Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (53)

51.
Граф Дьо Феникс

Настана дълго мълчание, което предостави на едната от двете жени болезнени размишления, а на другата — лесно разбираемо учудване. Най-после госпожа Луиз първа наруши мълчанието.

— И вие не знаете как сте излезли от манастира?

— Не зная.

— И все пак един манастир е добре затворен и добре пазен. А упрекнахте ли го за вашето отвличане?

— Разбира се.

— Какво ви отговори, за да се извини?

— Че ме обича.

— А какво му казахте вие?

— Че се страхувам от него.

— Бяхте ли сигурна в това?

— Уви! Госпожо, към този човек изпитвах странно чувство. Когато той беше при мене, аз не бях вече аз. Аз бях той: каквото поиска — искам го и аз, каквото заповяда — го изпълнявам; сърцето ми няма повече сила, а умът ми — воля. Един негов поглед ме укротява и очарова. Това е магия.

— Ако не е свръхестествено, поне е странно — промълви принцесата. — А след това събитие как живеехте с този мъж?

— Засвидетелстваше ми жива нежност и искрена привързаност.

— Може би това е някой развратен човек?

— Не вярвам. Напротив, има нещо апостолско в начина му на говорене!

— Но тогава вие е трябвало да бягате, да се обърнете към властите, да се оплачете на родителите си.

— Госпожо, той ме следеше така, че не можех да избягам.

— А не пишехте ли писма?

— Навсякъде по пътя спирахме в къщи, които като че ли му принадлежаха. Много пъти аз исках хартия, мастило и пера, но онези, към които се обръщах, бяха обучени от него и никога никой не отвърна на молбата ми.

Госпожа Луиз поклати глава недоверчиво.

— Не сте искали с цялата си воля да бягате — каза тя. — В противен случай бихте успели.

— Уви! Струва ми се все пак, че ако… Госпожо… може би съм била омагьосана, заслепена?

— От думите му за любов, от нежността му?

— Той ми говореше рядко за любов, госпожо, и освен една целувка по челото вечер и друга такава сутрин не си спомням някога да ми е предложил нещо друго?

— Странно, наистина странно! — промълви принцесата. И все пак под влияние на подозренията тя настоя:

— Хайде, кажете ми, че не го обичате.

— Повтарям ви го, госпожо.

— Но в края на краищата как дойдохте дотук? Не разбирам.

— Госпожо, възползвах се от една страшна буря, която ни изненада отвъд един град, който, мисля, се казваше Нанси. Скочих върху коня му и избягах.

— И кое ви накара да предпочетете Франция, вместо да се завърнете в Италия?

— Размислих, че не бих могла да се върна в Италия, където естествено, вярваха, че аз съм действала в съучастничество с този човек. Бях опозорена и родителите ми не биха ме приели. Реших да избягам в Париж и да живея там скрита или да достигна друга столица, където да се изгубя от всички погледи и най-вече от неговия… Когато пристигнах в Париж, целият град беше развълнуван от вашето оттегляне при кармелитките, госпожо. Всички превъзнасяха вашето милосърдие, вашето съчувствие към нещастните, вашето състрадание към страдащите. Това бе лъч светлина за мен, госпожо. Бях убедена, че вие единствено сте достатъчно великодушна, за да ме приемете, и достатъчно могъща, за да ме защитите.

— Говорите за моето могъщество, дете мое, но той също е твърде могъщ, нали? Но кой е той? Хайде да видим. От деликатност досега не ви попитах, но все пак, ако трябва да ви защитавам, трябва да зная срещу кого?

— О, госпожо, ето още един въпрос, по който ми е невъзможно да ви осветля. Не зная въобще кой е той!

— Но името му? Как е името му?

— Госпожо, чух да го наричат с различни имена. И все пак две от тях останаха в паметта ми. Едното е онова, с което го назова старецът, който беше наш спътник от Милано до момента, в който аз побягнах, вече ви говорих за това… а другото е онова, с което се назоваваше самия той.

