Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (63)

61.
Сведенията

Госпожа Дю Бари беше особено настойчива в описанието на опасността, която предстоеше, ако се допусне привържениците на Дьо Шоазьол да спечелят благоволението на дофината. Кралят отговори, че госпожа дофината е само едно дете, а господин Дьо Шоазьол — възрастен министър, с други думи, че не съществува опасност, щом като детето нямаше да знае как да работи, а възрастният човек — да се забавлява.

После, възхитен от това сравнение, кралят пресече обясненията.

Това не се хареса на госпожа Дю Бари, защото тя забеляза, че кралят беше разсеян.

Луи XV беше кокетен. Той често с удоволствие караше любовниците си да ревнуват, без, разбира се, тази ревност да предизвика караници или твърде продължителни сръдни. Кралят отговори на ревността й със следните паметни думи, от които не мислеше нито една:

— Много съм загрижен за щастието на снаха си и не зная наистина дали господин дофинът ще й даде цялото нужно щастие.

— И защо не, сир?

— Защото ми се стори, че в Компиен, в Сен Дьони и в Ла Мюет господин Луи гледаше много към другите жени и твърде малко към своята.

— Наистина, сир, ако Ваше величество не ми беше казал подобно нещо, нямаше да го повярвам. Все пак госпожа дофината е красива.

— Хубаво! Но погледнете госпожица Дьо Таверне, тя е на възрастта на ерцхерцогинята.

— Е, и?

— Е, тя е прекрасна до съвършенство.

Светкавица проблесна в очите на графинята и предупреди краля за неговото лекомислие.

— А и вие самата, скъпа графиньо — поде той живо, — понеже казвате това, на шестнадесет години сте била, уверен съм, закръглена като овчарките на нашия приятел Буше.

Това малко ласкателство пооправи нещата, но все пак ударът беше нанесен. Госпожа Дю Бари предприе веднага нападение, прикрита под преструвки.

— А! — каза тя. — Значи тази госпожица Дьо Таверне е твърде красива?

— Ах, скъпа графиньо, вие ме тласкате в клопка. Знаете, че вкусът ми не е изискан. Прави ми впечатление плътта, по дяволите, подробностите. У госпожа дофината виждам кости и това е всичко.

— А у госпожица Дьо Таверне вие видяхте плът, както казвате. Но това е, защото госпожа дофината е изискана красавица, а госпожица Дьо Таверне — не.

А после добави много високо:

— Бога ми — бих била твърде доволна, ако госпожа дофината си избереше за почетни дами малко по-привлекателни жени. Ужасно е да виждаш един двор само от старици.

— А! И вие ли го казвате, скъпа ми приятелко? Повтарях го на дофина дори вчера, но на съпруга това нещо му е безразлично.

— И, вижте, защо не започне например, като вземе тази госпожица Дьо Таверне?

— Но аз мисля, че ще я вземе — отговори Луи XV.

— А! Вие знаете това, сир?

— Мисля поне, че я чух да го казва.

— В такъв случай не я е препоръчал господин Дьо Шоазьол, защото, ако беше той, приходите на Таверне щяха да бият на очи.

— Графиньо, графиньо, да не говорим за политика, умолявам ви.

След един час Негово величество беше стигнал до Големия Трианон^[1] твърде радостен, че е предизвикал ревност.

Веднага след като кралят си тръгна, госпожа Дю Бари на свой ред стана и отиде в будоара, където я очакваше Шон, нетърпелива да чуе новините.

— Е, добре — каза тя. — Ти имаш изключителен успех тези дни — оня ден те представиха на дофината, вчера те допуснаха до масата й.

— Наистина! Ама че успех! Обидена съм.

— И защо?

— Защото това е изгубено време, нито колите, нито хората ще получат сутрешната ми усмивка.

— Охо, графиньо! Времето мирише на буря, така ли?

— Да, Бога ми! Шоколадът ми, шоколадът ми!

Шон позвъни. Появи се Замор.

— Шоколадът ми — каза графинята.

Замор тръгна бавно, той сякаш броеше крачките си и си придаваше важност.

— Този смешник ще ме умори от глад! — извика графинята. — Сто удара с камшик, ако не тича.

