Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

110.
Театралната сцена на Трианон

Русо бе прашен от пътя, дрехите му бяха смачкани, а от бледото му лице се спускаше страховито такава отшелническа брада, каквато никога никой церемониалмайстор не бе виждал да се оглежда в огледалата на Версай. Философът се смути още повече под погледа на господин Дьо Коани, особено когато наближиха залата, където щеше да се състои представлението, защото видя толкова много красиви дрехи, колосани бухнали дантели, диаманти и сини ленти, които се открояваха в потъналия в позлата салон и приличаха на букет пъстри цветя, поставени в огромна кошница.

Философът се почувства неудобно, щом вдъхна нежния парфюм на тази изящна обстановка, която беше опияняваща за плебейските му разбирания и представи.

Все пак Русо трябваше да продължи пътя си и да отвърне с дързост. Много хора го наблюдаваха втренчено, защото се открояваше като тъмно петно в салона. Господин Дьо Коани, който вървеше пред него, го заведе при очакващия го вече оркестър.

Ето че госпожа дофината излезе на сцената, облечена в костюма на Колет[1]. Господин Дьо Коани сменяше костюма си в своята ложа.

Изведнъж се появи кралят сред кръг от сведени глави. Луи XV се усмихваше и, изглежда, беше в прекрасно настроение. Дофинът седна от дясната му страна, а господин графът на Прованс — от лявата.

Петнадесетината души, които съпровождаха краля, седнаха при жеста му.

— Няма ли да започваме? — попита той.

— Сир — отговори дофината, — овчарите и овчарките още не са се облекли. Очакваме ги.

— Можеха да играят и в градски дрехи — заяви кралят.

— Не, сир — възрази дофината. — Театърът трябва да е истински, защото искаме да огледаме костюмите на светлината и да преценим как изглеждат.

— Много правилно, госпожо — отвърна кралят. — Ами тогава да се поразходим.

Като изрече тези думи, Луи XV стана, за да обиколи коридора и сцената. Между другото той беше доста обезпокоен, защото госпожа Дю Бари все още не се беше появила.

Русо стана от мястото си силно развълнуван. Дофината го очакваше. Тя държеше в ръка арията на Колет.

Изгубих цялото си щастие… — пееше тя.

Щом видя Русо, дофината се приближи до него. Философът се поклони смирено, като си казваше, че поздравява просто една жена, а не принцеса. Дофината после поиска мнението му за извивките на третия стих: Колен ме изоставя…

Русо разви цяла теория за декламацията и ритмичния й съпровод, но колкото й научна да беше тя, бе прекъсната от шумното нахлуване на краля и на няколко придворни. Луи XV влезе точно във фоайето, където философът даваше урок на госпожа дофината.

Неволната изненада и реакцията на Негово величество бяха същите като на господин Дьо Коани, само че господин Дьо Коани познаваше Русо, а Луи XV — не. Той се вгледа продължително в нашия човек и в същото време слушаше комплиментите и благодарностите на дофината. Този изпълнен с власт и царственост поглед, който не беше приучен да се свежда при никакви обстоятелства, направи неотразимо впечатление на Русо, чийто поглед в това време стана плах и несигурен. Дофината изчака кралят да завърши огледа и като се приближи до Русо, попита:

— Ваше величество ще ми позволи ли да му представя нашия автор?

— Вашият автор ли? — отвърна Луи XV, като се престори, че се мъчи да си спомни.

Дофината изпита съчувствие към нещастника.

— Господин Жан-Жак Русо, сир — допълни тя. — Авторът на очарователната опера, която ще представим пред Ваше величество.

Тогава кралят вдигна глава.

— Аха! — каза той студено. — Поздравявам ви, господин Русо.

И продължи да го оглежда така, че да изтъкне още веднъж всички недостатъци на облеклото му. Русо не проронваше нито дума. Той сякаш се бе вкаменил и бе забравил всички сентенции, които се беше приготвил да каже на тиранина.

— Господин Русо — каза кралят, като продължаваше да разглежда костюма и перуката му, — написали сте очарователна музика, с която прекарвам много приятни часове.

И кралят запя. Гласът му беше непригоден за каквато и да било мелодия и за която и да било гама.