— Какво беше името, с което го назова старецът?

— Ашарат… Нали това е езическо име, госпожо?

— А онова, с което той се назоваваше?

— Жозеф Балзамо.

— И кой е той?

— О, той… Той познава целия свят, отгатва всичко, съвременник е на всички времена, живял е във всички епохи. Той говори… о, простете ми, такива богохулни неща за Александър Македонски, Цезар и Карл Велики, като че ли ги е познавал, но аз мисля, че те са починали отдавна… Същото е по отношение на Каифа, Пилат и нашия господар Исус Христос — сякаш е присъствал на неговите страдания.

— Но тогава той е някой лъжец — каза принцесата.

— Госпожо, не зная какво означава думата, която произнесохте, във Франция, но зная, че това е опасен и ужасен човек, пред когото всичко се огъва, пада и се руши.

— Добре — каза принцесата. — Който и да е този човек, успокойте се, детето ми, вие сте защитена от него.

— От вас ли, госпожо?

— Да, от мен. А сега, госпожо, какво смятате да правите?

— С тези бижута, които ми принадлежат, госпожо, разчитам да платя таксата си за някой манастир; за този, ако е възможно.

И Лоренца постави на една маса скъпоценни гривни, скъпи пръстени, един прекрасен диамант и превъзходни обеци. Всичко може би струваше около двадесет хиляди екю.

— Ваши ли са тези бижута? — попита принцесата.

— Да, мои са. Той ми ги даде, аз ги връщам на Бога. Желая само едно-единствено нещо…

— Кое е то? Кажете!

— Да му бъде върнат арабският кон Джерид, който беше средството на моето избавление.

— А вие не искате ли да се завърнете при него на никаква цена, нали?

— Аз не му принадлежа.

— Е, добре! Бъдете спокойна, дете мое — каза принцесата. — От днес ще живеете при нас и в момента, когато ни покажете до каква степен държите да получите това благоволение чрез примерно поведение, което очаквам от вас, в този ден ще заслужите да принадлежите на Бога и аз отговарям, че никой няма да ви отвлече от Сен Дьони, щом игуменката бди над вас.

Лоренца се хвърли в краката на своята покровителка, като й изказа най-нежни и най-искрени благодарности. Но изведнъж тя се приповдигна на едно коляно, заслуша се, пребледня и потрепери.

— О, Боже мой! — извика тя. — Цялото ми тяло трепери, не виждате ли? Той идва, идва!

— Този мъж?

— О! — провикна се тя с болка в сърцето. — Той се приближава, приближава се!

— Лъжете се.

— Не, не, госпожо. Вижте, въпреки волята ми той ме привлича, вижте!

Госпожа Луиз хвана младата жена за ръката.

— Съвземете се, бедно мое дете. Дори да е той, Боже мой — тук вие сте на сигурно място.

— Той приближава, приближава, казвам ви! — провикна се ужасена Лоренца. Съсипана, тя втренчи очи и протегна ръце към вратата на стаята.

— Лудост, лудост! — каза принцесата. — Така ли се влиза при госпожа Луиз дьо Франс… Трябва този човек да носи заповед от краля.

— О, госпожо! Аз не зная как е влязъл той — извика Лоренца, като се извърна. — Онова, което зная, е (сигурна съм в това), че той сега се качва по стълбите и че е едва на десет крачки оттук… и че… о, ето го!

Изведнъж вратата се отвори и принцесата отстъпи, ужасена без да го желае от това странно съвпадение.

Появи се една сестра.

— Кой е там? — попита госпожата. — И какво искате?

— Госпожо — каза сестрата. — Един благородник току-що се представи в манастира и иска да говори с Ваше величество.

— Името му?

— Граф Дьо Феникс.

— Той ли е? — обърна се принцесата към Лоренца.

— Не познавам това име, госпожо, но това е той, той е!

— Какво иска той? — попита принцесата монахинята.

