Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (159)

157.
Детето без баща

Наближаваше денят на болката и на срама. Въпреки все по-честите посещения на добрия доктор Луи, въпреки изпълнените с обич грижи и утехата на Филип Андре ставаше от час на час все по-мрачна подобно на обречените, когато наближава краят им.

Злощастният й брат понякога я намираше замечтана и трепереща. Очите й бяха сухи. По цели дни тя не произнасяше нито една дума. После неочаквано се надигаше от леглото и правеше две-три припрени обиколки на стаята, опитваше се като Дидона да излезе вън от себе си^[1], с други думи — да забрави болката, която я убиваше.

Най-сетне една вечер, като видя, че е по-бледа и по-неспокойна от обикновено, Филип изпрати да повикат лекаря, който пристигна още същата нощ. Беше 29 ноември. Филип съумя да забави лягането на Андре до късно. Беше засегнал най-тъжните и най-интимните теми на разговор, дори онези, от които младото момиче се боеше, както раненият се бои от допира на някоя груба и тежка ръка до раната му. Беше седнал до огъня, а прислужницата, която беше отишла във Версай, за да повика лекаря, беше забравила да затвори капаците на прозорците. Затова светлината на лампата и отблясъците от огъня озаряваха нежнобелия снежен килим, натрупан върху пясъка в градината още през първите зимни студове.

Филип изчака момента, когато духът на Андре малко се успокои, и тогава каза без никакво предисловие:

— Сестро, взехте ли решение?

— По кой въпрос? — попита Андре с болезнена въздишка.

— За вашето дете.

Андре потрепери.

— Моментът наближава — продължи Филип.

— Боже мой!

— Не бих се изненадал, ако утре…

— Утре?

— А може и днес, скъпа сестричке…

Андре пребледня толкова силно, че уплашеният Филип взе ръката й и я целуна.

Андре тутакси дойде на себе си.

— Братко — каза тя, — няма да водя с вас лицемерни разговори, които опозоряват низшите духом. У мене предразсъдъкът към злото е объркан с предразсъдъка към доброто. Не разпознавам вече злото, откакто не се доверявам на доброто. Затова не ме съдете по-строго, отколкото бихте съдили една луда жена, освен ако не предпочитате да приемете сериозно философията, която ще очертая пред вас. Кълна ви се, че тя е единствен и съвършен израз на моите чувства и обобщава моите усещания.

— Каквото и да кажете, Андре, каквото и да направите, винаги ще си останете за мен най-скъпата и най-уважаваната жена.

— Благодаря, мой единствени приятелю, осмелявам се да кажа, че не съм недостойна за това, което ми обещавате. Аз ще стана майка, Филип, но Бог е пожелал, или поне така ми се струва — добави тя като се изчерви, — майчинството у човека да бъде аналогично състояние с оплождането у растенията. Плодът идва след цвета. По време на цъфтежа растението се подготвя и преобразява, тъй като цъфтежът поне според моите представи представлява любовта.

— Имате право, Андре.

— А аз — продължи живо младата жена — не познах нито подготовката, нито преобразяването. Та аз съм аномалия. Нито съм обичала, нито съм желала някого… Умът и сърцето ми са също толкова девствени, колкото е и тялото ми… И независимо от това… Какво тъжно чудо… Онова, което не съм искала и за което не съм мечтала… ми го изпраща Бог. Той, който никога не е изпращал плодове на дърво, което е безплодно… А къде са моите дарби и дадености, къде са моите инстинкти? Не зная дори къде са надеждите ми! Та една майка, която изпитва страдания по време на раждането, познава и цени съдбата си, а аз не съзнавам нищо, страх ме дори да мисля… Вървя към този последен ден сякаш отивам на ешафода… Филип, аз съм прокълната!

— Андре, сестричке…

— Филип — продължи тя с неописуема горест, — нима не осъзнаваш, че мразя това дете?! О, да, мразя го! Ако оживея, Филип, ще си спомням цял живот за деня, когато за първи път този смъртен враг, когото нося в утробата си, помръдна в мен. Потръпвам, щом и помисля, че този допир до невинното създание, така скъп на майките, запали в кръвта ми треска на омраза и накара устните ми да изричат клетви. Доскоро бях толкова чиста, Филип, а сега съм лоша майка. Филип, аз съм прокълната!

— Добра ми Андре, в името на небето, успокой се. Не бъркай сърцето си с ума. Та това дете е твоят живот и твоята кръв. Аз го обичам, тъй като е твое.

