Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

70.
Господин Дьо Жюсьо

Ако се пренесем отново в къщата на улица „Платриер“, където господин Дьо Сартин изпрати своя агент, ще открием сутринта на 31 май Жилбер, изтегнат върху един дюшек в стаята на Терез, а около леглото му — Терез и Русо с мнозина от техните съседи да наблюдават този зловещ подарък от голямото събитие, заради което Париж все още потреперваше от ужас.

Жилбер, блед и окървавен, беше отворил очи и веднага бе дошъл в съзнание.

— Страдате ли, приятелю? — попита го Русо, като пое ръката му със загриженост.

— О, кой ли ме е спасил? — попита Жилбер.

— Онова, което ви спаси, детето ми, е, че вие не бяхте още мъртъв. А този, който е помислил за вас, е онзи, който мисли за всички.

— Сега — каза той на Терез — вие можете да сложите това клето дете да спи. Тук. В моето легло.

Жилбер чу това, но крайната слабост му пречеше да отговори веднага. Той направи върховно усилие и като отвори очи, каза:

— Не! Не тук — горе!

— Искате да се върнете в стаята си ли?

— Да, да. Моля ви.

— Жак! — извика Терез.

— Да не би някой принц да е дошъл на свой ред да види и мене? — каза Жилбер с бледа усмивка.

— Жак! — продължи да вика Терез, като се приближаваше.

— Е, добре, кажете какво искате от мене?

Терез се появи.

— Долу е господин Дьо Жюсьо — каза тя, — който, научавайки, че са ви видели там през нощта, идва да се осведоми дали не сте ранен.

— Добрият Жюсьо — каза Русо. — Чудесен човек като всички, които по вкус или по необходимост са близо до природата — извор на всички добрини! Стойте спокоен, Жилбер, не се движете, ще се върна.

Русо излезе.

Но той едва беше излязъл, когато Жилбер, надигайки се колкото можеше, се завлече до прозорчето, откъдето се виждаше прозорецът на Андре.

Беше мъчително за един младеж без сили и почти без разсъдък да се покачи върху табуретката, да повдигне рамката на прозорчето и да се хване за края на покрива. Все пак Жилбер успя. Но ръката му потрепери, очите му се замъглиха и на устните му се появи кръв и той падна тежко върху перваза.

В този миг вратата на тавана се отвори отново и Жан-Жак влезе, водейки господин Дьо Жюсьо, към когото отправяше хиляди любезности.

— Ето, че ви идваме на посещение, малки ми Жилбер — каза Русо, гледайки към леглото. — А, къде е той, Боже мой! Станал е клетникът.

И като видя, че рамката е отворена, Русо се канеше да се впусне в бащинско гълчене. Жилбер се надигна с мъка и с почти угаснал глас каза:

— Имах нужда от въздух — каза той.

Нямаше как Русо да се кара, защото страданието беше изписано по промененото лице на Жилбер.

— Наистина — прекъсна го господин Дьо Жюсьо. — Тук е ужасно горещо. Да видим, млади човече, пулса ви. Аз също съм лекар.

Сръчният анатом опипа костите, прегледа диафрагмата, като слушаше внимателно.

— В основата си нещата са добри. Но кой ви притисна с такава сила в ръцете си?

— Уви, господине! Това беше Смъртта — каза Жилбер.

Русо изгледа младежа с учудване.

— О, вие сте премазан, детето ми, сериозно наранен, но с укрепващи лекарства, въздух и свободно време всичко това ще изчезне.

— О, без свободно време — не мога да си го позволя — каза Жилбер, като гледаше Русо.

— Какво иска да каже? — попита господин Жюсьо.

— Жилбер е усърден работник, уважаеми господине — отговори Русо.

— Но — възрази господин Дьо Жюсьо, който съзерцаваше с най-жив интерес изразителното и фино лице на Жилбер — колкото и горд да е човек, не би могъл да направи повече от възможното… Вярвате ли, че сте в състояние да работите, щом, за да отидете до това прозорче, сте паднали посред пътя?

— Вярно е — каза Жилбер, — чувствам се слаб, знам го.

— Е, добре, тогава починете си, най-вече психически. Вие сте гост на човек, на когото всички разчитат с изключение на вас.

Русо, твърде щастлив от тази фина проява на възпитание от такъв важен господин, взе ръката му и я стисна.

— И освен това — добави господин Дьо Жюсьо — за вас ще се грижат нежно и бащински кралят и принцовете.

— За мене? — извика Жилбер.

— За вас, бедната жертва на тази нещастна вечер. Господин дофинът, като научи новината, нададе покъртителни викове. Госпожа дофината, която се готвеше да замине за Марли, остава в Трианон, за да бъде по-полезна при оказване на помощ на пострадалите.

— Наистина ли? — попита Русо.

— Да, скъпи ми философе, и тук не се говори за нищо друго освен за писмото, написано от дофина на господин Дьо Сартин. То е едновременно наивно и трогателно. Дофинът получава две хиляди екю месечна издръжка. Тази сутрин издръжката му се бавеше. Принцът се разхождаше съвсем разстроен. Пита много пъти за ковчежника и когато му донесоха парите, той ги изпрати веднага в Париж, придружени с два реда за господин Дьо Сартин, който сподели това с мене веднага.

— А! Вие сте се виждали днес с господин Дьо Сартин? — каза Русо с безпокойство или по-скоро с недоверие.

— Да, идвам оттам — отговори господин Дьо Жюсьо, малко смутен. — Ходих да му искам семена — добави той бързо. — А госпожа дофината ще остане във Версай, за да се грижи за болните и ранените.

— Болните и ранените ли? — попита Русо.

— Да, господин Жилбер не е единственият пострадал. Сред ранените и жертвите има хора не само от народа, но и от аристокрацията.

Жилбер слушаше жадно и с неизразимо безпокойство. Струваше му се, че всеки момент прочутият ботаник ще произнесе името на Андре.

Господин Дьо Жюсьо стана.

— Ето, че прегледът привърши! — каза Русо.

— И оттук нататък нашата наука не е необходима за този болен — въздух и леки движения и разходки в горите. А, щях да забравя!

— Какво по-точно?

— Следващата неделя организирам в гората на Марли събиране на растителни видове. Ще ме придружите ли, прочути ми колега?

— О! — каза Русо. — Кажете по-скоро, че съм ваш недостоен почитател.

— Ето един хубав случай да се поразходи и нашият ранен… Доведете го и него.

— Толкова далеч?!

— Всъщност — на две крачки. Каретата ми ще ме отведе до Буживал, аз ще ви взема с мен… Ще се изкачим до Люсиен по Пътя на принцесата, така ще стигнем до Марли. Там ботаниците се спират на всяка крачка, нашият ранен ще носи сгъваемите столчета. Ние ще събираме билки, а той ще се забавлява.

— О, какъв любезен човек сте вие, скъпи ми учени приятелю! — възкликна Русо.

— Нека да го направим и аз ще имам полза от това. Зная, че вие готвите сериозен труд върху мъховете, а аз в тази област все още съм новак. Вие ще ме учите.

— Да, тогава до неделя, до хубавия излет. Струва ми се, че съм на петнадесет години. Радвам се предварително на щастието, което ще изпитам — отговори Русо с детинска радост.

— А вие, малки ми приятелю, възстановете се дотогава.

Жилбер смотолеви някаква благодарност, която господин Дьо Жюсьо не чу. И двамата ботаници оставиха Жилбер с мислите му или по-скоро с неговите страхове.