— Натоварен е с мисия при френския крал от Негово величество пруския крал. Той би искал — така казва — да има честта да поговори един миг с Ваше кралско величество.

Госпожа Луиз се размисли за миг, после каза, като се обърна към Лоренца:

— Влезте в този кабинет.

Лоренца се подчини.

— А вие, сестро — продължи тя, — доведете благородника.

Сестрата се поклони и излезе.

Почти веднага сестрата се появи отново. Зад нея вървеше човекът, когото ние видяхме в деня на представянето да се явява пред краля под името граф Дьо Феникс.

Графът се поклони, без да покаже, че е разбрал двойния смисъл в думите на принцесата.

— Какво мога да сторя за вас, господине? — продължи госпожа Луиз със същия подигравателен глас.

— Всичко, госпожо.

— Говорете.

— Госпожо, не бих никога — без сериозни причини — дошъл тук да ви безпокоя в уединението, което Ваше величество е избрала, ако не бяхте дали подслон — поне така мисля — на едно лице, което ме интересува във всяко отношение.

— Как наричате това лице, господине?

— Лоренца Феличиани.

— И каква ви е тя — приятелка, роднина, сестра?

— Това е жена ми.

— Вашата жена? — попита принцесата, повишавайки глас, за да я чуят в кабинета.

— Лоренца Феличиани е графиня Дьо Феникс. Да, госпожо, така е — отговори графът с най-голямо спокойствие.

— Няма графиня Дьо Феникс при кармелитките, господине — каза сухо принцесата.

Но графът не се сметна за победен и продължи.

— Желае ли Ваше величество да даде заповед Лоренца Феличиани да бъде доведена при нея и тогава у нея няма да остане никакво съмнение. Искам извинение от Ваше величество, че настоявам така, но съм нежно привързан към тази млада жена и самата тя съжалява, вярвам, че сме разделени.

— Вярвате ли в това?

— Да, госпожо, вярвам в това, колкото и малки заслуги да имам.

„О! — помисли принцесата. — Лоренца каза истината — този човек е действително опасен.“ Графът запази самообладанието си и се ограничи в строгия дворцов етикет.

— Господине — каза Луиз, — не мога да ви предам жена, която изобщо не е тук. Разбирам, че я търсите настойчиво, щом я обичате толкова, колкото казвате, но ако се надявате да я откриете, търсете я другаде, не тук.

Графът, влизайки, беше хвърлил бърз поглед върху всички предмети в стаята на госпожа Луиз и очите му се спряха за миг, само за миг наистина (но и един поглед му беше достатъчен) върху масичката, поставена в един тъмен ъгъл; върху нея Лоренца беше оставила бижутата си, които предложи, за да я приемат в кармелитския манастир. По искрите, които хвърляха в мрака, граф Дьо Феникс ги позна.

— Ако Ваше кралско величество би пожелала да си спомни — настоя графът, — а аз я моля да направи това голямо усилие, тя би се сетила, че Лоренца Феличиани беше преди малко в тази стая и остави върху тази маса бижутата, които са там, и след като има честта да разговаря с Ваше величество, се оттегли.

Граф Дьо Феникс улови беглия поглед, който принцесата хвърли към кабинета си.

— Тя се оттегли в този кабинет — довърши той.

Принцесата се изчерви, а графът продължи.

— Всъщност аз чакам само съгласието на Ваше величество, за да заповядам на Лоренца да влезе — тя ще го стори веднага, не се съмнявам в това.

— Но — каза тя, без да се опита да прикрие досадата си, че е излъгала без полза пред този човек, от който нищо не можеше да бъде скрито — ако тя влезе, какво ще направи?

— Нищо, госпожо, ще каже само, че като моя жена иска да ме последва.

Последните думи успокоиха принцесата, защото тя си припомни думите на Лоренца.