— Обичаш го? — провикна се тя, силно разгневена и бледа. — Осмеляваш се да кажеш, че обичаш моя и твоя позор! Осмеляваш се да кажеш, че обичаш спомена от едно престъпление, възпроизвеждането на подлия престъпник! Е, добре, Филип, вече ти казах, не съм нито подла, нито пък лицемерна, мразя това дете, защото то не е мое и не съм го желала! Изпитвам погнуса от него, защото може би ще прилича на баща си… Баща му! О, някой ден ще умра, докато поизнасям тази ужасна дума! О, Боже — извика тя, като падна на колене на пода, — не мога да убия това дете, когато се роди, защото Вие му вдъхнахте живот… Не можах да убия и себе си, докато го носех в утробата си, защото сте осъдили еднакво сурово самоубийството и убийството, но ви моля, умолявам ви, заклевам ви, ако сте справедлив, Боже, ако се тревожите за бедите на този свят, ако не сте ми издали присъда да умра от отчаяние, след като съм изживяла безчестието и изплакала толкова сълзи, Боже, вземете това дете, убийте го, освободете ме от него, отмъстете за мен!

Ужасяваща и величествена в гнева, Андре удряше челото си в мраморния корниз на огнището въпреки усилията на държащия я в прегръдките си Филип да я спре.

Изведнъж вратата се отвори и на прага й се появи прислужницата, която водеше със себе си лекаря. С един поглед той разгада цялата сцена.

— Госпожо — каза й той със спокойствието на лекаря, който у едни предизвиква подчинение, а у други налага волята си насила, — не преувеличавайте мъката по повод на това събитие, което ще настъпи скоро. Вие — обърна се той към прислужницата — пригответе всичко, за което ви казах по пътя, а вие — каза той на Филип — бъдете по-разумен от госпожата и вместо да споделяте опасенията и слабостите й, присъединете увещанията си към моите.

Андре се надигна почти засрамена. Филип я настани в едно кресло. Внезапно болната се зачерви и се обърна на една страна поради първата болезнена контракция, сгърчените й ръце се вкопчиха в ресните на креслото, а от полилавелите й устни се откъсна първото охкане.

— Мъката, душевните терзания и гневът й ускориха развръзката — обясни лекарят. — Оттеглете се в стаята си, господин Дьо Таверне и… смелост!

С преизпълнено от болка сърце Филип се втурна към Андре, която, чула думите на лекаря, трепереше и въпреки болката се надигна, а после увисна на врата на брат си. Прегърна го, долепи устните си до хладната буза на младежа и му каза с тих глас:

— Сбогом… Сбогом… Сбогом!

— Чувате ли, докторе? — попита обзетият от отчаяние Филип. — Чувате ли?

Луи раздели двамата несретници един от друг, като прояви нежно насилие. После сложи Андре да седне във фотьойла и придружи Филип до стаята му, като пусна резетата между нея и стаята на Андре. Дръпна пердетата, затвори вратите и така погреба, съсредоточи и ограничи само в една стая сцената, която щеше да се разиграе между лекаря и жената, между Бог и тях двамата.

В три часа през нощта лекарят отвори вратата, зад която Филип плачеше и се молеше.

— Сестра ви роди син — каза той.

Филип сплете ръцете си.

— Не влизайте — продължи лекарят. — Тя спи.

— Спи… О, докторе, наистина ли спи?

— Ако нещата стояха по друг начин, господине, щях да ви кажа: „Сестра ви роди син, но той загуби майка си!“ Впрочем вижте сам.

Филип подаде глава в стаята на Андре.

— Чуйте дишането й.

— Да, о, да! — прошепна Филип и прегърна лекаря.

— А сега, знаете, че наехме кърмачка. Като идвах насам, минах по „Пон-дю-жур“^[2], където живее, и я предупредих да е готова. Но само вие можете да я доведете тук и тя трябва да вижда единствено вас… Възползвайте се от съня на родилката и идете дотам с колата, която ме докара дотук.

— Ами вие, докторе? Какво ще правите вие?

— Имам един почти безнадеждно болен на площад „Роаял“… Плеврит. Ще завърша нощта до леглото му. Искам да наблюдавам как приема лекарствата и какъв е резултатът от тях…

— Студено е, докторе!

— Имам палто.

— Градът е опасен.

— През последните двайсет годни са ме спирали двайсет пъти и винаги съм казвал: „Приятелю, аз съм лекар и отивам при болен. Искате ли палтото ми? Вземете го, но не ме убивайте, тъй като моят пациент ще умре.“ И забележете добре, господине, това палто има двайсет години служба. Крадците винаги ми го оставяха.

— Добре, докторе. До утре, нали?

— Утре в осем часа ще бъда тук.

Докторът даде на прислужницата няколко указания относно грижите по родилката и й препоръча много усърдие. Пожела детето да бъде сложено до майка си. Филип го помоли да го отдалечи от нея, защото си припомни последните думи на сестра си. Тогава Луи сам настани детето в стаята на прислужницата и изчезна по улица „Монторгьой“, докато в същото време фиакърът отвеждаше Филип към улица „Пон-дю-жур“.

Прислужницата заспа в креслото до леглото на господарката си.