О, само ако бях изслушала молбите,

които ми прошепваха момците,

колко щеше да е лесно

да се любя твърде често!

Русо се поклони.

— О, не зная дали ще пея добре — въздъхна госпожа дофината.

Русо се извърна към принцесата, за да й даде още няколко съвета. Но кралят беше отново обладан от музикалните си желания и запя арията на Колен.

В мойта бедна мрачна

колиба ме преследват грижа подир грижа:

вятър, слънце или студ —

все се мъча като луд!

Негово величество пееше ужасно, особено за ушите на един музикант. Русо беше наполовина поласкан, че кралят е запомнил така добре творбата му, наполовина наранен от отвратителното й изпълнение.

Дофината запази сериозния невъзмутим израз на лицето си и онова хладнокръвие, на каквото са способни само хората от двореца. А кралят, без да се смути от каквото и да било, продължи да пее:

О, Колет, овчарко моя,

ти при мен ела.

Аз, Колен, ще бъда най-честит

в моя сламен дом!

Русо усети как кръвта нахлува в лицето му.

— Кажете ми, господин Русо запита кралят, — вярно ли е, че понякога се обличате като арменец?

Русо почервеня още повече, а езикът му се заплете, и то така, че за нищо на света не би могъл да проговори. Кралят пък отново запя, без да дочака отговора:

Ах, любовта нищо не знае

и за простия човек нехае

що е позволено, що е забранено…

— Мисля, че живеете на улица „Платриер“, нали, господине? — зададе кралят следващия си въпрос.

Русо направи утвърдителен знак с глава, но това бе ultima thule[2] на силите му. Никога той не беше призовавал повече Всевишния да му помогне.

Кралят пак затананика:

— Казват, че сте в много лоши отношения с Волтер. Нали, господин Русо? — попита Негово величество.

Сега вече Русо загуби и малкото останал в главата му разсъдък, а освен това го напусна и цялото му самообладание. Кралят обаче не го съжали, а продължи да удовлетворява дивата си музикална страст и се отдалечи, като припяваше:

Нека да потанцуваме под брястовете,

млади момичета, хайде, веселете се!

Оркестърът му акомпанираше така, че направо би убил на място Аполон, както самият той бе убил Марсий[3].

Русо остана сам във фоайето. Госпожа дофината го беше оставила, за да пооправи сценичния си костюм. Треперещ и залитащ, философът тръгна отново по коридора, но точно в средата му се сблъска с една ослепителна двойка, блестяща със своите диаманти, цветя и дантели. Двойката беше заела целия коридор, въпреки че младежът беше притиснал плътно до себе си момичето.

Младежът беше слабичък, крехък, очарователен, изпод английското му жабо се показваше синя лента. Той ту избухваше в искрен, неудържим смях, ту потискаше изблиците си на веселие и шепнеше нещо на ухото на дамата, която пък на свой ред започваше да се смее. Двамата, изглежда, се разбираха чудесно.

В дамата Русо позна съблазнителната графиня Дю Бари, а щом се вгледа в нея, напълно се подчини на навика си да съзерцава и затова не обърна внимание на нейния придружител. А младежът всъщност беше не друг, а младият граф Д’Артоа, който се забавляваше от все сърце с любовницата на дядо си. Госпожа Дю Бари забеляза мрачното лице на Русо и извика:

— Господин Русо!

— А! Я виж ти! Добър ден, господин Русо — усмихна се закачливото момче, като забеляза, че Русо се беше отдръпнал, за да им даде път, — значи ще слушаме вашата музика?

— Монсеньор… — запелтечи Русо, който забеляза синята лента.

— А! Прекрасна музика! — каза графинята. — Тя напълно подхожда на душата и сърцето на своя автор!

— Госпожо — опита се да проговори философът, като повдигна глава и впи огнения си поглед в искрящите очи на графинята.

— Аз ще играя Колен, госпожо — провикна се граф Д’Артоа, — а вас ще помоля да играете Колет.

— О, на драго сърце, монсеньор, но никога не бих се осмелила. Не притежавам музикален талант и ще съсипя музиката на маестрото.

