жилбер долови слаб глас в осветеното помещение. Беше гласът на Андре и кръвта нахлу в сърцето му. Отговаряше й друг глас и това беше гласът на Филип. Младежът се осведомяваше загрижено за здравето на сестра си.

Жилбер, който беше нащрек, направи няколко крачки и застана зад една колона, върху която имаше някакъв бюст.