— Аз не тича, аз — управител — каза величествено Замор.

— А! Ти си управител! — каза графинята, като сграбчи малък камшик с цвят на червена ябълка, предназначен да поддържа ред сред рунтавите й шпаньоли и кучетата пазачи. — Ти си значи управител! Чакай, чакай и ще видиш, управителю!

При тази гледка Замор затича, като събаряше всички прегради и надаваше силни викове.

— Но днес си свирепа, Жана — каза Шон.

По вратата на будоара отекнаха три удара.

— Е, добре! Кой ли тропа сега? — попита нетърпеливо графинята.

— Който и да е, ще е добре посрещнат! — промърмори Шон.

— По-добре би било да бъда посрещнат зле — каза Жан, като бутна вратата с кралска широта.

— Неблагодарник!

— Добре! Ето, че човек става неблагодарник, ако не е ласкател. Какво й е тази сутрин, скъпа ми Шон?

— Не ми говори за това, Жан! А, ето и шоколада!

— Е, добре, няма да я закачаме. Добър ден, шоколад! — каза той, като пое подноса. — Как си, шоколад?

И той отиде да постави подноса в един ъгъл, върху една масичка, пред която седна.

— Ах, колко сте очарователни и двамата! — каза графинята, като видя, че Шон прави знак с глава на Жан, че може да закусва самичък. — Правите се на чувствителни, а не виждате, че аз страдам.

— Какво ти е всъщност? — попита Шон, като се приближи.

— Как няма нито един от тях двамата, който да се поинтересува какво ме тревожи! — провикна се графинята.

Жан не се помръдна, той приготвяше филиите си.

— Пари ли нямаш? — попита Шон.

— О, що се отнася до това — каза графинята, — кралят ще се разори преди мене.

— Тогава ми дай хиляда луидора — каза Жан. — Имам голяма нужда от тях.

— Ще ти дам хиляда удара по големия ти червен нос.

— Значи кралят ще задържи на служба този отвратителен Шоазьол? — попита Шон.

— Ама че новина! Вие знаете, че привържениците му и той самият са несменяеми.

— Значи кралят е влюбен в дофината?

— А, за щастие вие сте близо до истината! Но погледнете тази чапла, която се тъпче с шоколад и която не си помръдва и малкия пръст, за да ми помогне. О, тези две същества ще ме накарат да умра от мъка!

— Как! Кралят е влюбен?! — извика Шон.

Госпожа Дю Бари направи знак с глава, който казваше: „Познахте!“

— В дофината ли? — продължи Шон, като сплете ръце. — Е, толкова по-добре. Предполагам, че няма да извърши кръвосмешение и вие можете да се успокоите. По-добре да е влюбен в тази, отколкото в друга жена.

— Ами ако не е влюбен в нея, а в друга?

— Хайде де! — каза Шон, пребледнявайки. — О, Боже мой, Боже мой, какво ми говориш?

— Но ако е така — прошепна Шон, — ние сме загубени! И ти страдаш, Жана? Но в кого всъщност е влюбен?

— Попитай господин брат си! Той е станал виолетов на цвят от шоколада и ще се задуши. Нека той ти го каже, защото знае или поне се съмнява.

Жан вдигна глава.

— Да, господин бързи и господин полезни човече, питат ви за името на лицето, което занимава краля — каза Жана.

Жан си напълни плътно устата и с усилие изрече следните три думи:

— Госпожица Дьо Таверне.

— Госпожица Дьо Таверне? — провикна се Шон. — О, нещастие!

— Той знае името й, палач с палач! — изстена графинята, като се обърна от облегалката на креслото си и вдигна ръце към небето. — Знае го и яде!

— О! — каза Шон, видимо изоставяйки страната на брат си и минавайки в лагера на графинята.

— Наистина — провикна се графинята, — и аз не зная защо не му изтръгна големите грозни очи, още подути от сън, на този мързеливец! А, той става, скъпа, надига се!

— Вие се лъжете! — каза Жан. — Аз не съм си лягал.

— И какво правихте тогава, безделнико?

— Бога ми, тичах през цялата нощ и цяла сутрин!

— Като казвах… О! Кой ли ще ми служи по-добре от сега! Кой ще ми каже какво стана с това момиче, къде е то?

