Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (65)

63.
План за война

Господин Дьо Сартин се беше завърнал в три часа сутринта — едновременно много уморен и твърде удовлетворен от вечерта, която беше организирал за краля и за госпожа Дю Бари.

Затова той помисли, че може да стане чак на обед — нещо, което не му се беше случвало от много дълго време — и ставайки в този час на деня, се беше възползвал от случая да изпробва една-две дузини перуки, докато изслушваше рапортите от нощта. На шестата перука и на една трета от прочетеното му съобщиха за виконт Жан дю Бари.

— Поканете господин виконта в салона!

Жан, вече доста поуморен от тази сутрин, седна в едно кресло, а лейтенантът, който не закъсня да го намери, разбра, че в разговора им нямаше да има нищо неприятно.

Действително Жан изглеждаше сияещ. Двамата мъже си стиснаха ръце.

— Е, добре, виконте — попита господин Дьо Сартин, — какво ви води тук толкова рано?

— Най-напред — каза Жан, свикнал преди всичко да ласкае честолюбието на хората, от които зависеше — бих искал да ви изкажа благодарността си за добрата организация на празника вчера.

— А, благодаря!

Дю Бари избухна във висок невъзпитан смях, който понякога придаваше на личността му онова благодушие, от което той често имаше нужда.

— Но освен благодарностите, които имам да ви изкажа, аз съм дошъл и да ви поискам една услуга.

— Две, ако е възможно.

— Търся едно момче на осемнадесет години приблизително.

Господин Дьо Сартин протегна ръка към лист хартия и написа: „Осемнадесет години.“

— Как се казва вашето момче?

— Жилбер.

— Откъде идва?

— От Лотарингия.

— Какъв е бил там?

— Служил е на Дьо Таверне.

— Със себе си ли са го довели те?

— Не, сестра ми Шон го прибра насред пътя, умиращ от глад. Качи го в колата си и го отведе в Люсиен и там…

— И там?

— Страхувам се, че смешникът е злоупотребил с гостоприемството.

— И сега го искате отново?

— Да.

— Имате ли някаква представа за мястото, където би могъл да се намира?

— Срещнах го днес на чешмичката, до ъгъла на улица „Платриер“, и имам всички основания да смятам, че живее някъде на тази улица. Дори мисля в краен случай, че бих могъл да посоча къщата…

— Е, добре, ако познавате къщата, няма нищо по-лесно да го хванем.

— Това момче харесваше на сестра ми. Тя би искала да го задържи за себе си. Той е интелигентен. Е, добре, ако би могло да бъде отведен с добро, това би било чудесно.

— Ще се опитаме. Не сте ли разпитвали на улица „Платриер“, за да разберете у кого е отседнал?

— О, не. Разбирате, че не исках да ме забележат и да се компрометирам. Той ме забеляза и избяга, като че го отнесе самият дявол. Ако бе узнал, че аз зная убежището му, може би щеше да се премести.

— Бъдете спокоен. Ще изпратя там опитен човек.

— Ах, скъпи ми лейтенанте, един опитен човек, колкото и сръчен да е той, все ще говори малко.

— Не. При нас не се говори.

— Малкият е нежен като кехлибар.

— А, разбирам. Извинете, че не се сетих по-рано. Вие бихте искали това да бъда самият аз…

Макар че Жан беше убеден в желанието на висшия държавен служител да се изтъкне, той не му отне нищо от важността на ролята му.

— Да приготвят конете — каза Сартин.

— Аз съм с кола — каза Жан.

— Благодаря ви, предпочитам моята. Тя няма гербове и е нещо средно между фиакър и карета. Тя се пребоядисва всеки месец и по тази причина е трудно да бъде позната. А сега, докато впрягат, позволете да се уверя дали новите перуки подхождат на главата ми.

— Моля ви — каза Жан.

Господин Дьо Сартин повика своя перукер. Когато магистратът изпробваше двадесет и петата перука, дойдоха да му съобщят, че колата е впрегната.