— Човек би сметнал, че Ваше величество не ми вярва — продължи възпитано графът. — Все пак не е толкова невероятно, че граф Дьо Феникс се е оженил за Лоренца Феличиани и че след като е женен за нея, търси жена си.

— Е, добре, какво ще направите?

— Ще представя пред очите ви брачното свидетелство, което е напълно в ред и е подписано от проповедника, който ни е венчал.

Принцесата потрепери, това спокойствие разбиваше нейната увереност.

Графът отвори един портфейл и разгъна сгънат на четири лист.

— Ето доказателството за истината на онова, което казах, госпожо, и за правото, което имам да търся тази жена. Подписът ще ви накара да повярвате… Ваше величество желае ли да прочете брачното свидетелство и да разгледа подписа?

— Подпис! — промърмори принцесата с по-унизително от гнева й съмнение. — Но ако този подпис…

— Този подпис е на свещеника от катедралата „Сен Жан“ в Страсбург, добре познат на господин принца Луи, кардинал Дьо Роан, и ако Негово високопреосвещенство бе тук…

— Точно в момента кардиналът е тук — провикна се принцесата, пронизвайки графа с искрящ поглед. — Негово високопреосвещенство не е напуснал Сен Дьони и той е в този миг при канониците в катедралата — нищо по-лесно от това уточнение, което вие предлагате.

Монахинята, която преди малко бе въвела граф Дьо Феникс, дотича.

— Нека моят лакей се качи на кон — каза принцесата — и да отнесе тази бележка на монсеньор кардинала Дьо Роан. Той е в параклиса на катедралата. Да дойде незабавно тук, аз го очаквам.

И като говореше, принцесата написа две думи, които връчи на монахинята. А после добави тихо:

— Нека поставят в коридора двама стрелци от конната жандармерия и никой да не излиза без разрешение. Вървете!

Графът беше проследил развитието на решителното намерение на госпожа Луиз да воюва докрай с него. Докато принцесата пишеше, решена несъмнено да му оспори победата, той се беше приближил до кабинета, впил очи във вратата, размахвайки по-скоро методично, отколкото нервно ръце, и беше произнесъл няколко думи. Извръщайки се, принцесата го видя в това състояние.

— Какво правите там, господине? — попита тя.

— Госпожо — каза графът, — заклевам Лоренца Феличиани да дойде тук и лично да потвърди с думи, разум и воля пред вас, че аз не съм нито насилник, нито лъжец без това да пречи на всички други доказателства, които би искала Ваше величество.

— Господине!

— Лоренца Феличиани — провикна се графът, който владееше всичко, дори волята на принцесата, — Лоренца Феличиани, излезте от този кабинет и елате тук, елате!

Тогава ключът скръцна в ключалката и принцесата с непреодолим ужас видя да влиза младата жена, чиито очи бяха втренчени в графа без никакъв израз на гняв или омраза.

— Какво правите, детето ми, какво правите? — провикна се госпожа Луиз.

— Тя е на сигурно място и в моя дом, госпожо — заяви графът.

А после добави, обръщайки се към младата жена:

— Вие сте на сигурно място при мен, нали Лоренца?

— Да — отговори младото момиче.

Обхваната от силно учудване, принцесата сплете ръце и се отпусна в креслото си.

— Сега, Лоренца — продължи графът с нежен глас, но в който се усещаше все пак отсянката на заповед, — обвиняват ме, че съм извършил насилие над вас. Кажете, насилил ли съм ви в каквото и да било?

— Никога — отговори младата жена с ясен и отчетлив глас.

— Тогава — извика принцесата — какво означава тази история с отвличането, която ми разказахте?

Лоренца остана безмълвна. Тя гледаше графа така, сякаш собственият й живот, думите и всичко останало идваха от него.

— Нейно величество желае да узнае как сте излезли от манастира, Лоренца. Разкажете й какво се случи.

Лоренца не проговори.

— Разкажете това с всички подробности — продължи графът, — без да изпуснете нищо. Аз искам това.