Русо би дал всичко на света, за да погледне още веднъж тази жена. Сърцето му бе завладяно от гласа й, от интонацията, от комплимента и от красотата й. Всички тези неща забиха по една стрела в сърцето му. Той поиска да се измъкне, но принцът му препречи пътя и каза:

— Господин Русо, искам да ме научите да пея арията на Колен.

— Не бих се осмелила да ви помоля да ми дадете съвети за ролята на Колет — каза и графинята, като се преструваше на срамежлива и с това окончателно срази философа. Очите му все пак й отправиха въпросителен поглед.

— Господинът ме мрази — каза тя с очарователна игривост на принца.

— Глупости! — провикна се граф Д’Артоа. — Вас?! Кой би могъл да ви мрази, госпожо?

— Но нали виждате! — възкликна тя.

— Господин Русо е твърде честен човек, при това е създал прекрасни неща, за да отбягва една толкова красива дама! — заяви граф Д’Артоа.

Русо въздъхна така, сякаш предаваше Богу дух, и се шмугна през тясното пространство, което граф Д’Артоа непредпазливо беше оставил между себе си и стената. Но на нашия герой тази вечер решително не му вървеше. Не беше направил и четири крачки и се сблъска с друга група. Този път това бяха двама мъже — единият носеше синя лента и беше млад, а другият носеше червени дрехи, имаше бледо и сурово лице и беше на около петдесет години. Двамата мъже дочуха гласа на граф Д’Артоа, който весело викаше и се смееше с цяло гърло:

— Господин Русо, ще разказвам навсякъде как госпожа графинята ви е принудила да побегнете. Никой няма да ми повярва!

— Русо ли? — прошепнаха двамата мъже.

— Спрете го, братко, спрете го, господин Дьо ла Вогийон! — извика принцът, като не преставаше да се смее.

Русо разбра, че злощастната му звезда го беше хвърлила в лапите на ново премеждие. Това бяха граф Дьо Прованс и възпитателят на кралските деца господин Дьо ла Вогийон. Граф Дьо Прованс на свой ред препречи пътя на философа.

— Доволен съм, че ви срещнах, господине! — продължи принцът. Той говореше като възпитател, хванал ученика си в провинение. — Четох вашия превод на Тацит, господине.

— Значи е вярно — продължи да си мърмори Русо, — че този е не само учен, но и педагог!

— А не знаете ли колко е трудно да се преведе Тацит?

— Но, монсеньор, аз написах точно това в краткия предговор.

— Ах, господин Русо! Но вие сте сгрешили — превели сте imperatoria brevitate като „сериозна и кратка реч“.

Обезпокоеният Русо се помъчи да си спомни.

— Ами, вижте, господин Русо: imperatoria brevitate значи „стегната реч на генерал“ или „с краткостта на привикнал да командва човек“[4]. Лаконичността на заповедите… нали така е най-точно, господин Дьо ла Вогийон?

— Да, монсеньор — отговори възпитателят.

Русо се обливаше в пот и се задъхваше под този безмилостен огън. Принцът го остави да си отдъхне за миг, а после добави:

— Във философията сте по-добър.

Русо се поклони.

— Само че книгата ви „Емил“ е опасна.

— Опасна ли, монсеньор?

— Ами да, защото ще внуши много фалшиви идеи в главите на нещастните френски граждани…

— Монсеньор, щом човек стане баща, той разбира моята книга и се съгласява с нея, независимо дали е първият или последният човек в кралството. Да бъдеш баща, това е…

— Кажете, господин Русо — поде отново злобният принц, — книгата ви „Изповедите…“ е твърде забавна, нали? Всъщност колко деца имате, господин Русо?

Русо пребледня, олюля се и вдигна гневните си и смаяни очи към младия палач, което увеличи още повече удоволствието от хапливостта на граф Дьо Прованс.

Бележки

[1] Героиня от операта на Русо „Селският гадател“ — бел.прев.

[2] Ultima thule — на ръба на силите, последен предел — бел.прев.

[3] Аполон накарал да одерат жив фригийския цар Марсий за това, че се осмелил да се състезава с него — бел.прев.

[4] Всъщност преводът на граф Дьо Прованс също не е точен. Най-близкият превод е „властническа краткост“ или „заповедническа краткост“ — бел.прев.