— Ще разпознаете ли къщата? — попита господин дьо Сартин Жан.

— По дяволите! Виждам я оттук. Но вратата се отваря с таен механизъм.

— Врата с таен механизъм ли! По дяволите! Знаете ли на кой етаж живее вашият беглец?

— В мансардите. Но всъщност вие ще видите, защото вече виждам чешмичката.

— По-бавно, кочияш! — каза господин Дьо Сартин.

Кочияшът намали хода на колата. Господин Дьо Сартин повдигна стъклата.

— Вижте! — каза Жан. — Ето това е къщата.

— А! Точно! — провикна се господин дьо Сартин, като плесна с ръце. — Ето от какво се страхувах.

— Обяснете.

— Е, добре, тази мръсна къща, в която живее вашият беглец, е точно къщата на господин Русо от Женева.

— Писателят Русо?

— Да.

— Е, добре, какво значение има за вас това?

— Как какво значение има? Веднага се вижда, че не сте полицейски лейтенант и че нямате нищо общо с философите.

— Аха! Брей! Жилбер да е у господин Русо? Малко вероятно е…

— Е, добре — които си приличат, се обичат.

— И така, да предположим, че е у господин Русо. И какъв ще бъде резултатът, ако това е така?

— Че няма да го имате, чумата да го вземе!

— Защо?

— Защото господин Русо е човек, от когото трябва да се пазим.

— Но защо не го хвърлите в Бастилията?

— Предложих това оня ден на краля — той не се осмели.

— Наистина ли?

— Щом ви казвам, че е така… Човек трябва да се огледа два пъти, преди да позволи философските челюсти да му отхапят отличията. Чумата да го вземе! Едно отвличане от господин Русо?! Не, приятелю, не!

— Наистина, скъпи ми магистрате, намирам вашата срамежливост за твърде странна. Кралят не е ли крал? Вие не сте ли главен лейтенант на полицията?

— Наистина вие, гражданите, сте очарователни хора, когато казвате: „Кралят не е крал?!“ Вие смятате, че сте казали всичко. Е, добре, чуйте следното, скъпи ми виконте. Бих предпочел да отвлека вас от къщата на госпожа Дю Бари, отколкото да отвлека вашия господин Жилбер от дома на господин Русо.

— Наистина ли? Благодаря за предпочитанието!

— А, Бога ми, така е. Би се вдигнал по-малък шум. Вие нямате представа каква чувствителна кожа имат хората на перото. Те крещят при най-малката драскотина, сякаш ги изтезават на колелото.

— Не си ли измисляте призраци? Хайде, да видим — сигурно ли е, че господин Русо е приел вашия беглец? Та тази къща има четири етажа. Да не би да му принадлежи, да не би да живее сам в нея?

— Господин Русо няма средства, следователно няма и къща в Париж. Може би в тази барака освен него има петнадесетина наематели. Но приемете следния принцип за правилно поведение: всеки път, когато може би е налице нещастие — разчитайте на това, а всеки път, когато е налице щастие — не разчитайте на нищо. Винаги има деветдесет и девет шанса за злото и само един шанс за доброто. Но всъщност, почакайте, понеже имах съмнения, си донесох бележки.

— Какви бележки?

— Бележки за господин Русо. Смятате ли, че той прави и една крачка, без да знаем къде е.

— А, наистина! Значи той е действително опасен?

— Не, но ни безпокои — луд като него може всеки момент да си счупи ръката или крака и веднага ще каже, че ние сме му причинили това.

— О, аз не познавам тези обноски, извинете ме.

— И така — да си послужим най-грижливо с предпазни мерки. Сега, да уточним единствената възможност, която ни остава — че този младеж не е у господин Русо. Скрийте се в дъното на колата.

Жан се подчини. Господин Дьо Сартин заповяда на кочияша да откара колата на няколко метра по улицата. После отвори портфейла си и извади от него няколко документа.

— Да видим — каза той — дали вашият младеж е с господин Русо. От коя дата той би трябвало да живее тук?