Лоренца не можа да овладее едно потрепване.

— Говорете!

— Припаднах в мига щом ножиците докоснаха косите ми. Отнесоха ме в килията и ме сложиха върху леглото. До вечерта майка ми остана при мен и тъй като аз все още бях в безсъзнание, изпратиха да повикат селския хирург. Той ми опипа пулса, постави едно огледалце пред устните ми и като се увери, че кръвта не пулсираше във вените ми, от устата ми не излизаше дихание, заяви, че съм мъртва.

— Но как така вие знаете всичко това? — попита принцесата.

— Нейно величество иска да узнае как сте научили всичко това? — повтори графът.

— Странно нещо! — каза Лоренца. — Аз виждах и чувах, само че не можех да си отворя очите, нито пък да говоря или да се движа. Бях като заспала.

— Наистина — промълви принцесата. — Троншен ми е говорил за хора, изпаднали в сън, които са били погребвани живи.

— Продължете, Лоренца.

— Майка ми беше отчаяна и не искаше да повярва в моята смърт. Тя заяви, че ще прекара край мен нощта и следващия ден. Тя направи, както беше казала, но през тридесет и шестте часа, по време на които тя бдеше над мен, аз не направих нито едно движение и не издадох нито една въздишка. Три пъти идва свещеникът и всеки път той казваше на майка ми, че тя се бунтува срещу Бога, щом иска да задържи тялото ми на земята, след като Бог вече притежава душата ми. Победена, майка ми се оттегли. Монахините крещяха за светотатство. В параклиса бяха запалени восъчни свещи. Там според обичая аз трябваше да бъда изложена за един ден и една нощ. След като майка ми излезе, сестрите влязоха в стаята ми. Понеже не бях произнесла обета си, ми облякоха бяла рокля, окичиха челото ми с венец от бели рози, кръстосаха ръцете ми върху гърдите. Дълбока тръпка премина през цялото ми тяло, понеже — повтарям ви — през затворените си клепачи аз виждах всичко сякаш очите ми бяха широко отворени. Вдигнаха ме и ме поставиха в ковчега.

После, с открито лице, както е италианският обичай, ме свалиха в параклиса и ме поставиха в средата на хора със запалени навсякъде около мен свещи и съд за светена вода в краката ми. Дойде вечерта. Посещенията спряха. Затвориха отвътре вратите на параклиса с изключение на една малка вратичка и сестрата оплаквачка остана при мене. И все пак една ужасна мисъл смущаваше съня ми — на другия ден беше погребението и аз чувствах, че ще бъда погребана жива, ако някаква непозната сила не ми дойде на помощ. Чувах часовникът да бие девет, десет, после единадесет. Всеки удар отекваше в сърцето ми, защото слушах — колко ужасно — погребалния звън на собствената си смърт. Правех усилия, за да прекъсна ледения сън и да скъсам железните въжета, които ме приковаваха към дъното на ковчега. Само Бог е свидетел на това, той го видя и се смили над мене.

Удари полунощ. При първия удар на часовника ми се стори, че цялото ми тяло се разтърсва от конвулсивни движения, подобни на онези, които изпитвах, щом Ашарат се приближаваше до мен.

— И ужас ли изпитахте тогава? — попита граф Дьо Феникс.

— Не, не, изпитах щастие, радост, екстаз, защото разбирах, че той е дошъл да ме изтръгне от безнадеждната смърт, която толкова ме плашеше.

— И над вас не е извършено никакво насилие? Не ви е отправена никаква заплаха? И вие последвахте доброволно този човек?

Лоренца не отговори.

— Нейно кралско величество ви пита, Лоренца, дали чрез някакво насилие или заплаха съм ви накарал да ме последвате.

— Не, не ме заплаши, нито ме насили.

— И защо го последвахте?

— Кажете защо ме последвахте?

— Защото ви обичах — отговори Лоренца.

Граф Дьо Феникс се обърна към принцесата с тържествуваща усмивка.