— В Париж, чумата да го вземе!

— В Париж… И къде в Париж?

— На улица „Кок-Ерон“.

— О, Жан — извика графинята, — ето какво ме помирява с тебе приятелю. Точно тези подробности ни бяха нужни! Как живее, какво прави тя, получава ли писма. Ето какво е важно да се знае.

— Е, добре, ще го узнаем.

— И как?

— Е, добре, на улица „Кок-Ерон“ сигурно има жилища за даване под наем.

— О, чудесна идея! — извика графинята. — Трябва да се изтича бързо до улица „Кок-Ерон“. Жан, наеми една къща. Ще скрием там някого, той ще гледа кой влиза, кой излиза, какво се прави. Бързо, бързо, колата! Да вървим на улица „Кок-Ерон“.

— Излишно е. Там няма жилища под наем.

— И как така знаете това?

— Осведомих се, по дяволите! Но има такива…

— Къде? Кажете.

— На улица „Платриер“. Това е улица, чиято задна част гледа към градините на улица „Кок-Ерон“.

— Е, добре, бързо, бързо! — каза графинята. — Нека да наемем жилище на „Платриер“.

— Наето е — заяви Жан.

— Достоен за обожание мъж! — извика графинята. — Дръж, целуни ме, Жан.

Жан си избърса устата, целуна госпожа Дю Бари по двете бузи и направи пред нея церемониален поклон в знак на благодарност за честта, която току-що му беше оказана.

— Но кажете, вие наехте…

— Малко жилище в една неугледна сграда.

— Сигурно са ви попитали за кого?

— Разбира се.

— И какво отговорихте?

— Че е за една млада вдовица. Вдовица ли си, Шон?

— Прекрасно — каза графинята. — Шон ще се настани в жилището.

— При това ще тръгна веднага! — каза Шон. — Конете!

Жан и графинята знаеха какво трябва да се направи по отношение на Андре. Тя беше събудила само с появата си интереса на краля — значи Андре бе опасна.

— Това младо момиче — каза графинята, докато впрягаха — не би било истинска провинциалистка, ако от гълъбарника си не е довела в Париж някой вдървен любовник. Да се открие този любовник бързо — сватба! Нищо няма да охлади краля повече от един брак между провинциални влюбени.

— По дяволите, напротив — каза Жан. — Да се пазим от това. Въпреки че кралят е много религиозен, една младоженка е твърде апетитно парче — вие знаете това по-добре от всеки друг, графиньо. А едно момиче, което си има любовник, би било по-неудобно за краля.

— Колата чака — добави той.

Шон се впусна нататък след него, като стисна ръката на Жан и целуна снаха си.

— Е, Жан, защо вие не я отведете? — попита графинята.

— Не. Ще ида сам — отвърна Жан. — Чакай ме на улица „Платриер“, Шон. Аз ще бъда първият човек, който ще посети новото ти жилище.

Шон тръгна, а Жан седна пред масата и погълна още една чаша шоколад.

Шон отиде най-напред в семейното жилище, смени дрехите си и се постара да добие буржоазен вид. После, доволна от себе си, обви в наметалце от черна коприна аристократичните си рамене, повика стол с носачи^[2] и половин час по-късно се изкачваше заедно с госпожица Силви по една черна стълба, водеща на четвъртия етаж.

Сполучливо намереното жилище, наето от виконта, беше именно там.

Като стигна до площадката на втория етаж, Шон се обърна, някой я следваше. Това бе старата собственичка, която живееше на първия етаж и която бе излязла, като чу шума. Тя изглеждаше много заинтригувана при вида на тези две толкова млади и красиви жени, които бяха влезли вкъщи.

Старата собственичка ги проследи с очи чак до четвъртия етаж и когато Шон затвори вратата, си каза: „Тя има вид на почтена жена.“

След като затвори вратата, Шон изтича веднага до прозорците, които гледаха към градината. Жан не беше сгрешил — почти под прозорците на наетото жилище се намираше посоченият от кочияша павилион. Скоро всички съмнения се разсеяха — едно младо момиче дойде и седна пред прозореца на павилиона с ръкоделие в ръка. Беше Андре.