— От шестнадесети.

— Седемнадесети… „Господин Русо е събирал билки в шест часа сутринта в Мьодонската гора, бил е сам.“

— Бил е сам ли?

— Да продължим. „В два часа следобед същия ден още е събирал билки, но този път с един младеж.“

— А, я виж ти! — вметна Жан.

— А! Какво казвате?… „Младежът е хилав.“

— „… Двамата особняци късат растения и ги поставят в една метална кутия.“

— По дяволите! По дяволите! — каза Дю Бари.

— Това не е всичко. Чуйте добре: „Вечерта той е отвел със себе си младежа. До полунощ младежът не е напускал къщата му.“

— Добре.

— Осемнадесети… „Младежът не е напускал къщата и, изглежда, се е настанил у господин Русо.“

— Имам още малко надежда.

— Вие решително сте оптимист! Няма значение в какво се състои вашата надежда?

— Може би има някакъв роднина в къщата.

— Хайде! Човек трябва или да ви зарадва, или да ви отчая съвсем. Спрете, кочияш.

Господин Дьо Сартин слезе от колата. Не беше направил и десет крачки, когато срещна един мъж облечен в сиво, с твърде подозрително лице. Когато забеляза прочутия магистрат, човекът свали шапката си и я постави отново, без да отдаде повече внимание на поздрава, въпреки че уважение и преданост проблясваха в погледа му. Господин Дьо Сартин му направи знак и човекът се приближи, получи на ухото си няколко заповеди и изчезна по алеята на Русо. Полицейският лейтенант се качи в колата. След пет минути човекът в сиво се появи отново и се приближи към вратичката. „Ще си обърна главата надясно, за да не ме види“ — помисли си Дю Бари. Господин Дьо Сартин се усмихна, получи поверителните сведения от своя агент и го освободи.

— Е? — попита Дю Бари.

— Е, нямате късмет, както си мислех. Вашият Жилбер наистина живее у Русо. Откажете се!

— О, Боже мой! Какво ще каже снаха ми Жана?

— Тя толкова ли държи на този Жилбер? — попита господин Дьо Сартин.

— О, да.

— Е, добре тогава — остават ви средствата на доброто. Използвайте любезността, ласкайте господин Русо и вместо да остави да отвлекат Жилбер въпреки волята му, той ще ви го даде доброволно.

— Бога ми, все едно да ни дадат мечка за опитомяване.

— Може би е по-лесно, отколкото си мислите. Хайде, да не се отчайваме — той обича хубавите лица, а лицето на графинята е сред най-красивите, както и лицето на госпожица Шон не е неприятно. Да видим ще направи ли графинята една жертва в името на прищявката си?

— Ще направи и сто.

— Би ли се съгласила да се влюби в Русо?

— Ако непременно се налага…

— Може би ще е полезно, но за да сближим нашите герои, ще ни е нужен агент посредник. Познавате ли някого, който да познава Русо?

— Не срещнах ли веднъж у графинята господин Дьо Жюсьо?

— Ботаникът?

— Да.

— Бога ми, мисля, че да, той идва в Трианон, а графинята го оставя да опустошава лехите й.

— Ето, вашата работа се оправя. Жюсьо е мой приятел.

— Значи нещата ще се уредят от само себе си?

— Приблизително.

— И аз ще имам моя Жилбер?

Господин Дьо Сартин се замисли да миг.

— Започвам да мисля, че да — каза той. — И то без насилие или викове. Русо ще ви го даде със завързани ръце и крака.

— И какво трябва да се направи?

— Нещо много дребно. Мисля, че имахте откъм Мьодон или Марли един празен терен?

— О! Не липсват. Знам поне десет такива между Люсиен и Буживал.

— Е, добре. Накарайте да построят там… как да го нарека… един вид капан за философи.

— Ех, Боже мой. И как се строи такова нещо?

— Аз ще ви дам плана, бъдете спокоен. А сега да си тръгваме бързо, ето, че ни гледат. Кочияш, карай вкъщи.